Определение № 2889 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1583/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Ж. П. Д. от [населено място], приподписана от адв. Б. Б., против определение № 254 от 12.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 198/2024 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено определение №166/09.02.2024г., постановено по гр. дело № 1589/2023 г. на Районен съд-Димитровград. С първоинстанционното определение е върната искова молба вх. № 8853 от 27.11.2023 г. по описа на Районен съд - Димитровград, депозирана от Ж. П. Д., действаща лично и като пълномощник на останалите наследници на Д. Г. М., срещу Община Димитровград и е прекратено производството по гр.д. № 1589/2023 г. на Районен съд - Димитровград. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на определението, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Изложени са оплаквания, че въззивен съд не е отговорил на нито едно от оплакванията в частната въззивна жалба, че не е взето предвид, че ответник по иска е Община Димитровград, а тя отказва да издаде данъчна оценка, за да се определи цената на иска, което поставя жалбоподателката в невъзможност да изпълни указанията на Районен съд-Димитровград. Направени са оплаквания, че районният съд неправилно отказва да назначи експертиза, която да даде заключение за пазарната цена на имота и съобразно тази цена да бъдат определени дължимите държавни такси – за вписване на исковата молба и за завеждане на иска. Счита, че е изпълнила указанията за идентификация на имота, като е приложила две съдебни решения, с които е призната и възстановена собствеността върху процесния имот, като неразделна част към които е и скица, като е приложена и комбинирани скици на имота, заснет по сега действащия план. Посочва, че от обжалваното определение не е ясно какво липса в индивидуализацията на имота. Жалбоподателката поддържа, че е предявила иска от свое име и от името на наследниците на Д. Г. М., които не посочва с имена и индивидуализиращи данни, но счита че е изпълнила това указания, като приложила валидно удостоверение за наследници и документи, удостоверяващи представителната й власт за завеждане на иска. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното определение и то да се отмени, а делото да се върне на ОС-Хасково, с указания за спазване на закона, осигуряване на правото на справедлив съдебен процес и правото на защита на собствеността. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, пр.3 ГПК. Жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение в противоречие с практиката на ВКС, както и че същото е очевидно неправилно. Вместо въпроси са формулирани следните оплаквания: 1. Определението противоречи на чл. 2 ГПК и практиката по прилагането му -съдилищата са длъжни да разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, да дадат защита-санкция, като съобразяват принципите за диспозитивност и равноправие / решение № 60 от 14.05.2019 г. по гр. дело № 2324/2018 г. на ВКС, 4 г.о./. 2 .Нарушен е чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи по отношение правото на собственост - всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания, никой не може да бъде лишен от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. 3 .Нарушено е правото на жалбоподателката на справедлив процес съгласно чл. 6 ЕКПЧ. 4 .Нарушаване на чл. 7 ГПК - след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес като следи за допустимостта на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. 5 .Служебното начало е неразривно свързано и с принципа за установяване на истината – чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние. Твърди се противоречие с решение № 50 от 30.03.2022 г. по гр.д. № 2149/2021 г. на ВКС, 4 г.о. Изложен е довод за това, че съдът е могъл да изясни неясните обстоятелства, прилагайки нормата на чл. 145 ГПК, определението му противоречи и на решение № 21 от 16.03.2022 г. по гр. дело № 2061/2021 г. на ВКС, 2 г.о./.Касаторката счита, че само при задължително другарство съдът следи служебно за съвместното предявяване на иска, тъй като общото предявяване на иска от или срещу всички другари е условие за допустимост на процеса, поради което според нея определението противоречи и на решение № 377 от 17.11.2011 г. по гр. дело № 1142/2011 г. на ВКС, 3 г.о./. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. Данните по делото са следните: Искова молба вх. № 8853/27.11.2023г., по която е образувано гр. дело №1589/2023 г. на Районен съд – Димитровград е подадена от Ж. П. Д., която е посочила, че действа от свое име и „като пълномощник на останалите наследници на Д. Г. М.“, чийто имена и индивидуализиращи данни /ЕГН, адреси/ не са посочени. В обстоятелствената част на исковата молба, Д. се позовава на реституция по ЗСПЗЗ, която счита за завършена с постановяване на решение по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и скицата към него. Имота, предмет на ревандикационната претенция против Община Димитровград е индивидуализиран с пл. № 4700 по кадастралния план от 1951 г. в м.“Чатали“ с площ 3,565 дка. С разпореждане № 1189 от 30.11.2023 г. РС е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищцата в едноседмичен срок да отстрани констатирани нередовности, а именно: да посочи изрично от чие име е предявен искът, да представи доказателства за валидно учредена представителна власт от останалите ищци след индивидуализирането им, да индивидуализира процесния имот, като посочи неговите граници, да представи скица и данъчна оценка, както и да впише исковата молба, като и неблагоприятните последици. Уважено е искането с молба вх. № 9601/20.12.2023 г. за продължаване на срока поради това, че Общината е отказала издаването на удостоверение за данъчна оценка, въпреки наличието на издадено съдебно удостоверение, с която е представена и скица, идентична с приложената към исковата молба. С молба вх. № 1101/06.02.2023 г. ищцата отново е уведомява съда, че Община Димитровград отказва да му издаде удостоверение за данъчна оценка, което препятствало възможността да впише исковата молба и прави искане съдът да назначи експертиза, която да определи пазарната стойност на имота. Поради неотстраняване на констатираните нередовности и в продължения срок, РС-Димитровград е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Въззивният съд е приел за неоснователна подадената частна жалба срещу разпореждането на РС с мотив, че същото е съобразено чл.129, ал.3 ГПК, защото ищецът не е отстранил в срок констатираните от съда нередовности. Прието е, че исковата молба не отговаря на изискването на чл.127, ал.1, т.2 ГПК, защото е подава от Ж. П. Д., от свое име и „като пълномощник на останалите наследници на Д. Г. М., б.ж. на [населено място], починал на 06.01.1998г.“, чийто имена, ЕГН и адреси не са посочени, както и електронен адрес за връчване при условията на чл.38 и чл.38а. Същите не са посочени и в депозираната уточняваща молба. Констатирано е, че не е изпълнено и указанието да се представят доказателства за валидно учредена представителна власт за предявяване на иск пред съда, както и за надлежна индивидуализация на имота, за който се претендира ревандикация съобразно границите му, което не може да стане с представянето решения по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е приел и че е налице непълно изложение на обстоятелствата, на които се основава иска и в какво се състои искането, което е противоречие с изискването на чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК. Допълнено е, че не е посочена цената на иска, не е представена данъчна оценка и не е вписана исковата молба. Прието е, че обстоятелството, че ответник по делото е Община Димитровград, която следва да издаде данъчна оценка за имота, не е достатъчно, за да се приеме, че именно общината препятства издаването на такава оценка при наличието на издадено съдебно удостоверение. Въззивната инстанция не е коментирала приложението на чл. 70, ал.3 ГПК. Като е счела, че на ищеца са дадени подробни указания и достатъчно възможности, но не е привела исковата молба в съответствие със законовите изисквания, е потвърдила определението на РС. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Отправените в изложението оплаквания не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК - не са формулирани конкретни правни въпроси, а са изложени оплаквания, твърдения и съждения. Приетото от РС и възивната инстанция, че неиднивидуализирането на ищците чрез посочване на трите имена, ЕГН и адресите им представлява нередовност на исковата молба по чл. 127, ал.1, т.2 ГПК не е в противоречие, а в съответствие с цитираното решение № 337 от 17.11.2011 г. по гр. дело № 1142/2011 г. на ВКС, ІІІ гр. о. То е постановено в производство по чл. 303 и сл. ГПК и в него е посочено, че „страните на производството и неговият предмет се определят от търсещия защита и само той, но не и защитният орган, може да измени основанието, предмета и страните на делото, което е проявление на диспозитивното начало в гражданския процес ( чл. 6 ГПК )“. Безспорно е, че ищците по предявения иск по чл. 108 ЗС /които и да са те/, като съсобственици са обикновени другари, но това не отменя изискването да бъдат посочени поименно и да бъдат индивидуализирани, като това не може да бъде направено от съда. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК Не е налице противоречие с практиката на ВКС и относно прилагане разпоредбите на чл. 7 и чл. 10 ГПК, в частност – със сочената в изложението практика. Налице е непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК /решение № 21 от 16.03.2022 г. по гр. дело № 2061/2021 г. на 2 г.о., решение № 341 от 02. 07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ІІ г. о., решение № 16 от 07.2014г. по т. д. № 1187/2013 г., ІІ т. о. и др./, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, в която еднозначно се приема, че с принципите в гражданския процес за служебното начало /чл. 7 ГПК/ и за установяване на истината /чл. 10 ГПК/ законодателят е вменил задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Това негово задължение е конкретизирано и доразвито с разпоредбите на чл. 129 ГПК, която задължава съда да следи за редовността на исковата молба и да дава указания за привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК. Доразвито е и в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съгласно който съдът може да поставя въпроси на страните, като указва значението им по делото, а също така да указва на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. В случая обаче нередовностите не са се изразявали в противоречиви или неконкретизирани твърдения. Затова делото не е постановено в противоречие с Решение № 21 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2061/2021 г., II г. о. Въззивното определение не противоречи и на Решение № 50 от 30.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2149/2021 г., IV г. о., в което също е подчертано, че чл. 7 ГПК изисква съдът да „следи за допустимостта на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване“. Изискването за представяне на пълномощни е постановено в чл.128, т.1 ГПК. Представените пълномощни не включват учредяване представителна власт за предявяване на иск за собственост. Не се установява и предявилата иска Ж. Д. от името на наследниците да е лице, между посочените в чл. 32 ГПК, или да е преупълномощила адвокат, за което няма и представителна власт. Пълномощникът действа от името и за сметка на упълномощителите и ги ангажира със своите действие, включително и с неблагоприятните последици от предявяването на иска, ако иска бъде отхвърлен. Съдебната практика е непротиворечива относно това, че по искове за собственост имота се описва по действащия план. В случая имота е описан по планоснимачен номер по плана от 1951 г., но от представената комбинирана скица е видно, че през 2006 г. е одобрена кадастрална карта /КК/, в която имота не е заснет. Видно е, че имота попада в очертанията на различни ПИ по КК. В исковата молба не е посочено по действащата КК в кои имоти попада, респективно не са описани границите му по КК. Представянето на скици не е достатъчно. Това в очертанията на кои имоти попада претендирания от ищците бивш имот определя кои са ответниците, против които ищецът има правен интерес да предяви иска. Правен интерес от предявяване на иска е налице против този ответник, в чийто имот попада част от претендирания от ищеца имот. По отношение на части, които не попадат в имот на ответника, ищецът няма правен интерес да предяви иск за собственост. Ищцата се позовава на реституция по ЗСПЗЗ, която счита, че е приключила с постановяване на Решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и скица към него, които представя. Въз основа на него е издадено решение № 28146/05.11.2004 г., с което е признато правото на възстановяване върху имот 4700 по плана от 1951 г. и той е възстановен, но не са описани границите му. От исковата молба и приложените доказателства е видно, че имота се намира в урбанизираната територия, т.е. подлежи на реституция с решение по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ но няма данни да е нанесен в Кадастралната карта, респективно да е издадено удостоверение по чл. 13, ал.4-6 ППЗСПЗЗ за застроената и свободната за възстановяване земя въз основа на одобрен план от кмета по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ. Съдебната практика обаче приема, че с решение по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ не приключва реституционната процедура, а предявен иск преди това е недопустим, защото ищецът не може да се легитимира като собственик. /Решение № 144 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 3694/2019 г. на ВКС, І гр.о. и цитираните в него/ Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а от съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт, съдът не констатира противоречие или неправилно прилагане на императивна правна норма или нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение