Определение № 3375 от 26.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. А. Ю., чрез адв. Е. Ф., против въззивно решение № 1074 от 28.10.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 775 по описа за 2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2939 от 05.06.2023 г. по гр.д. № 8678/2022 г. на Софийски градски съд. С последното Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на С. А. Ю. на основание чл. 2б ЗОДОВ сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на задължението за разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва от 16.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено решение № 6052 от 27.11.2023 г. по първоинстанционното дело в производство по чл.247 ГПК и в частта, имащо характер на определение по чл. 248 ГПК. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид източник?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?; 3/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?; 4/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от Конвенцията? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?; 5/ Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследване по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е то?; 6/ Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?; 7/ От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?; 8/ Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС – националните или тези, установени в практиката на ЕСПЧ? Към поставените въпроси касаторът посочва конкретни съдебни актове на ВКС, на които според него въззивното решение, в обжалваната отхвърлителна част противоречи. При условията на евентуалност се сочи и, че по въпроси четвърти, пети, седми и осми е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Ищцата е един от наследниците по закон на съпруга си О. М. Ю., който е пряко пострадал от т.нар. Възродителен процес, сред лицата, неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б., и е конституиран в процеса в качеството си на пострадал по реда на чл. 74 НПК, а след смъртта му през 1998 г. ищцата е конституирана в правата на съпруга си като негов наследник по реда на чл. 74, ал. 2 НПК и след като наследници по закон са и децата на починалия О. М. Ю.. Твърди, че ответникът противоправно е забавил приключването на разследването, което продължава към подаване на исковата молба да е висящо и повече от 30 години, и претендира обезщетение за вредите си от неспазване на разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС в размер на 120 000 лева. Сочи, че през 2017 г. като пострадала е подала жалба срещу постановление от 04.10.2018 г. за спиране на производството. Пред въззивната инстанция не е спорна активната процесуална легитимация на ищцата, в качеството й на непряк пострадал и пряк пострадал/ след смъртта на съпруга си/, както и наличието на фактическия състав на чл. 2б ЗОДОВ. Спорен е единствено въпросът за размера на обезщетението. В тази връзка съдът най-напред е посочил, че съгласно трайната практика на ВКС съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото и други подобни. В случая ищцата твърди настъпването именно на такива вреди – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията за поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. Възродителен процес, разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да останат ненаказани за деянията си, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална напрегнатост, стрес и безпомощност. Според съда събраните по делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. От показанията на свидетеля О., брат на ищцата, се установява, че тя няколко пъти е идвала в София от И., където живее, заради процесното наказателно производство, но не е успяла да даде показания във Военно-окръжна прокуратура, за пътуванията е направила значителни разходи и плачела, била разтревожена и ядосана, че няма резултати от наказателното производство. Следователно налице са претърпени неимуществени вреди, тъй като ищцата е очаквала развитие на процеса, имала е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия и да стимулира ритмичност на процеса, което въпреки положените усилия от нейна страна не е постигнато. При определяне размера на обезщетението съдът е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищцата в един много продължителен период от време. Позовавайки се на преобладаващата практика на ВКС, която отчита и факта, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, съдът е определил, че справедливият размер на обезщетението за репарирането на вредите възлиза на сумата 12 000 лева. По отношение на началния момент на дължимост на законната лихва върху присъденото обезщетение съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ исковете за заплащане на обезщетение от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок могат да се предявят както след приключване на производството, така и докато е висящо. В случая ищцата е претендирала обезщетение преди приключване на наказателното производство, като изрично е посочила, че претендираният размер на обезщетение е обусловен от неговата продължителност от 30 г. След като това обстоятелство е част от фактическия състав, то според съда не може следващата се компенсаторна лихва да бъде присъдена от момент, който предшества подаване на исковата молба в съда. Относно допълнителното решение, имащо характер на определение по чл. 248 ГПК, съдът е приел, че е законосъобразно, като е посочил, че съобразно представените доказателства за заплатен адвокатски хонорар в размер на 300 лв. и изхода на спора, се дължат разноски в размер на 30 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първите три въпроса, както и шестият въпрос, следва да се разгледат общо, доколкото се отнасят до критериите за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. В трайната съдебна практика ( решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр.д. № 339/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 87 от 8.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. на ВКС, III г. о.) се приема, че размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла, разяснен по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ при съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Самото осъждане на Прокуратурата също има репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. За преценка на справедливия размер на обезщетението от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Следва да се подчертае обаче, че уеднаквяване на обезщетенията за морални вреди е невъзможна, поради което и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите, дори и да са единни, за всеки различен случай се различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Водеща е преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В настоящия случай въззивният съд е определил обезщетение в размер на 12 000 лв., като е съобразил както неразумната продължителност на производството, така и процесуалните действия на жалбоподателката, като един от наследниците на пряко пострадалия от т.нар. „Възродителен процес“ и изживените от нея негативни последици вследствие поведението на държавните органи. Определеният размер е в съответствие със създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, в които присъжданото обезщетение за неимуществени вреди на наследници е в размер между 12 000 и 15 000 лв. Затова липсва предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Горното изложение дава частично отговор и на четвъртия въпрос за значението на продължителността на забавеното дело, доколкото се изясни, че това е само едно от обстоятелствата, които се вземат предвид за размера за обезщетението. Както текстът на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, така и формираната по приложението му съдебна практика не определят размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ като функция на времевата продължителност на забавянето. Следователно от значение са всички посочени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ обстоятелства, а относителната им тежест при определяне размера на обезщетението се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по него факти. Както се посочи по-горе, въззивният съд е съобразил възприетото в съдебната практика, като не е обусловил размера на обезщетението единствено от неразумната продължителност на производството. Затова липсва предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. По петия въпрос следва да се посочи, че вредите от престъплението не се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Те са относими единствено за преценката на значението (залога), което делото е имало за наследодателя и неговите наследници, а този залог, от своя страна, е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ. В практиката на ЕСПЧ също е прието, че в приложното поле на чл.6, §1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. По седмия въпрос в решение № 50030 от 9.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че тъй като паричното обезщетение се дължи от Прокуратурата на РБ за репарирането на всички неимуществени вреди, причинени от разглеждания деликт по чл. 2б ЗОДОВ, за целия процесен период от месец януари 1991 г. до 16.08.2022 г. (датата на подаване на исковата молба), то макар съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД да не е необходима покана за изпадането й в забава за плащането му, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това предявената по делото акцесорна претенция за заплащане на обезщетение за забава е основателна за законната лихва върху присъжданата главница от 12 000 лв., считано от 16.08.2022 г. Настоящият състав изцяло възприема цитираната съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Последният въпрос също не обосновава допускане на решението до касационно обжалване. Процесуалните правила на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ и чл. 78 ГПК и задължителното им тълкуване с т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК, са приложимите при разглеждане на уреден в националното ни законодателство иск, а обстоятелството, че последният е регламентиран от българския законодател в изпълнение на решение на ЕСПЧ, е без значение за случая. Не се констатира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочените въпроси. То е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по посочените въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност относно приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, тъй като налагат преценка на релевантните за казуса обстоятелства, а такава не се извършва в настоящата фаза на касационното производство. С оглед изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,