Определение № 384 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 247/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Д. Д., чрез адвокат М. Н., срещу въззивно решение № 105/14.04.2020 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 44/2020 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Инвестбанк“ АД, представлявана от изпълнителните директори З. Р. и В. К. – Д., чрез юрисконсулт Н. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност поддържа неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пазардишки окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пещерски районен съд, отхвърлил предявените от В. Д. Д. срещу “Инвестбанк“ АД иск за установяване нищожност на договор за залог от 28. 08. 2014 г., като сключен в нарушение на добрите нрави., на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от същия договор, както следва: имуществени вреди – главница от 7 260 лв., натрупана лихва от 1 426,76 лв., и неимуществени в размер на 10 000 лв., законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата до окончателното издължаване. Присъдил съдебноделоводните разноски в полза на ответника. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между В. Д. Д. и „Инвестбанк“ АД-гр.София, са възникнали две отделни облигационни правоотношения по сключени договори за потребителски креди. Първоначално е сключен договор за потребителски кредит на физическо лице срещу ипотека по силата на който банката, като кредитор и Д. С. Д., като кредитополучател, както и солидарните длъжници Л. Л. Д. и ищцата В. Д., последната дъщеря на кредитополучателя и на първия солидарен длъжник. Съгласно този договор банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 400 000 лв. за рефинансиране на 1 бр. кредитна линия на „Стрелец-Д.“ ЕООД в същата банка; за рефинансиране на 1 бр. кредит на „Стрелец-Д.“ ЕООД към физическо лице по договор за паричен заем от 27. 12. 2007 г.; за рефинансиране на 1 бр. овърдрафт на същото дружество в „Уникредит Булбанк“ АД, и остатъка от кредита - за текущи нужди, който кредит следва да се погасява на 240 равни месечни анюитетни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска от 3 833,62 лв., дължими ежемесечно на 26-то число, считано от месеца, следващ първото усвояване на суми по кредита, с краен срок за погасяване 26. 02. 2028 г., описани в погасителен план - Приложение №1, неразделна част от договора. Кредитът е обезпечен с първа по ред ипотека върху недвижими имоти, а още е гарантиран и с издадена от кредитополучателя ценна книга - запис на заповед в полза на банката за размера на главницата и лихвите за периода на кредита, авалиран от двамата солидарни длъжници, платим на предявяване в срок до 2 месеца след крайния срок за погасяване на кредита. Солидарните длъжници, в това число и ищцата, заедно с кредитополучателя са поели задължение да издължават ползвания кредит, лихвите, таксите, комисионните и разноските, съгласно условията на договора, респективно да осигуряват по разплащателната си сметка, наличието на необходимите средства, с които кредиторът по служебен път да погасява тези задължения. С договор за потребителски кредит № 478/28.08.2014 г. “Инвестбанк“ АД, в качеството му на кредитор, е отпуснал на В. Д., в качеството й на кредитополучател, парична сума в размер на 10 000 евро. Кредитополучателят се е задължил да изплати на банката дължимите главница, лихва, такси и неустойки, заедно с всички разноски, с краен срок на погасяване до 28. 08. 2024 г. по 128,03 евро на месец. Между страните по посочения по-горе договор за потребителски кредит е сключен и договор за учредяване на залог на вземане по реда на ЗЗД от същата дата, като кредитополучателят (като залогодател) е обезпечил всички вземания на банката по договора за кредит, като е учредил в полза на последната първи по ред залог по реда на ЗЗД върху всички свои настоящи и бъдещи парични вземания към ЦСМП - Пазарджик, ведно с лихви, неустойки и други вземания, произтичащи от сключения трудов договор № 003/28. 01. 2010 г., както и залог върху всички настоящи и бъдещи вземания на залогодателя в лева, постъпващи по банковата му сметка, открита в “Инвестбанк“ АД, финансов център "Пазарджик", като залогът включва цялото вземане по сметката, бъдещи постъпления по нея, както и начисляваните лихви. С чл. 7 от договора за залог страните са договорили, че с подписването на договора залогодателят дава безусловното си и неотменимо предварително писмено съгласие за извършване на плащане от сметката му, посочена в договора, служебно от банката, по реда на Наредба № 3 на БНБ от 16. 07. 2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, въз основа на което съгласие банката може да събира едностранно в деня на падежа или след него изискуемите суми по договора за потребителски кредит от 28. 08. 2014 г., като задължава служебно посочената сметка, включително когато това е необходимо, чрез откупуване на чуждестранна валута, съответно арбитражиране по курса на банката в деня на операцията, а според чл. 8 от договора банката реализира клаузата по чл. 7 служебно, без за това да е необходимо допълнително съгласие или други действия на залогодателя, без да е необходимо предварително да го уведомява и без залогодателят да има каквито и да било претенции към банката в случай на евентуално нарушаване срочността на сметката, съответно водещо до промяна размера на начислената лихва в тази връзка. В договора за залог няма изрично уговорен между страните минимум на гарантиран размер на парични средства в банковата сметка на Д., с който банката да няма право да се разпорежда и да ги отнема за погасяване на задължението на залогодателя по кредита от 2014 г., както и минимален размер от трудовото възнаграждение, по отношение на който кредиторът да не може да предприеме погасяване на задълженията по кредита. Съдът е приел, че е налице изрично изразено, по собствена воля, без непавомерно въздействие, нарочно писмено съгласие на залогодателя целият авоар по сметката му, вкл. и тези от трудово възнаграждение, да бъдат усвоявани от банката – кредитор за погасяване на задължението. На 03.07.2015 г. между В. Д. и “УникредитБулбанк“ ЕАД е сключен трети договор за потребителски кредит, по Д. е получила сумата от 20 000 лв., със срок на издължаване от 10 г., или до 03.07.2025 г., връщан на 120 месечни погасителни вноски, при годишен лихвен процент от 13.99% и ГПР от 16.72%, като в договора не са вписани съществуващите към този момент задължения на кредитополучателя към други кредитори. Съдът е направил извод, че Д. се е съгласила доброволно всеки месец да погасява по трите потребителски кредита общо сумата от по 4 416,31 лв., при декларирани месечни доходи от трудово възнаграждение в размер на 1 217.25 лв, (нетна сума за м. май 2015г.). Това несъответствие между приходите на кредитополучателя и задължения й към двете банки е явно, като сочи недвусмислено, че разходите по погашенията са повече от три пъти от приходите й от трудово възнаграждение, което няма как да покрива целия й дълг, дори изцяло да се използва за погасяване на месечните й задълженията. Следователно, тя е разполагала или е очаквала да получава средства извън трудовото си правоотношение. “Инвестбанк“ АД е обявила на 06. 03. 2017 г. предсрочна изискуемост на вземането по договора за потребителски кредит от 2014 г. В периода 25. 05. 2015 г. - 24. 03. 2017 г., при невнасяне на дължимите вноски по кредита от 2008 г., автоматично е ставало погасяването по него от наличностите в банковата сметка на Д., предмет на договора за залог. Двата кредита са обслужвани и с други средства, различни от средствата на заплатата на Д., като в периода 23. 12. 2015 г. до 24. 03. 2017 г., погашенията са извършвани изключително от сумите, получени от заплатата на Д. по банковата й сметка в “Инвестбанк“ АД. Принудителното изпълнение срещу ищцата Д. от страна на „Инвестбанк“ АД е започнало на 11. 04. 2017 г. Срещу нея има издадени две заповеди за незабавно изпълнение. С едната тя и другите солидарни длъжници Д. С. Д. и Д. Л. Д. са осъдени да а заплатят солидарно 171 935,37 евро, плюс разноски по делото. С втората заповед В. Д. е осъдена да заплати главница от 7 770,93 евро, още лихва за забава, такса обслужване, разноски. Предприети са принудителни действия за събиране на вземанията, между които е наложен и запор върху трудовото възнаграждение на В. Д. на 24.04.2017 г. Съдът изложил съображения, че договорът за залог съдържа индивидуално уговорени от страните клаузи, като потребителят е имал реалната възможност да въздейства върху тях, както и да иска евентуално да бъдат коригирани. Постигнатите уговорки по обезпечение на вземането са напълно допустими по закон, доколкото разпоредбата на чл. 133 ЗЗД предвижда, че длъжникът отговаря за задължението си с цялото имущество, в това число с всички настоящи и бъдещи парични вземания, които му се следват и, които има и получава от трети лица, вкл. и трудово възнаграждение. Коригираща уговорка за размера на удържаната сума по договора за залог от посочената банкова сметка, няма. Самата Д. дори в исковата си молба, а и след предявяване на инцидентния установителен иск не сочи, че е направила подобни предложения. Явно залогодателят е имал ясното съзнание, че разполага с достатъчно средства извън трудовото възнаграждение, които да му гарантират поне социален минимум за преживяване. Липсват и твърдения, че Д. е предприела последващи действия за предоговаряне с банката по договора за залог. Не съществува ограничение при сключването на такъв договор залогодателят да заложи само част от вземанията си, за да гарантира изпълнението си към кредитора и да си осигури и гарантира минимум финансови средства лично за себе си за да преживява през времето на действие на договора. Не съществува обаче и пречка или принцип от естеството на добрите нрави, което да ограничава или забранява даване на пълно обезпечение на кредитора, с което да гарантира всички негови вземания. Въззивната инстанция е достигнала до заключение, че договорът за залог не е сключен в противоречие с добрите нрави и е отхвърлил предявеният инцидентен установителен иск. Относно претенциите за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, съдът посочил, че институтът на несеквестируемостта, в частност на вземанията за трудово възнаграждение, са приложими в съответния изпълнителен процес, когато взискателят насочва принудителното изпълнение върху вземания на длъжника, като поисква от съдебния изпълнител да наложи запор върху трудовото или всякакво друго възнаграждение и доход, който постъпва по съответната банкова сметка. Разпоредбата на чл. 446 ГПК няма отношение към уговорен залог или начин на доброволно погасяване на кредитни задължения, за да може да обуслови извод за вреди от договора за залог или от договорите за кредит. Освен това, съдът изложил съображения, че чл. 446 от ГПК има ограничено действие дори в принудителното изпълнение – тя се прилага в този си вид само и единствено в хипотеза, при която съответното вземане на длъжника, било то трудово или друго възнаграждение по трудов договор или срещу всеки друг доход, не е включено и не е предоставено от самия него като обезпечение на задължението; в случая съответното вземане от трудов доход е загубило по воля на длъжника несеквистируемия си характер. Съдът изяснил, че едва във въззивната жалба В. Д. включва твърдения, че договорите за потребителски кредит, обезпечени със залога, съдържали неравноправни клаузи, което е недопустимо за изследване, защото излиза извън предмета на спора, очертан по надлежен ред от самата ищца. Тя твърди, че е претърпяла вреди поради това, че банката удържала месечни суми по двата кредита, които били в размер над минималното трудово възнаграждение през исковия период от време. Търси обезщетение за имуществени вреди в размер на задържаната минимална работна заплата за страната, със законната лихва върху всяка отделна месечна сума, както и неимуществени вреди от това, че не е разполагала с тези минимални суми и останала без средства за препитание. Искът не е за връщане на даденото от В. Д. по договорите за потребителски кредит, нищожни на друго основание, вкл. поради неравноправни клаузи. Съдът е изяснил, че страната в нито един момент не възразява и не оспорва дължимостта и размерите на сумите по договорите. Възразява единствено, че кредиторът по време на извънсъдебното изпълнение на вземането си я е лишил от доход. Въпросът за действителността на договора за потребителски кредит не стои на дневен ред и той не е относим към заявените искови претенции от ищцата, а и страната сама признава изцяло неговото действие и задълженията си по него и не ги оспорва, вкл. това е и част от юридическите факти, съставляващи основание на предявените с исковата молба претенции. Независимо от това, изследвал и тези доводи на В. Д., като ги намерил за неоснователни. Приел, че липсват клаузи, които да поставят потребителя в неравностойно или зависимо положение спрямо кредитора, а това, че Д. сама се е отказала да си гарантира месечни минимални финансови средства за себе си, е предмет на договора за залог и също няма как да обоснове извод в случая за неравноправност. Касаторът е цитирал като основание за допускане на касационно обжалване разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос няма поставен, нито са изложени съображения по допълнителния критерий – защо разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. В същото време, в изложението е записано, че въззивното решение е „очевидно неправилно“ (хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК), „като постановено без мотиви, без съдът да обсъди събраните по делото писмени доказателства и да се съобрази с интересите на жалбоподателя, като това е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд“, което пък е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, „и в противоречие със задължителната практика на ЕС“ – тук вече става въпрос за хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Сочи дело С-92/14 и „поставените преюдициални запитвания в него относно неравноспоставеност на клаузите, Становището на Генералния адвокат по дело С-92/2014 г. във връзка с Директива 93/2013 г., решене на ВКС по т.д. № 1011/2019 г., „решение № 2217 по гр.д. № 2943/2015 г.“, без да е посочен съд. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Ако се приеме, че има поставен правен въпрос относно това какви са задълженията на съда при мотивиране на съдебния акт и обсъждане на доказателствата и доводите на страните (единственият, който може да се уточни от съдържанието на изложението), то този процесуалноправен въпрос е от значение за всяко исково производство По него има многобройна и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, като в случая въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с нея. Напротив, при точно приложение на чл. 12 и чл. 235 ГПК е постановил своя въззивен акт. Следователно, няма как да се обоснове допускане на касационно обжалване поради хипотезата на чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК. Посочена е съдебна практика, без поставен въпрос и без възможност на съда от съдържанието било на касационната жалба, било на изложението, дори да предположи какъв би бил той. Отделно, приложената към изложението съдебна практика няма никакво отношение към предмета на настоящото дело, определен от ищцата – касатор. Инцидентния установителен иск е за нищожност на договора за залог, защото заложената сума включва цялото трудово възнаграждение на залогодателя, други фактически твърдения, като евентуални пороци на този договор, не са заявявани като основание на установителния иск и е недопустимо да бъдат разглеждани. Осъдителните искове също се основават на фактически твърдения за извършени месечни погашения на дълга от банковата сметка на Д. за сумите, равни на размера на минималната работна заплата за съответния период. Иск за други вид вреди, причинени на ищцата поради други пороци на потребителските договори, няма. В същото време, в случая съдът не е установил наличие на неравноправни клаузи. Съдът намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – липсва както правен въпрос, така и обосновка. Въззивното решение, също така, не се явява и очевидно неправилно. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за представителство от юрисконсулт, като съдът определя размера на възнаграждението според фактическата и правна сложност на спора пред касационната инстанция, свършената работа и извършените процесуални действия (изготвяне на отговор на касационна жалба, без явяване по дело), в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, съдът