Определение № 60505 от 17.06.2021 г. на ВКС по д. № 706/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на М. Х., на Софийски градски съд/СГС/ и Софийски районен съд/СРС/ срещу въззивното решение на Старозагорски окръжен съд по гр.д. №1340/20 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение СГС и СРС са осъдени да заплатят солидарно, наред с необжалвалите Административен съд [населено място] и Върховен административен съд, сумата 1000 лв. на ищеца М. Х., представляваща обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в периода 6.03.09 г. – 20.04.18 г. от нарушение на правото на разглеждане и решаване на заведено от него дело в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКПЧ. В частта до пълния предявен размер от 10 000 лв. искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, ищецът М. Х. се позовава на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Сочи, че минималното удовлетворение на иска му в случая е неправилно и противоречи на практиката на ЕСПЧ / решение по делото Фингън срещу България/. Намира, че делото, по което е допусната неоправдана забава от страна на съда, не е с юридическа или фактическа сложност, но е с голямо значение за жалбоподателя. Поддържа, че в случая справедливият размер на обезщетението е в размер на 10 000 лв. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен касаторът - ответник СГС се позовава на очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, защото въззивният съд не е установил кой държавен орган/ органи обективно е причинил забавянето на делото извън разумния срок, за да се реализира неговата отговорност. В хипотезата на чл.53 ЗЗД за реализиране отговорността на няколко лица за вреди от противоправно поведение, пред съда следва да се докаже, че всяко от тях е имало принос за настъпване на вредите, т.е., че всяко от тях е проявило противоправно поведение, свързано с настъпване на вредите. Намира, че в противоречие с цитираната трайна практика на ВКС е разрешен от въззивния съд въпросът за законоустановения в чл.52 ЗЗД критерий за справедливост. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен касаторът - ответник СРС се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС е решен правният въпрос от предмета на спора: Изводът на съда за надхвърлянето на разумния срок за разглеждане на съдебното производство следва ли да предпоставя обосноваване какъв следва да е разумният срок и същото да бъде мотивирано? Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото правните въпроси: При условие, че ищецът изтърпява наложено наказание „доживотен затвор без право на замяна”, следва ли съдът да кредитира изцяло събраните гласни доказателства, че твърдените неимуществени вреди се дължат на поведението на ответниците по делото, а не са причинени от положението, в което се намира ищецът? Доколкото процедурата по гл. ІІІа ЗСВ е административна и нейното провеждане е задължителна предпоставка за разглеждане на дела по чл.2б ЗОДОВ, но същевременно заключението на Инспектората на ВСС, както и на Министерство на правосъдието не са обвързващи за решението на съда, то може ли съдът да приеме протокола на ИВСС като основно доказателство и да мотивира решението си изцяло с направените в него констатации, без да обсъди в пълнота поведението на ответника СРС, т.е. с кои свои действия и бездействия той е допуснал забавата? По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска въззивният съд е приел, че поради продължителността на разглеждане на заведеното от ищеца срещу МП дело по чл.71, ал.1,т.3 ЗЗДискр., под №13928/09 г. по описа на СРС - 9 г., 1м. и 14 дни, считано от 6.03.09 г. до 20.04.18 г.- е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. На осн. чл.60 е, ал.2 ЗСВ на ищеца по административен ред е било определено обезщетение от 700 лв. и му е предложено сключването на споразумение, но той е отказал. От протокола на ИВСС, където са направени подробни фактически и правни констатации за движението на делото и цитираната заповед на МП от 13.06.17 г. се установява по категоричен начин допуснатото нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок от страна на 4 –те съдилища, ответници по иска. Във връзка с констатираното нарушение процесуалните действия на ответните съдилища не следва да се обсъждат поотделно, а в тяхната фактическа и правна / материална и процесуална / съвкупност. След обсъждане на събраните по делото доказателства – св. показания, въззивният съд е приел, че ищецът е преживял морално страдание от неоправданата забава на делото за защита от извършена спрямо него дискриминация, изразяваща се в неосигурено му шкафче в Затвора в София за 13 дни през 2008 г. С шкафче за вещи само той не разполагал в килията, докато всички постоянно пребиваващи в затвора имали такова. Бил разтревожен от забавянето на делото, изпитвал страх, притеснение и безпокойство, разочарование и загуба на вяра в правосъдието, обезсърчение и огорчение. Присъденото му за преживените страдания обезщетение от 1000 лв. е в размер на 4,5 минимални заплати в размера им към 2008 г. За всяка година забавяне на делото ищецът е обезщетен с по 110 лв. или с половината от размера на минималната работна заплата за страната към началото на периода на забава през 2008-2009 г., което според съда е достатъчно за овъзмездяване на претърпените от ищеца морални вреди. При данните по делото не са налице основания за допускане на обжалването по жалбата на касатора – ищец срещу въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен.. Присъденото обезщетение е съобразено с обстоятелствата на случая / продължителната неоправдана забава в разглеждането на делото, но и обичайните за ищеца неимуществени вреди от нея/. Размерът на обезщетението е съобразен и с обществено икономическите условия в страната и покупателната стойност на парите през периода на настъпване на вредите. Присъденото на ищеца обезщетение по размер не противоречи и на практиката на ЕСПЧ за подобни случаи, цитирана в писмо до ищеца от МП на РБ изх. №94-М-397/16.11.18 г. / „Д. срещу България жалба № 41520/07 г.”, „К. срещу България, жалба №29802/02 г.”/. Не са налице основания за допускане на обжалването и по жалбите на ответниците срещу въззивното решение в частта, с която искът е уважен. Относно основанието за солидарна отговорност на ответниците, в практиката на ВКС е прието, че процесуалните действия на отделните съдебни инстанции не могат да се разглеждат изолирано, защото се осъществяват от един орган на власт - съд и са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, поради което на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, във вр. с чл. 53 ЗЗД следва да се ангажира солидарната отговорност на посочените от ищеца ответници – р. по гр. д. № 5721/15 г. на трето г. о. на ВКС. В р. по гр. д. № 92/19 г. и р. по гр. д. № 3619/16 г. и двете на трето г. о. на ВКС, във връзка с характера на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ и изискването за "разумен срок" на разглеждане на делото е прието следното: "Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството, дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т. е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице. Критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са отразени примерно в закона / чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ /, като се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При мотивиране на разбирането на съда за разумността на срока, в който е следвало да бъде реализирано разглеждане на делото, т. е. времетраенето на съдебната процедура, следва да се изхожда от сложността на делото, поведението на жалбоподателя, поведението на компетентните органи. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и констатиране на забавянията в производството, респективно причините затова. " В цитираното от касатора СРС р. по гр.д. №4662/18 г. на трето г.о. на ВКС също е посочено, че основанието на отговорността по чл.2б ЗОДОВ е нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ. „Предмет на установяване е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.” Този състав на ВКС споделя и изразеното в р. № 76/16 г. на ВКС, трето г. о. становище за обвързаността на съда по иска с пр. осн. чл. 2б ЗОДОВ от предложената в административното производство по гл. ІІІ ЗСВ сума за обезщетение, която не може да бъде намалявана в исковото производство и за единния характер на производството за обезщетяване на вредите по чл.2б ЗОДОВ. В решението е посочено: В това производство /и в административната, и в съдебната част/ страните са две - държавата и пострадалия. В административната държавата се представлява от министъра на правосъдието /който определя размера на обезщетението и предлага споразумение/, а в съдебната - от съда, пред който искът се предявява и който постановява окончателния акт. Производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. В настоящия случай доказателствата по делото са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност, както изиска практиката на ВКС и въз основа на тях са формирани обосновани изводи по спора. Ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор” и затова неудобствата в местата, където изтърпява наказанието и забавянето на процеса за защита от твърдяната дискриминация в затвора могат да предизвикат у него негативните изживявания, установени и описани във въззивното решение. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди е определено след установяване и преценка на конкретните обстоятелства на случая, както се приема в задължителната – ППВС №4/68 г. и трайната практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора СГС. Поради изложеното въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС и не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставените от касатора СРС в контекста на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК пък сочат на касационни основания / необоснованост и съществени процесуални нарушения при постановяване на решението/ и не обосновават специфичните допълнителни предпоставки за допускане на обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 и по чл.281 ГПК са различни и са разграничени предпоставките и целта на двете групи основания. Въззивното решение не е очевидно неправилно, както твърди този касатор. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение / респ. решение/ трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК – опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о. на ВКС. В случая такъв особено тежък и очевиден порок на въззивното решение не се установява. Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и по трите жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.