Решение № 412 от 28.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2010 г.

Решение № 412 от 28.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма] и [фирма] срещу въззивно решение от 20.07.2010 г. по въззивно гр. д. № 5332/2009 г. на Софийски градски съд, г. о., II "г" възз. с-в., с което е отменено изцяло решение от 26.03.2009 г. по гр. д. № 31400/2008 г. на СРС, 63 с-в., с което са отхвърлени искове на В. М. П. срещу жалбоподателя по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ и вместо това е постановено друго, с което исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ са уважени - отменено е дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед на изпълнителния директор на [фирма] от длъжността "главен счетоводител", тя е възстановена на длъжността в [фирма] и двата ответника са осъдени солидарно да и заплатят обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 10,067.40 лева, както и разноски. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 657/5.05.2011 г., по изведения и от двата жалбоподателя въпрос: дали при прехвърлянето на предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения от търговско дружество на друго по реда на чл. 15 ТЗ, дружеството - приобретател се явява работодател по заварените трудови правоотношения, възникнали и съществуващи в предприятието на прехвърлителя, за който е прието, че е обусловил извода на въззивния съд за основателността и на трите иска и е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените от жалбоподателите Решение № 2141/13.02.2002 г. по гр. д. № 310/2001 г., на ВКС, III г. о., в което е прието, че при смяна на собственика е налице пълно правоприемство по отношение на права и задължения - чл. 123, ал. 3 ГПК. Може да се приеме, че има противоречие и с Решение № 178/18.02.2000 г. по гр. д. № 1132/1999 г., на ВКС, III г. о., доколкото с него е прието, че и в хипотезата на преминаване на част от предприятието към друго трудовите правоотношения с работодателя, чиято дейност е преминала към правоприемник, също преминават (към другия работодател) каквито са били (със същото съдържание), а не се прекратяват; че нормата на чл. 123 КТ е императивна. Прието е, че това противоречие обосновава предпоставките на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационните оплаквания са за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон - по приложението на чл. 15 ТЗ и чл. 123, ал. 1, т. 6 и ал. 2 КТ, които са довели до неправилния извод, че уволнението на ищцата не е извършено от работодател. В открито съдебно заседание се навежда довод и за недопустимо произнасяне по непредявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Ответникът в това производство В. М. П. оспорва основателността на жалбата. По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК: По изведения въпрос: Настоящият състав намира, че при прехвърлянето на предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения от търговско дружество на друго по реда на чл. 15 ТЗ, дружеството - приобретател се явява работодател по заварените трудови правоотношения, възникнали и съществуващи в предприятието на прехвърлителя. Настоящият състав намира за правилно приетото с решение № 2141/13.02.2002 г. по гр. д. № 310/2001 г., на ВКС, III г. о., че при смяна на собственика е налице пълно правоприемство по отношение на права и задължения - чл. 123, ал. 3 ГПК, както и приетото с Решение № 178/18.02.2000 г. по гр. д. № 1132/1999 г., на ВКС, III г. о., че и в хипотезата на преминаване на част от предприятието към друго трудовите правоотношения с работодателя, чиято дейност е преминала към правоприемник, също преминават (към другия работодател) каквито са били (със същото съдържание) по силата на закона, а не се прекратяват; че нормата на чл. 123 КТ е императивна. По обжалваното решение: Като доводи за незаконосъобразност на уволнението ищцата се позовава на това, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена от [фирма], която не е неин работодател, т. к. трудовият и договор е сключен със [фирма] и от която не е получавала уведомление за промяната на работодателя въз основа на договор за продажба на предприятието на [фирма] по чл. 15 ТЗ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения на [фирма] и поради това, че не са и искани обяснения по реда на чл. 193 КТ. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че: заповедта е незаконосъобразна, защото не е издадена от работодател, независимо от покупко-продажбата на търговското предприятие на първия ответник ([фирма]) на втория ([фирма]) на 29.04.2008 г., дружеството [фирма] остава като правен субект; по отношение на трудовите правоотношения (, по които първият ответник е работодател) не намира приложение чл. 123 КТ. Към датата на заповедта за уволнение - 25.08.2008 г. двете дружества - ответници не са заличени от търговски регистър като правен субект със статут на дружества и продължават да съществуват като правни субекти, които имат самостоятелни правоотношения с работниците, следователно, заповедта за уволнение е издадена от изпълнителния директор на [фирма] без правомощие на работодател, което обуславя незаконността на уволнението и уважаването на първия иск, както и възстановяването на ищцата на заеманата длъжност при работодателя, с който е съществувало трудовото правоотношение, а третият иск за солидарно осъждане на двата ответника е основателен за периода на оставането на ищцата без работа в размер на 6 месечни последни брутни трудови правоотношения. По наведените касационни основания: Д. на процесуалния представител на [фирма], наведен в откритото съдебно заседание, че съдът се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на В. М. П. срещу [фирма] е основателен. Този довод не е ограничен със срок, съгласно чл. 293, ал. 4 ГПК за допустимостта на решението в обжалваната част Върховният касационен съд следи и служебно. Поради основателността на довода съдът следва да обезсили решението в тази част и да прекрати производството по делото. Основателен е доводът, че с оглед дадения по-горе отговор на изведения въпрос следва да се приеме, че въз основа на договора от 29.04.2008 г. по чл. 15 ТЗ [фирма] е станало собственик на предприятието на [фирма] като съвкупност от права, задължения и фактически отношения и с това по силата на закона - чл. 123, ал. 1, т. 6 и ал. 2 КТ [фирма] е станало работодател на ищцата, като съдържанието на трудовото правоотношение с нея се е запазило. Без значение е дали след това ликвидацията на [фирма] е приключила и дали то е било заличено като търговско дружество или не е. Следователно заповедта от 25.08.2008 г. на изпълнителния директор на [фирма] за дисциплинарно наказание на ищцата, е издадена от компетентен орган на работодателя на ищцата. По съществото на спора: Както правилно е приел първоинстанционният съд работодателят [фирма] спазил разпоредбата на чл. 193 КТ като с писмо от 23.07.2008 г. (л. 62) и със заповед от 15.08.2008 г. (л. 59) е поискал обяснения от ищцата за нейното отсъствие, за което впоследствие е ангажирал дисциплинарната и отговорност, а видно от разписките от куриера, чрез когото са изпратени пратките, невръчването им е поради отказ на ищцата да ги получи, поради което е осъществена хипотезата на чл. 193, ал. 3 КТ. Не се спори, че ищцата не се е явила при работодателя [фирма] да полага труд за периода за който и е наложено дисциплинарното наказание - от 14.07.2008 г. до 25.08.2008 г., след като разрешеният и отпуск е изтекъл на 12.07.2008 г. и молбата и за следващ отпуск не е уважена. Ищцата не сочи основателни причини за неявяването си на работа. С това е установена основателността на наложеното дисциплинарно наказание със заповед № 38/25.08.2008 г. на изпълнителния директор на [фирма] на посоченото основание чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 187, т. 1 КТ за неявяване на ищцата на работа за периода от 14.07.2008 г. до 25.08.2008 г. Неоснователни са изложените доводи, за незаконосъобразност на уволнението поради това, че ищцата не е получавала уведомление за промяната на работодателя. Самите твърдения са неоснователни, видно от твърденията на ищцата, от представените по делото писмени доказателства и от показанията на свидетеля Д., която е била изпълнителен директор на [фирма], от които се установява, че ищцата е подавала молби и правила искания до [фирма], по време на отсъствието си е ползвала служебен мобилен телефон (което признава и в исковата си молба (стр. 3), като главен счетоводител е била в течение на прехвърлянето на предприятието на [фирма] и е отказвала съдействие на всяка отправено от ръководството молба да посочи местонахождението на отделни счетоводни документи, отказала е да се яви на работа и да даде обяснение, което е наложило [фирма] да предприеме действия за искане на обяснения и налагане на дисциплинарни наказания. Основателен е доводът на процесуалния представител на жалбоподателите, изразен в съдебно заседание, представляващ и извод на първоинстанционния съд, че ищцата е била добре информирана къде да подава множество молби, входирани при работодателя и в същото време - крайно затруднена, когато е следвало да се яви и да полага труд и това е поведение несъответстващо на дължимата грижа, с която работникът следва да полага труда си. От това следва неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, което обуславя и неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Следователно следва да се приеме, че двете жалби са основателни, че в частта по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ въззивният съд се е произнесъл недопустимо, че предявените искове са неоснователни, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, в която въззивният съд се е произнесъл недопустимо и в тази част производството следва да бъде прекратено, решението следва да бъде отменено в частта, в която съдът се е произнесъл по предявените искове и вместо това да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Страните претендират разноски, жалбоподателите претендират и юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода от спора на жалбоподателите следва да се присъдят направените от всеки от тях разноски за държавни такси в размер на по 261.34 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на по 240 лева, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 НМРАВ. С оглед изхода от спора ответникът в това производство няма право на разноски. Воден от изложеното и на основание чл. 293 ГПК съдът