Определение № 1975 от 16.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1880/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Б., чрез процесуалния си представител адвокат И. Д. от АК-София, срещу решение №23 от 20.01.2025г., постановено по в.гр.д.№790/2023г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение №132 от 14.08.2023г. по гр.д.№535/2021г. на Самоковския районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. К. Т., Л. Б. Б., П. Г. Б., С. Б. Б., П. Б. Б. и Г. Г. Т. срещу Д. А. Х., Р. Д. Х., Г. Х. Д., В. В. Л. и И. В. Д. искове по реда на чл.124, ал.1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците, че ищците са собственици на следния недвижим имот: ливада в землището на [населено място], [община], местност „Под ханчето“, представляваща поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], с площ 2510 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори [№], [№], [№] и [№], на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №99, т.І, регистър 1188, дело №416/1948г. на Самоковския околийски съдия, наследяване от Б. Т. М. и фактическа власт върху имота в периода от 23.9.1948г. до предявяване на иска на 27.5.2021г. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде изцяло уважен. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е ищецът по установителен иск за собственост да доказва отрицателния факт, че собствеността върху недвижим имот, който е предмет на делото, никога не е губена; 2.Може ли съдът да прави извод, че един имот е бил одържавен, респ. включен в ТКЗС, с оглед на обстоятелствата, че съседните му имоти са били одържавени, респ. включени в ТКЗС и че по делото липсват доказателства за проведена административна процедура по възстановяване на собствеността върху него по реда на ЗСПЗЗ; 3.Представлява ли нарушение на правото на защита на страната обстоятелството, че в доклада си по делото съдът не и е указал на основание чл.146, ал.2 от ГПК, че не сочи доказателства за свое твърдение в исковата молба, като впоследствие основе решението си именно върху посочената липса на доказателства. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор само от ответника по касация Д. Х., в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че решението на районния съд е постановено в съответствие с фактическите твърдения и доводи на страните и с ангажираните доказателства, поради което на основание чл. 272 от ГПК е препратил към неговите мотиви както относно установената по делото фактическа обстановка, така и относно направените въз основа на нея правни изводи. Констатирано е, че в исковата молба ищците са твърдели, че техният наследодател Б. Т. М. е придобил процесната ливада от 4 дка в местността „Под ханчето“ в землището на [населено място] с нотариален акт за покупко-продажба от 23.09.1948г.Наследодателят е ползвал имота до смъртта си на 30.11.1994г., а след това от неговите наследници.Имотът не е бил внасян в ТКСЗ, а правото на собственост върху него не е било губено.Към настоящия момент по-голямата част от ливадата е идентична със земеделски имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Х. М. Д., тоест на ответниците физически лица, а останалата част от ливадата попада върху имот на ответника [община]. Въз основа на тези фактически твърдения въззивният съд е приел, че основният релевантен въпрос, на който трябва да бъде даден отговор, е дали наследодателят на ищците е запазил правото си на собственост върху процесната ливада в реални граници от покупката през 1948 г. до смъртта си през 1994г.В тежест на ищците е било поставено задължението да докажат при условията на пълно и главно доказване това свое твърдение, което в случая не е сторено. Спомените на свидетеля В. С. са от началото на 90-те години на миналия век.От 1995 г. свидетелят обработвал свой имот. По това време братята Г. Т. и Л. Т. обработвали в близост друг имот за селскостопанска продукция, като отглеждали картофи, фасул и лук.В имота на Т. имало и масивна постройка, която се ползвала от бащата на двамата братя, Б. Т., който отглеждал пчели.Свидетелят не знае със сигурност дали преди 1993г. някой от семейството се е занимавал със земеделие.Прието е, че от тези показания на свидетеля С. може да се направи извод, че общият наследодател на ищците, както и неговите синове, са осъществявали фактическа власт върху имота след влизането в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. и след ликвидацията на ТКЗС. Няма данни имотът да е бил ползван от посочените лица преди 1991г. Няма данни и кога е била изградена масивната постройка, за да може свидетелят да я възприеме към 1995г. Предвид липсата на доказателства за осъществявана фактическа власт върху процесната ливада от общия наследодател на ищците до началото на 90-те години на миналия век, твърде вероятно е имотът да е бил одържавен на основание чл. 12, ал.2 от ЗСГ/отм./, какъвто довод е наведен от ответницата Д. Х. в отговора на исковата молба.Индиция в тази насока са и показанията на свидетеля В. С., който установява, че наследодателят Б. Т. е работел като шофьор във „Винпром“, а отделно се е занимавал и частно с грънчарство. Следователно наследодателят не се е занимавал със селскостопанска дейност и не е имал право да притежава селскостопански имоти над размери, опредени от Министерския съвет. От значение за недоказаността на иска е и обстоятелството, че земеделските земи в местността „Латинската“, за която няма спор че е идентична с местността „Под ханчето“, са били възстановявани по реда на ЗСПЗЗ, тоест те са били юридически или фактически отнети от собствениците им при създаване на ТКЗС или в по-късен момент.Това е видно от представени от ищците писмени доказателства, според които съседните на процесната ливата имоти са били възстановени на наследниците на бившите собственици в процедури по ЗСПЗЗ.Според въззивния съд изложените обстоятелства поставят под сериозно съмнение твърдението на ищците, че те никога не са губили собствеността си върху ливадата, закупена през 1948 г. от техния наследодател Б. Т. М.. Прието е и това, че по делото липсват каквито и да било доказателства, които пълно и главно да установяват, че собствеността върху имота не е била губена.По делото не е спорно, че за процесния имот ищците не са провели реституционна процедура в сроковете по ЗСПЗЗ.Те не се и позовават на земеделска реституция.