Определение № 60668 от 09.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 708/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците - К. В. П. и М. К. П., последният участващ като страна в производството чрез законния си представител и настойник Е. К., против решение № 12 195/27.10.2020 г. по гр.д.№ 5026/2019 г. на Софийски апелативен съд, както следва: Касаторът К. П. оспорва въззивното решение, с което е отхвърлен изцяло предявеният от него против ЗК „Уника „ АД иск, с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ / отм ./ за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на В. И. К., настъпила в ПТП от 24.04.2016 г., причинено по вина на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил. Посочени са всички пороци, водещи до неправилност на въззивния акт, съгласно чл.281 т.3 ГПК, но в преобладаващата си част касационната жалба съдържа обстоятелства, сочени като несъобразени от въззивния съд, но значими за обосноваването на извод за компрометираност на показанията на свидетелката Е. К., последващо назначена за законен представител – настойник на ищеца М. К. П., син на К. П.. Касаторът, обаче, е квалифицирал посочените процесуални нарушения като такива на чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал. 2 ГПК. Ако бе обсъдил всички факти, разкриващи злонамереност в действията на Е. К. и целящи единствено домогване до паричните средства от обезщетението на децата на починалата, според касатора съдът би достигнал до друг извод относно отношенията между ищеца и починалата приживе. Страната счита, че съдът изцяло е пренебрегнал показанията на свидетеля П. Ш., както и че неправилно е зачел, като годно доказателствено средство за установяване на тези именно отношения, доклада на Дирекция „ Социално подпомагане „ – Л., доколкото същият е изготвен със съвсем различна цел, още повече, че е изготвен въз основа на изявленията на Е. К. и обслужващото намеренията й обкръжение. Съществени, според страната, са и представените справки от администрацията на следствения арест, за неколкократни посещения на починалата при ищеца, които съдът не е взел предвид. Касаторът М. К. П. оспорва въззивното решение, в частта му, с която е отхвърлен иска му, на същото правно основание и въз основа на идентични обстоятелства - търпими болки и страдания от смъртта на майка му В. К., за сума от 20 000 лева, за която първоинстанционното решение в полза на страната е било отменено, а искът – отхвърлен. Оспорва се правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, предпоставило изключително занижен размер на присъденото обезщетение. Цитира се съдебна практика, вкл. задължителна такава на ВКС - ППВС№ 4/68 г.. Акцентира се на обстоятелството, че пострадалата не е съпричинила вредоносния резултат, макар въззивният съд да не е излагал съображения за противното. Ответната страна – ЗК „Уника” АД – не е взела становище по касационните жалби. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени към допустим и подлежащ на обжалване въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно касационните доводи, сведени до неправилност на извода за липса на материалноправна легитимация на К. П., да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. К. и справедливия размер на дължимото на ищеца М. П. обезщетение, настоящият състав съобрази следното: За да отхвърли иска на К. П., с който починалата няма сключен граждански брак, но имат син – ищеца М. П., припознат от К. П., съдът се е позовал на ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 4/ 1961 г., като според първото - право на обезщетение има лицето, с което починалият е съжителствал трайно на съпружески начала, а според второто - на обезщетяване подлежат търпими от загубата страдания и липса на морална опора и подкрепа. Съдът е изходил от разбирането, че за да е налице отношение на морална опора и подкрепа между двама души е необходимо между тях да съществуват т р а й н и отношения. Съдът е приел, че твърденията на ищеца за многогодишно съжителство със загиналата и претърпени неимуществени вреди от смъртта й се опровергават от доказателствата по делото. Съдът е съобразил данните от изготвения социален доклад на Дирекция „ Социално подпомагане „ – Л., изготвен във връзка с определяне лицата, които да поемат грижата за детето М. П., след смъртта на майка му, факта на последващо лишаване на К. П. от родителски права по отношение М. П., както и обясненията на детето, дадени по реда на чл. 176 ГПК по делегация пред Районен съд – Луковит – че е живеело с майка си, не познава баща си и с него никога не са живели заедно, потвърждаващи се от приетото за установено в социалния доклад. Обоснован е извод, че ако бащата живееше с детето и майка му преди смъртта й, нямаше изобщо да възникне нужда от настаняването му по административен ред при леля му / сестра на починалата и настоящ настойник на детето - Е. К., до определянето й за негов законен представител, нито лишаването му от родителски права. Съдът е приел за установено ,че ищецът К. П. е живеел в [населено място], а починалата В. – в [населено място]. Коментирал е, че не кредитира изцяло показанията на св. Е. К., в частта им опровергана от други доказателства по делото, както и е признал нейна заинтересованост от изхода на спора, но по иска на детето, не и по отношение иска на К. П.. Съобразил е обаче, че досежно факта, че К. и В. не са живеели заедно и следователно не са поддържали отношения със съдържанието присъщо на брачни партньори, намиращи се в пълноценна и дълготрайна връзка, показанията на св. К. се явяват в съответствие с приетите за установени от социалния доклад факти и обстоятелства, вкл. от последователната позиция на Дирекция „Социално подпомагане„ - Л., поддържана и във връзка с лишаването на К. П. от родителски права. Съдът изрично е коментирал периодите, в които ищецът е бил в затвора и броя на посещенията на починалата – три пъти, в различни периоди, последното шест години преди смъртта на В., съгласно справките на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията„ при Министерство на правосъдието, но е счел, че тези доказателства не установяват трайна връзка между лицата. За периода 2006 – 2010 г. съдът е приел, че липсват каквито и да било доказателства за поддържани контакти. Изрично са коментирани показанията на свидетеля на ищеца – П. Ш. А., като общи, вътрешно противоречиви и в конфликт с останалите доказателства / обосновано с конкретни части от съдържанието им /. Преди всичко, обаче, съдът е приел показанията с резерва, предвид възможната заинтересованост на свидетеля, намиращ се в идентична позиция с тази на ищеца, като предявил иск за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на Т. / сестра на В. и починала в същото ПТП /, който свидетел самият касатор е квалифицирал като „ жертва на същата измама от Е. К. „. Доказателства, относими към действията на последната и конкретно опитите й да изтегли суми от влоговете на децата на починалата В., съдът е посочил като ирелевантни спрямо материалната легитимация на ищеца да претендира вреди от смъртта на В. и значими само досежно кредитиране показанията на св. К., в който смисъл са и съобразени. Застрахователното дружество е изплатило на ищеца М. П. обезщетение от 100 000 лева, което първоинстанционният съд е допълнил с присъдени му 50 000 лева, а въззивният - намалил до допълнително дължими 30 000 лева и отхвърлил за сума от 20 000 лева. За установяване търпимите от детето неимуществени вреди изобщо не са събирани доказателства, но въпреки това съдът е счел, че като обективно лишен от подкрепата, присъствието и любовта на единствен родител, вкл. нуждата от специални грижи, предвид частичната му глухота, справедливият размер на дължимото му се обезщетение е 130 000 лева. Като ориентир за определянето му съдът е изтъкнал и размера на присъденото на сестрата на малолетния ищец – И. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й В., с влязло в сила решение по гр.д.№ 811/ 2018 г. на САС. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК на касатора К. П. са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли формираният от съда правен извод за основателност на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства, съгласно чл. 235 ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните ? и 2/ Попада ли в кръга на лицата, имащи право на обезщетение и разполага ли с право на иск за обезщетение на неимуществени вреди лице, съжителствало на съпружески начала с починалата майка на общите им деца, при положение, че са събрани писмени и устни доказателства, установяващи отношения на обич и близост ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и задължителна практика на ВКС – ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., както и с формално посочване нормата на чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Видно от пресъздаденото по-горе съдържание на мотивите на въззивния акт, съотнесено към касационните доводи за несъобразени по делото доказателства, въззивният съд е коментирал всяко от посочените от касатора, вкл. свидетелските показания на единствения свидетел на ищеца - П. А. и справките от ГДИН при МП. Изложил е обстойни съображения кои показания и в коя тяхна част кредитира, с оглед всички събрани по делото доказателства и установените въз основа на съвкупната им преценка, релевантни за решението по спора факти. Правилни са съображенията на съда, че доказателствата за „злоумишлени и користни „ действия на св. Е. К. са от значение единствено и само за преценка обективността на показанията й, в който смисъл е зачетена евентуалната й заинтересованост, но без каквото и да било значение за установяване материалноправната легитимация на ищеца – като лице, фактически съжителствало с починалата, в продължителна, трайна и непрекъсната преди смъртта й, връзка. Установяването на тази легитимация е изцяло в тежест на ищеца, но относими към същата са единствено показанията на св. А., детайлно коментирани от съда като неубедителни, вътрешно противоречиви, в противоречие и с останалите доказателства по делото, при отчитане на вероятната му заинтересованост. Поради това, необсъждането на доказателства, относими към действията на Е. К. от въззивния съд не е от естество да обоснове съществено процесуално нарушение, още по-малко на чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал. 2 ГПК, пряко рефлектиращо върху правилността на правните изводи по същество. Вторият от въпросите е превратно формулиран на решаващите изводи на съда, което изключва характеристиката му на правен въпрос. Същият изхожда от предпоставки, отречени с атакуваното решение, в което не е прието за доказано фактическо, още по-малко трайно и пълноценно съжителство на съпружески начала между ищеца и починалата В., нито са приети за доказани приживе на починалата отношения на близост и обич между двамата. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. В изложението на касатора М. П., наименовано „ допълнение към касационна жалба „ – 2 броя, постъпили след указания на съда за отстраняване нередовност на касационната жалба, поради липса на приложение по чл. 284 ал. 3 ГПК - е формулиран единствено въпроса: Правомерно ли е ответникът да открива банкови сметки на малолетно дете, при условие, че са се водили съдебни спорове за упражняване на родителски права спрямо него и има ли валидно плащане по тях ? Не е посочен допълнителен селективен критерий, като в съдържанието на допълнението са цитирани нормите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК и ППВС № 4/1968 г.. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с довод, че ищецът не е получил реално каквато и да е сума от обезщетението, очевидно визирайки доброволно заплатената от застрахователя по открита на малолетния сметка, както и с квалификация на обезщетението като изключително занижено. В цялото изложение доводът за несправедливо ощетяване на ищеца с така присъденото му обезщетение, се поддържа основно в аспект на междувременно назначения му настойник и открита банкова сметка, с която, предвид малолетието си, ищецът не може сам да се разпорежда, както и в аспект на прието от въззивния съд, според касатора, съпричиняване на увреждането от малолетния ищец, каквито мотиви въззивният акт не съдържа. Тези доводи са напълно чужди на правния спор и на решаващите мотиви на въззивния акт, който е съобразил единствено факта на доброволно изплатено от застрахователя, по сметка на малолетното лице / разпореждането с която е при определени, въведени от законодателя, в защита на същото, условия / обезщетение от 100 000 лева. Поради това и формулираният въпрос няма отношение към съдържанието на правния спор и решаващите изводи на съда, с което не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, отделно от пълната необоснованост на допълнителен такъв. Не са наведени съображения по приложението на чл.52 ЗЗД – несъобразени от съда релевантни факти, относими към завишаване на дължиимото обезщетение или неправилно съобразени, в аспект на занижаването му такива. Неформулирането на правен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, доколкото от съдържанието на „допълненията„ настоящият състав не може да конкретизира въпрос „по приложение критерия за справедливост въведен с чл.52 ЗЗД”, до което са ограничени правомощията му в настоящото производство, съгласно ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Спрямо правилността му, както вече се посочи, са чужди обстоятелства, свързани с усвояване на доброволно заплатеното от застрахователя предходно на съдебното производство обезщетение по сметка на малолетния ищец, поради което и не са коментирани изобщо в мотивите на въззивния акт. Очевидна неправилност в приложението на чл. 52 ЗЗД – с определянето на справедлив размер на обезщетение от 130 000 лева, вместо поддържаните от касатора 150 000 лева - е неизводима, тъй като по начало е предпоставена от действителното съдържание на събраните доказателства, а видно от мотивите на съда такива няма, поради което същият справедливо е изходил от обичайно търпими от малолетно дете, със специфични здравословни нужди, емоционални страдания от лишаването му от единствена родителска обич, подкрепа и грижа. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение