Определение № 5237 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 510/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 116 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 218/2023 г. Бургаският апелативен съд е отменил решение № 423 от 15.03.2023 г. по гр. д. № 59/2022 г. на Окръжния съд - Б. за отхвърляне на предявения от М. Р. И. срещу Н. С. С. иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК.

Вместо него е постановил решение, с което е приел за установено по отношение на ответника, че ищцата - негова бивша съпруга, е изключителен собственик на 93 721,6/98 889,1 ид. части, или 94,77 % от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.617.145.1.5 по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. А3, находящ се в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор [№], с предназначение: жилище, апартамент на 1-во ниво, с площ от 80,92 кв. м., ведно с избено помещение № 8 с площ от 6,99 кв. м., както и 10,27 % ид. части от общите части на сградата и съответните ид. части от правото на строеж, заедно с 36,18/380 кв. м. ид. части от поземления имот с идентификатор [№], целият с площ от 396 кв. м. по КККР, а съгласно документ за собственост - 380 кв. м., от които 88 554,1/98 889,1 ид. части, или 89,55 % са придобити в собственост по трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 2 СК, а останалите 5 167,5/98 889,1 ид. части, или 5,22 % - на основание чл. 21, ал. 1 СК.

Срещу решението е постъпила касационна жалба от Н. С. С., представляван от адв. Л. Ц., в която се поддържа становище за наличие на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност поради допуснати нарушения на материално- и процесуалноправни разпоредби, довели до необоснованост на съдебния акт.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и към нея има изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

В изложението се твърди наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси както следва:

1. „Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение?“;

2. „Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установеният с него факт съобразен при формиране на правните изводи?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема и каква е доказателствената стойност на признанието?“;

4. „Как следва да се обсъждат свидетелски показания, как се преценяват противоречиви показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотеза на чл. 172 ГПК?“;

5. „Когато недвижим имот, придобит по време на брака, е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита за оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“;

6. „Дали даденото от родителите на единия съпруг е дарение само за него, а не за двамата съпрузи?“.

Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на конкретни решения по чл. 290 ГПК съответно: по въпроси № 1 и 2 – решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г., III г. о., решение № 271 от 03.10.2014 г. по гр. д. № 66/ 2014 г., IV г. о., решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5062/2014 г., I г. о.; по въпрос № 3 – решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., IV г. о., решение № 447 от 18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г., IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; по въпрос № 4 – решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о.; по въпрос № 5 – решение № 126 от 31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г., II г. о., решение № 45 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 4551/2019 г. на II г. о., решение № 172/07.11.2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на I г. о., решение № 88/24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г. на II г. о., определение № 877/18.12.2019 г. по гр. д. № 2863/2019 г. на IV г. о., решение № 86/14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г. на II г. о., решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на II г. о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г. на IV г. о., решение № 60148 от 02.02.2022 г. по гр. д. № 2208/2012 г. на II г. о.; по въпрос № 6 – решение № 84 от 26.03.2016 г. по гр. д. № 4903/ 2015 г., I г. о., решение № 81 от 15.03.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г., II г. о., решение № 279 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 529/2009 г., I г. о.

Произнасянето по повдигнатите въпроси се поддържа също така да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с последните два въпроса се изтъква и наличието на противоречива съдебна практика, станала повод за образуване на тълкувателно дело № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, касаторът счита, че мотивите към обжалваното решение разкриват и признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Ответницата по касация - ищца по делото, чрез адв. Б. Т., е подала отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното решение е правилно и не страда от визираните пороци. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване съобразява следното:

В исковата си молба ищцата М. И. претендира да е изключителен собственик на 93 721,6/98 889,1 ид. части от процесния имот, от които на 88 889,1/98 889,1 ид. части е изключителен собственик поради трансформация на лично имущество по чл. 23, ал. 2 вр. чл. 22, ал. 1 СК, а на 5 167,5/98 889,1 ид. части - на основание чл. 21, ал. 1 СК.

При произнасянето си въззивният съд е отчел наличието на противоречива съдебна практика по въпроса: „Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“, както и че същият е предмет на тълкуване по висящо тълкувателно дело № 2/2022 г. по описа на ГК на ВКС. Посочил е, че съобразно вътрешното му убеждение правилно е да се приеме становището, че когато придобитото имущество по време на брака е заплатено със средства от влог на единия съпруг при действието на СК от 2009 г., презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК е опровергана и е налице трансформация на лично имущество, в който случай предявеният иск се явява основателен само на това основание.

Независимо от това свое убеждение, съдебният състав е изследвал основателността на предявния иск и в хипотезата на застъпената от част от съставите на ВКС противоположна теза, а именно, че за опровергаване на презумпцията за съвместен принос не е достатъчно да се установи придобиване на имуществото със средства от личен влог на единия съпруг, а е нужно още да бъде установен извънсемеен произход на средствата. След анализ на събраните доказателства е достигнал до извода, че в разглежданата хипотеза искът е основателен, дори и да бъде възприет този варинат за отговор на правния въпрос. Изложените в тази връзка мотиви са следните:

Прието е за безспорно между страните, че имотът е придобит по време на брака им по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 121 от 09.03.2015 г., както и че дължимата продажна цена в размер на 98 889,10 лв. за жилището и 13 709,50 лв. за обзавеждане, е заплатена по банков път от лична сметка на ищцата в „УниКредит Булбанк“. Сумата 48 895 лв. била преведена от М. К.-П. - купувач по н. а. № 443 от 03.12.2013 г., с който И. И., чрез пълномощник М. И., негова сестра, продава на М. К.-П. свой недвижим имот - апартамент в [населено място],[жк]- средства, за които е прието да са дарени на И.; 25 000 евро били получени като продажната цена по н. а. № 76 от 13.12.2013 г., с който И. продава свой недвижим имот - апартамент в [населено място],[жк]- дарение от нейната баба с н. а. № 13 от 27.12.2007 г. като право на строеж, реализирано от фирма срещу учредена суперфиция; а останалите 10 335 лв. били получени по междубанков превод от ответника Н. С.. С оглед на тези данни, съдът е приел за установено, че влогът в предявената по спора част е набран от получени от М. И. дарения, поради което е опровергана презумпцията за съвместен принос по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК и искът по чл. 23, ал. 2 СК е основателен в съответната на личните средства идеална част.

По отношение възраженията на ответника за разполагане от ищцата с достъп до банковите му сметки по време на брака им, разходване на средствата по тях за нейни и нужди на семейството, за съпътстващи разходи по покупката на процесния имот - депозит и такси, за преведена през 2016 г. сума на майката на ищцата, съдът е приел, че те са без значение за разглеждания спор относно произхода на средствата, с които е закупен имотът. Освен това, показанията на свидетелите на ответника били непоследователни и следвало да се ценият при условията на чл. 172 ГПК, доколкото били дадени от неговите родители. С тези мотиви въззивният съд е отказал да ги кредитира и е уважил предявения иск в пълен размер.

При така очертания предмет на спора, правилното му разрешаване е обусловено от отговора на повдигнатия в изложението на касатора пети правен въпрос („Когато недвижим имот, придобит по време на брака, е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита за оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“), по който е констатирано наличието на противоречива практика на съставите на касационния съд, станала повод за образуване на тълкувателно дело № 2/2022 г. по описа на Гражданска колегия на ВКС. С оглед на това обстоятелство настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че е налице условието на чл. 292 вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК за спиране на производството по разглежданото дело, поради което