Фактът, че през 1998 г. Г. Б. Т. – наследник на Б. Т. М. и наследодател на част от ищците, е направил искане до поземлената комисия имотът на баща му да бъде заснет, означава единствено, че този имот не е бил заснет в кадастрален или помощен план. Оттук не следва извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, респ. че той не е бил отнеман от наследодателя на ищците.Фактът, че Б. Т. М. не е подавал декларация за внасяне на имота в бившето КЗС „Труд“, означава единствено, че наследодателят не е станал доброволно или принудително член на ТКЗС.Оттук не следва извод, че ливадата му в местността „Под ханчето“ не е била одържавява или неправомерно отнемана. Въз основа на горното е формиран извод за неоснователност на предявения иск. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен в изложението въпрос, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с формираната по приложението на чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ съдебна практика на ВКС.На възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им.Не всички земеделски земи обаче, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ .В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван - например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ /отм./, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ .Съгласно чл.11 от ПУТКЗС, върху тези имоти е запазено правото на собственост в реалните му граници/ТР№104/1964г. на ОСГК на ВС/.Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос и на фактическо установяване, включително и в хипотезата, когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация.С Постановление № 216 от 8.11.1961 г. на Министерския съвет за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя /Обн., Изв., бр. 93 и 95/1961 г./, е предвидено да се изключат от строителната част онези терени, които са подходящи за обработване и надхвърлят нормативите за неподходящата регулационна площ на населеното място - т. 2.Ако не е била изпълнена процедурата по т.4 от ПМС №216/61г., предвиждаща собствениците да бъдат обезщетени за направените подобрения и трайни насаждения съобразно действащия тогава ЗПИНМ/отм./ имота не е станал държавна собственост и при наличието на останалите условия не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ/решение №883/14.12.2010г. по гр.д.№1432 /2009г. на ВКС, І г.о., решение № 218/29.09.2014г. по гр. д. № 6670/2014г., І г.о., решение № 218/29.09.2014г. по гр.д.№6670/2014г., І г.о., решение № 101 от 3.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2017 г., II г. о. и др./.Именно поради недоказаност на твърдението на ищците/при съобразяване на показанията на разпитаните по делото свидетели/, че от момента на закупуване на земеделския имот от техния наследодател през 1948г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ, е запазено владението върху имота в реални граници, е формиран извод, че ищците не са установили активната си материалноправна легитимация.Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест този факт следва да бъде установен в условията на пълно доказване от ищците. В практиката си ВКС приема, че съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано - без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото/ решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/20 г., ІІІ г.о./.Въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като е приел, че съседните на процесната ливада имоти са били възстановени на наследниците на бившите собственици в процедури по ЗСПЗЗ, което е поставило под сериозно съмнение твърдението на ищците, че те никога не са губили собствеността си върху ливадата, закупена през 1948 г. от техния наследодател Б. Т. М..В случая това процесуално нарушение не е съществено, тъй като решаващия мотив за отхвърляне на предявения иск е, че ищците не са доказали, че от момента на закупуване на земеделския имот от техния наследодател през 1948г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ, е запазено владението върху му в реални граници.Това е основание да не се допуска касационно обжалване по втория въпрос. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен въпрос, тъй като не се установява допуснато съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с изготвяне на доклада от страна на първоинстанционния съд, което не е било отстранено от въззивния съд, в качеството му на инстанция по същество.В решение № 700/6.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства.От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК. Съдът не може да дава указания на страните относно защитната им позиция, защото това противоречи на друг основен принцип гарантиращ безпристрастността на съда при разглеждането на спора - състезателното начало в гражданския процес / чл. 8 ГПК /, съгласно който страните посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях/решение № 429 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2009 г., I г.о./. В исковата молба са били наведени фактически твърдения, че общият наследодател Б. М. е придобил правото на собственост върху спорния имот въз основа на договор за покупко-продажба от 1948г., като от този момент до неговата смърт, която е настъпила през 1994г. същият е ползвал непрекъснато този имот.Последният никога не е бил внасян в ТКЗС.За доказване на тези си твърдения ищците са представили с исковата молба удостоверение от 10.11.1997г., а с молба от 20.05.2022г. е направено искане за допускане на един свидетел, което е било уважено, който да установи, че наследодателят им е упражнявал винаги владение върху имота.В първото проведено съдебно заседание първоинстанционният съд е указал на ищците, че следва да докажат, че са собственици на процесния имот на твърдяното придобивно основание, но не е дал към тях указания по реда на чл.146, ал.2 от ГПК, тъй като страната е ангажирала доказателства/направила доказателствени искане, чрез които да установи посоченото обстоятелство.За първоинстанционния съд не е съществувало задължение да укаже на ищците, че ангажираните от тях доказателства не са достатъчни да докажат твърдян от тях факт, тъй като с това би нарушил принципа за равенство на страните в процеса. От изложеното по-горе се установява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. В полза на ответника по касация Д. Х. следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение