Определение № 1647 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1991/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу въззивно решение № 311/25.07.2023 г. по в. т. д. № 266/2023 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която e потвърдено решение № 6/10.02.2023 г. по т. д. № 27/2022 г. на Окръжен съд Кърджали за осъждане на касатора да заплати на Ф. Алехтин И. застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди след настъпило на 25.12.2018 г. ПТП над 20 000 лева до присъдения размер от 60 000 лева.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 25 ЗДвП и чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила, довели до несъобразяване с правилото на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерии за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?“

2. „При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?“

3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено- икономическите и социалните условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението“

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия, в това число и служебно и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпрос първи в отклонение с възприетото в решенията по: т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о. и т. н. По въпрос втори се застъпва противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с възприетото в решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т. д. 566/2010 г. на II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т.о; решение № 73/27.05.2014 г по т. д. № 3334/2013 г. на II т.о.; решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на II т.о., решение № 101/03.07.2014 л по т. д. № 4391/2013 г. на II т.о.; решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на I т.о.; решение № 4/03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на II т.о.; решение № 83/06.07.2009.. по т. д. № 795/2008 г. на II т.о.; решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на II т.о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС; решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, II т.о. По въпрос трети се твърди противоречие с казуалната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, без да се релевират конкретни решения на касационната инстанция. Въпрос четвърти е обоснован като решен в противоречие с определение № 200/06.04.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на II т.о. на ВКС.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено за разликата над 20 000 лв., като исковете бъдат отхвърлени над този размер ведно с присъдената лихва за забава. Претендира се присъждане на сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

От ответника по касация Ф. Алехтин И. е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Излага се становище за съответствие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по релевираните въпроси. Акцентира се, че изложените от жалбоподателя факти са обсъдени от въззивния съд при спазване на процесуалните норми и при предоставени равни възможности за доказване на двете страни. Въззивният съд правилно е обсъдил събраните доказателства и е потвърдил първоинстанционното решение за липса на съпричиняване на вредата от пострадалия. В касационната жалба не се излагат нови доводи или доказателства, които да сочат основателност на касационното основание. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от Ф. Алехтин И. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД искова претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането за заплащане на обезщетение в размер на 60 000 лв., за причинените му неимуществени вреди вследствие търпени болки и страдания от ПТП, настъпило на 25.12.2018 г., както и за заплащане на сума в размер 23 760, 22 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва.

При подадена въззивна жалба от застрахователя срещу първоинстанционното решение в частта за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над 20 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв., и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди с атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил същото. Предвид извършеното от застрахователя частично плащане и с оглед въведените в жалба оплаквания като спорни във въззивното производство съдът е очертал въпросите за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. При определяне размера на справедливото обезщетение съдът се е позовал на изслушаните пред първата инстанция заключения на съдебномедицинската експертиза и събраните свидетелски показания относно вида и характера на претърпените от ищеца травматични увреждания, продължителността на лечението и последвалите усложнения, незадоволителното възстановяване, продължаващите болки и ограничения в мобилността, настъпилото негативно изменение в психическото състояние на пострадалия след инцидента. С подробни мотиви съдът е отчел обстоятелства, установяващи вида и характера на получените от ищеца телесни увреждания вследствие на процесното ПТП, степента на търпените от него физически болки и страдания вследствие на уврежданията, продължителността на оздравителния и възстановителния период от уврежданията, оценката на вещото лице за незадоволително протекъл оздравителен процес при ищеца с продължителност по-голяма от обичайната, но без да е установено ищецът да има някакъв принос за това с поведението си, наличните остатъчни дефицити в нормалното функциониране на левия крак и лявата ръка, констатирани и в издадено от ТЕЛК решение, младата възраст към момента на пътния инцидент /30 г./, влошаване емоционалното състояние на ищеца вследствие на получените травми, както и социално-икономическата обстановка в страната към момента на инцидента, обосноваващи краен извод за обезщетение за неимуществени вреди, определено в съответствие с принципа на справедливост. Въззивният състав е аргументирал липса на предпоставки за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че поставянето на предпазен колан е ирелевантно с оглед механизма на пътно-транспортното произшествие и настъпилите телесни увреждания, както и че твърдението за управление на автомобила с превишена скорост е останало недоказано. Твърденията за предприети рискови маневри не са били разгледани поради несвоевременното им релевиране в процеса /едва с въззивната жалба/.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до директен и факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Първият въпрос няма характера на правен, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е без връзка с решаващите мотиви на въззивния акт и с обстоятелството, че се претендират неимуществени, а не имуществени вреди от загуба на работоспособност. Наред с това, не е отчетено обстоятелството, че с оглед прякото действие на Конституция на Републиката България и по-специално нейния чл. 6, ал. 2, както и уреденото в чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминация, следва да се приеме за изгубила значението си постановката на Раздел ІІ, т. 11 от мотивите на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г. досежно „обществено положение” на загиналия, което следвало да бъде взето предвид като обстоятелство от значение при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Вторият въпрос, макар и да покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, не удовлетворява допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да е разрешен в противоречие с практика на ВКС, тъй като въззивната инстанция, макар да не е изложила изрични мотиви относно съществуващите към датата на ПТП обществено-икономически условия, чрез които се определя справедливото обезщетение съобразно задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., е присъдила обезщетение, което не влиза в дисонанс с присъжданите за подобни случаи.

Третият въпрос е разрешен изцяло в съответствие с цитираната от касатора практиката. Лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“ се явяват само спомагателен критерий при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди така, че то да е справедливо. Те са само една обща илюстрация на икономическата конюнктура към релевантния за делото момент – датата на ПТП. В решенията, на които се позовава касаторът, не е казано нещо различно. Ето защо, въпросът не покрива допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният четвърти въпрос не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп на обжалваното решение до касационен контрол. Същият предпоставя обосновка от касатора кои доводи и твърдения, редовно и надлежно заявени във въззивната му жалба, не са били разгледани от въззивния съд, респ. кои неподдържани факти съдът е приел за осъществени. В настоящия случай касаторът отвъд общотеоретичното си разбиране за задълженията на въззивния съд е развил съображения по фактите на спора, които обаче не са в състояние да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като не кореспондират с решаващия извод на въззивния съд за тяхното нередовно и несвоевременно релевиране в исковия процес. Това е станало едва с въззивната жалба. Изрично съставът е посочил, че същите са преклудирани от действието на процесуалните норми, регламентиращи своевременност на възраженията на страните, което изключва и задължението му да се произнесе по тях.

В изложението липсва каквато и да е обосновка поради каква причина следва да бъде допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извън пресъздаване на мотивите, залегнали в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и на това основание не може да бъде осъществена позитивна селекция.

При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

Твърденията за очевидна неправилност изцяло покриват хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, което може да се установи единствено във фазата на касационния контрол и след обсъждане на събраните по делото доказателства и установените чрез тях факти, съответно при преценка за наличие на процесуални нарушения, допуснати от страна на въззивния съд. Както е имала случаи да посочи в други свои актове касационната инстанция, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт, допуснатото нарушение трябва да е драстично и да може да бъде установено само при запознаване с мотивите на акта. Всяка друга проверка може и следва да бъде извършена, но след фазата на селекция.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

Разноски не се присъждат, доколкото ответникът не е ангажирал доказателства за сторени такива в настоящото производство.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС