Определение № 2383 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.

С определение № 24773 от 05.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3508/2025 г. на Софийски градски съд, след отмяна на определение № 52110 от 23.12.2024 г. по гр. д. № 52639/2022 г. на Софийски районен съд, е изменено по реда на чл.248 ГПК решение № 4577 от 14.03.2024 г. по гр.д.№ 52639/2022 г. на Софийски районен съд в частта, в която са били осъдени М. А. К. и Д. А. Д. да заплатят на В. Д. Ц.-Д. на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 3240.30 лева, като е оставена без уважение претенцията на В. Д. Ц.-Д. за присъждане на възнаграждение за адвокат в размер на сумата от 2500 лева като неоснователна.

Въззивният съд е приел при съобразяване на молба вх. № 49473 от 14.02.2024 г., с която жалбоподателите Д. А. Д. и М. А. К. са оспорили да е доказано реалното заплащане на адвокатския хонорар по делото от страна на ищцата В. Д. Ц.-Д., че на ищцата не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки уважаването от районния съд на предявения от нея иск по чл.108 ЗС.

Съображенията на въззивния съд са следните:

Пред първата инстанция ищцата е представила договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 27.09.2022 г., от съдържанието на които се вижда, че между страните не е уговорено заплащане на хонорар за процесуално представителство по делото. Съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС договорът между адвокат и клиент е в писмена форма за доказване. С него се удостоверява както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. Установяването на реалното заплащане на уговорения адвокатски хонорар е според уговорения начин на плащането му. Прието е, че в процесния случай от адвокат К., представляващ процесуално ищцата В. Ц.-Д., е представено преди последното по делото съдебно заседание копие на нареждане за кредитен превод за сумата от 5 000 лева с основание за превода “адвокатски хонорар исково производство”. Направен е извод, че поради липсата на каквито и да било уговорки в договора за правна защита и съдействие относно размер, начин и срок на плащане на адвокатско възнаграждение, така представеното платежно нареждане не може да се свърже с посочения договор. Би могло да се касае за всяко друго исково производство. В допълнение към това е посочено, че плащането по банков път представлява безкасово плащане по смисъла на чл.305 ТЗ, което се извършва чрез задължаване и заверяване на банковите сметки на платеца и получателя на превода. Прието е, че доказателства по гр. дело № 52693/2022 г. на СРС, установяващи завършване на фактическия състав на безкасовото плащане, не са представени. Липсват писмени документи, от които да е видно, че е заверена сметката на получателя на плащането адвокат Х. К. със сумата от 5 000 лева във връзка с осъществявано от него процесуално представителство на ищцата по процесното исково производство.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че обжалваното определение по чл.248 ГПК на първата инстанция следва да се отмени и да се постанови изменение на решение № 4577 от 14.03.2024 г. на СРС в частта за разноските, като се отхвърли претенцията на ищцата за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер на сумата от 2 500 лева. Не е заявено оспорване на разноските над 2 500 лева до присъдените от 3 240.30 лева (за държавна такса и депозит за вещо лице), поради което същите не подлежат на ревизиране от въззивния съд.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от В. Д. Ц.-Д. чрез адвокат Х. К..

Жалбоподателката счита за неправилен извода на въззивния съд, че представеното банково извлечение представлява заплатен от нея хонорар по друго дело. Сочи, че на съда е служебно известно, включително последният чрез справка може да установи, че ищцата /жалбоподател в настоящото производство/ няма други заведени дела, по които да е страна, за да е имала основание да заплаща адвокатски хонорари по тях. Заявява искане за отмяна на обжалваното определение.

В изложението към частната касационна жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. Достатъчно ли е за доказване на направени разноски за адвокатско възнаграждение представянето на договор за правна помощ и платежен документ за извършено плащане, или съдът може да откаже присъждането им поради липса на допълнителни банкови доказателства;

2. Допустимо ли е въззивният съд да въвежда допълнителни, несъдържащи се в закона изисквания за доказване на адвокатски разноски, водещи до прекомерен формализъм и отказ от реална оценка на представените доказателства;

3. Допустимо ли е съдът да се произнася по възражение за прекомерност на адвокатски хонорар едва в подадена молба по чл.248 ГПК, при положение, че с подаването на исковата молба е приложен договор за правна защита и съдействие, в който е посочен размерът на заплатения адвокатски хонорар.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Насрещните страни Д. А. Д. и М. А. К. считат, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение, с което въззивен съд се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първата инстанция по чл.248 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място - въпрос № 3 е изцяло неотносим към спора по настоящото дело. Само първоинстанционният съд се е занимавал с възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК в постановеното от него решение и в производството по чл.248 ГПК. В тази част обаче първоинстанционното решение, с което в полза на ищцата са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв., е отменено от въззивния съд по съображение, че изобщо не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени доказателства за заплащането му. Това е решаващата воля на въззивния съд в обжалваното определение, а въпрос № 3 изобщо не кореспондира с нея и затова по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.

По останалите два въпроса не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

В т.1 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; в договора следва да е вписан начинът на плащане - ако е по банков път задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

Въззивното определение не противоречи на това разрешение на ОСГТК на ВКС. Причината в случая въззивният съд да откаже присъждане на адвокатско възнаграждение на ищцата не е в това, че по делото не е представен от нея договор за правна защита и съдействие или банков документ за платено адвокатско възнаграждение, а защото представените документи не установяват плащането. В договора за правна защита и съдействие не фигурира договорено адвокатско възнаграждение, а в банковия документ не е посочено делото, за което се отнася извършеното плащане. Тази хипотеза не е разгледана в тълкувателното решение и затова не може да се приеме, че е налице противоречие между него и обжалваното определение на въззивния съд. За да присъди разноски по делото, съдът трябва да се увери, че такива разноски действително са направени, при това точно по делото, по което се претендират. Когато няма данни по кое дело е платен един адвокатски хонорар, съдът не може да предполага, че е точно по делото, по което е представено преводното нареждане за заплащането му, нито е длъжен да проверява дали има или няма и други дела, по които хонорарът може да е платен. Не се касае за прекален формализъм от страна на съда. Доказателствата за плащане трябва да са ясни и от тях да се направи еднозначен извод за какво точно е заплатено едно адвокатско възнаграждение и по кое дело. Точно това условие в случая не е налице.

Изцяло неотносима към настоящия случай е и другата практика на ВКС, на която жалбоподателката се позовава. Определение № 391 от 6.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1444/2024 г., I т. о., и определение № 3 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1233/2021 г., II г. о., разглеждат възражения за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на заплатено адвокатско възнаграждение. По посочените по-горе съображения този въпрос не се поставя в настоящото частно производство. Определение № 14 от 28.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4132/2020 г., I г. о., сочи по какъв начин следва да процедира съдът, когато в договора за правна защита и съдействие не е разграничен размерът на адвокатските възнаграждения по отделните искания, а е посочен един общ размер, като същевременно искът е частично уважен. Тези въпроси също не се поставят по настоящото дело.

Поставените въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ето защо касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Няма колебание в практиката на ВКС, че за доказване на направени разноски за адвокатско възнаграждение е достатъчно представянето на договор за правна помощ и платежен документ за извършено плащане, стига от тях да може да се направи еднозначен извод, че възнаграждението е платено именно във връзка с делото, по което се претендира като разноски. Това условие в случая не е налице.

Въззивното определение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като при прочита му не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Това основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с виждането, че представените по делото документи – договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане са достатъчни, за да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ищцата. По изложените по-горе съображения това не е така.

В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Ответниците в производството Д. А. Д. и М. А. К. претендират разноски за настоящото частно производство. Искането е неоснователно, тъй като според практиката на ВКС не се присъждат разноски в производство по чл.248 ГПК и по частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК -определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г., III г. о., определение № 387 от 14.08.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1669/2019 г., I т. о., определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1521/2018 г., I г. о. и др.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,