Определение № 1524 от 29.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 572/2026 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Заид С. против решение №286/20.11.2025г. по в.т.д.№357/25г. на Варненски апелативен съд в частта, с която решение №117/20.05.2025г. по гр.д.№470/24г. по описа на Окръжен съд Шумен е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от него срещу ЗД“Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпило на 03.10.2022г. ПТП за разликата над присъдените от апелативния съд 800 лв. до претендираните от него 30 000 лв. Искането за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и за уважаване на иска в пълния му размер е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се,че определеното от съда обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 6000 лв. не отговаря на принципа за справедливост и е по-ниско и от определеното от самия застраховател такова /доколкото същият го е определил извънсъдебно в размер на 8000 лв. и, приемайки 50% съпричиняване от пострадалия, му е изплатил 4000 лв./. Навеждат се доводи за материална затрудненост на касатора и липса на възможност да проведе адекватно лечение, което,според касатора налага допускането на касационен контрол за защита правата му. Освен заявеното в касационната жалба твърдение за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, в писменото си изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че решаващият състав на ВАпС се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за изхода на делото и дадените от него разрешения са в противоречие с практиката на ВКС,а именно: 1.Допустимо ли е въззивната съдебна инстанция да определи по-ниско обезщетение на пострадало лице при пътнотранспортно произшествие от това, което е определил застрахователят на виновния водач извънсъдебно и това съответства ли на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД? /противоречие с решение №60180/24.01.22г. по т.д.№2393/20г. на ВКС/; 2. Следва ли определената парична сума, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от пострадал при пътнотранспортно произшествие да обезщети справедливо пострадалото лице с оглед нараняванията, които е получил и да съответства на действително претърпените неимуществени вреди? /противоречие с ППВС №4/68г. и решение №60155/02.03.22г. по т.д.№1693/20г. на ВКС/; 3. Следва ли въззивният съд да направи съпоставка на всички представени доказателства по делото,като ги прецени в тяхната цялост в този смисъл следва ли въззивният съд да вземе предвид установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания на пострадал при ПТП, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането? / противоречие с решения по т.д.№486/12г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№669/12г. на ІІ т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба ЗД“Евроинс“ АД не се е възползвал от процесуалната си възможност да представи отговор на същата и да се ангажира със становище по нея. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат съставът на Варненски апелативен съд е приел за установено по делото настъпването и механизма на ПТП, реализирано по вина на застрахован при ответното дружество водач на МПС, както и причиняването в резултат на същото на ищеца С. – пътник в правомерно движещ се автомобил, на немуществени вреди, изразяващи се в разкъсно -контузна рана на долна устна и избити зъби – първи и втори долни леви зъба. Като е обсъдил и анализирал подробно събраните по делото доказателства – писмени, заключения на авто-техническа и медицинска експертизи и свидетелски показания, част от които /тези на съпругата на ищеца/ – кредитирани критично, според разпоредбата на чл.172 ГПК, съдът е приел,че претенцията на ищеца за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди е доказана по основанието си, а размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде определен съобразно критерия за справедливост, установен в нормата на чл.52 ЗЗД и актуалната съдебна практика. Съобразил е в тази връзка задължителните указания по приложението на разпоредбата и актуалната съдебна практика на ВКС с цел разясняване понятието „справедливост“ и вложения от законодателя смисъл, които е приел за актуални, сочейки,че това понятие не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства относно начина на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увреденото лице, възрастта на пострадалия, социалното му положение и др.; че решаващият съд дължи не само посочване /изброяване/ на тези критерии, относими към конкретния случай, но и преценка на тяхната съвкупност и взаимовръзка, като се отчете общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на обществото. Развил е съображения,че определянето на действителен размер на неимуществените вреди е обусловено както от тежестта, характера, продължителността и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалия, така и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената относима съдебна практика. Съставът е констатирал,че с първоинстанционното решение размерът на обезщетението е определен на 6 000 лв.; че е възприет от него принос на ищеца от 40%, при което дължимото обезщетение от 3600 лв. се покрива изцяло от извършеното от застрахователя доброволно извънсъдебно плащане на 4 000 лв., поради което искът с правно основание чл.432 КЗ е отхвърлен изцяло. Отчел е,че с въззивната си жалба ищецът е въвел оплаквания срещу този краен резултат на първоинстанционното производство, свързани с оспорване на така определения справедлив размер на обезщетението и приноса му за настъпилите вреди. Съобразил е неоспореното признание в отговора на застрахователя, че по образуваната пред него щета е било определено обезщетение в размер на 8 000 лева, което е било намалено наполовина поради 50% принос на пострадалото лице. За да се произнесе по първото от двете оплаквания на въззивника, въззивният състав е съобразил състоянието на ищеца след ПТП, характеризиращо се с фактическа загуба на три зъба на долната челюст, от които един дъвкателен; установената с доказателствата напреднала пародонтоза отпреди произшествието, чието развитие е било ускорено от последното, разкъсно -контузната рана на устната, както и регистрираните при приема на пострадалия в Спешна помощ болки в кръста,като е приел,че ищецът търпял физически и морални болки и страдания в продължение на около 2- 3 седмици; че травмите са му причинили болезненост и временно увреждане на дъвкателната функция за около седмица, а в първата и кървене от алвеолите на избитите зъби; че към датата на прегледа от вещото лице избитите зъби вече не са били болезнени, но и че към датите на последващите прегледи - през 2024г. и през м.02.2025г. се установява прогресивна загуба на зъби, като към 2025г. са били останали само три зъба, поради напредналата пародонтоза; че ищецът е изпитвал сериозни затруднения в храненето и преди произшествието, но при последното се е стигнало до сериозно обеззъбяване .Последното съдът е взел предвид, съгласно чл.235 ГПК, като благоприятствано и засилено от произшествието. Отчетени са от съда и установените със свидетелските показания факти,че след ПТП ищецът е бил изплашен, стресиран, не е искал да се вози в чужди автомобили и се оплаквал, че не може да яде хляб. При тези обстоятелства съдът е намерил за справедлив размер на обезщетението от 6 000 лв. Второто оплакване на въззивника-ищец за неправилно прието от първата инстанция съпричиняване от негова страна съставът на апелативния съд е намерил за неоснователно. Позовал се е в тази връзка на заключението на медицинската експертиза, от която е приел за непротиворечиво установено, че ищецът е пътувал в автомобила без поставен предпазен колан на задна седалка /по диагонал на водача/, като механизмът на произшествието сочи на пряка обусловеност на претърпените от ищеца травми от проявеното от него бездействие – не поставяне на предпазен колан, с който автомобилът е бил фабрично оборудван. Посочил е,че, съгласно установеното от вещото лице, при пряк челен удар във верижно ПТП и липса на деформация на таван и седалка на л.а., в който е пътувал ищецът, връзката между неизпълнението на това задължение съгласно чл.137а ЗДвП и настъпилата лицева травма, е пряка и непосредствена и обратно - при правилно поставен предпазен колан същата би била предотвратена. Съобразявайки разясненията в задължителната практика на касационната инстанция съдът е намерил приноса на ищеца за установен и като го е съпоставил с поведението на виновния водач, причинил ПТП, го е определил в размер на 20% /поради нарушаване от него на разпоредбата на чл.137а ЗДвП/. Въз основа на това е заключил, че от определеното обезщетение в размер на 6 000 лв., редуцирано с принос на пострадалия от 20%, следва да бъде приспаднато и извънсъдебно платеното обезщетение в размер на 4 000 лв.,като е присъдил разликата от 800 лв., ведно със законната лихва от завеждане на застрахователната претенция до окончателното изплащане. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. Самостоятелно основание за допускане на обжалването на въззивното решение пред касационната инстанция представлява констатираната от нея негова очевидна неправилност /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/, на каквато касаторът се е позовал в касационната си жалба. Правно обоснован извод за приложимост на това основание не може да бъде направен. Според безпротиворечиво наложената практика на Върхожвен касационен съд във връзка с това основание, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е постановил решението си извън закона, като е основал изводите си на отменен закон, на несъществуваща правна норма или е приложил действащ закон в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Обосноваване приложимостта на това основание в посочения смисъл касаторът не е направил, като в касационната си жалба се е задоволил само да посочи като обобщение на изложените от него оплаквания, че обжалваното решение е очевидно неправилно, но тези оплаквания попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по тях в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Поставените от касатора три въпроса са обуславящи за решаването на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие както с цитираната от него, така и със служебно известната на състава относима практика на Върховен касационен съд. При съдебно предявен иск за обезщетяване на неимуществените вреди от деликт, съдът определя нейния размер по справедливост, след преценка на критериите, които го определят като справедлив /ППВС №4/1968г./, без да е обвързан от размера, преценен от застрахователя като справедлив при уважената от него извънсъдебна претенция, освен ако между пострадалия и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е сключено споразумение,с което той е заявил изрично,че е напълно удовлетворен от изплатената му сума / в т.см. ТР №1/30.01.2017г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСГТК на ВКС/. Соченото от касатора решение по т.д.№2393/20г. на І т.о. на ВКС не съдържа противно разрешение на първия от поставените в изложението въпроси, поради което извод за приложимост на допълнителното основание за достъп по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не може да бъде направен. Следващият въпрос от изложението е относим към приложимостта на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критериите, от които съдът следва да се ръководи при определянето на обезщетението за неимуществени вреди в справедлив, съответстващ на търпените болки и страдания, размер. При разрешаването му въззивният състав не се е отклонил от сочената с въпроса задължителна и незадължителна практика на касационната инстанция, като е съобразил всички доказани по делото относими към критериите за преценка обстоятелства, разглеждайки ги поотделно, в тяхната съвкупност, взаимовръзка и значение за мотивирането на крайния му извод. По тези съображения не може да се заключи и за допуснато от въззивния състав, в противоречие с практиката на ВКС, процесуално нарушение с неизпълнение на задълженията му да обсъди всички доводи,възражения на страните и приетите по делото релевантни доказателства. Касаторът и не се позовава нито в касационната жалба, нито в изложението към третия си въпрос на конкретни такива, които да са останали необсъдени от решаващия състав на Варненски апелативен съд. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от касатора част. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение