Определение № 1364 от 19.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 994/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по делото срещу решение №565/06.02.2023г. на Софийски градски съд, 2а състав по в.гр.д.№12906/2021г., с което е потвърдено решение от 04.08.2021г., постановено по гр.д. № 25707/2020г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, с което са уважени частично исковете на М. К. А. срещу „КРАСИ“ ЕООД с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и чл. 232 ЗЗД, във вр. чл. 99 от ЗЗД за цедирани арендни вземания и наемно плащане за описаните имоти и периоди.

Първата касационна жалба е подадена от ищеца М. К. А. срещу решението в частта му, с която е потвърдено отхвърлянето на исковете му за сумата от 20 322,61 лв., представляваща претенция по цедирано на 09.07.2018г. вземане, произтичащо от договор за наем от 02.09.2014г. относно нива с площ 290,323 дка, находяща се в [населено място], общ. Х., сключен между ЕТ „М. А. – ЮЛСТРЕЙД-ЮЛИЯН КИРИЛОВ“ и „КРАСИ“ ЕООД, и по иска с цена 3688,14лв., претенция по цедирано на 13.11.2018г. вземане, произтичащо от неплатена годишна рента за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по договор за аренда на земеделска земя с вх. рег. № 1155/11.05.2012г., том 3, акт № 129 на Служба вписвания, [населено място], касаещ арендувани земеделски имоти в землищата на [населено място] бара, общ Козлодуй и [населено място], общ Х..

Касаторът А. поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изтъква, че неправилно СГС е приел в противоречие с нормата на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД, че еднократното годишно плащане по едногодишен договор за наем представлява периодично плащане, за което се прилага кратката тригодишна давност. Сочи, че са игнорирани доводите му относно еднократността, както и че липсва трайно уговорено изпълнение между страните. Поддържа и че неправилно СГС е приел, че следва ареднодателят да доказва несмущаваното ползване на имота през периода, в който страните спорят за съществуването на валидно правоотношение. Счита, че разпоредбата на чл. 6 от ЗАЗ въвежда еднократно задължение на арендодателя да предаде на арендатора предмета на договора и то се изпълнява при сключването му, а съгласно ал. 3 на същата разпоредба на чл. 6 арендаторът е този, който след предаване на обекта следва да търси съдействие от арендодателя за привеждане на имота в състояние за ползване или възстановяване на загубен достъп. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на решението и отмяната му, както и уважаване на предявените искове изцяло.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Представлява ли периодично плащане вземане по едногодишен договор за наем, което е определено от страните като еднократно платимо за цялата година и с него се изчерпва действието на договора?“,

2. „Погасява ли се по реда на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД с кратката тригодишна давност вземане по едногодишен договор за наем, което е определено от страните като еднократно платимо за цялата година и с него се изчерпва действието на договора?“, като поддържа, че по тези два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК.

3. „Следва ли арендодателят да установява изпълнението на задължението си по чл. 6, ал. 1 и 4 ЗАЗ / осигуряване на спокойно и безпрепятствено ползване на обекта на арендата и предаване чрез нарочен опис на обекта относно състоянието му за ползване/ за целия продължителен срок на действие на арендата, след като до датата на твърдяното от арендатора прекъсване на ползването за посочен период, то / ползването/ е продължило несмущавано /спокойно и безпрепятствено/, дори и при липса на съставен опис по чл. 6, ал. 4 ЗАЗ?“

4. „За коя от страните по договора представлява изгоден факт установяването на продължилото ползване на обекта на арендата за твърдян проблемен период / периода на висящността на спор по прекратяване на арендното правоотношение поради едностранното му разваляне от арендодателя?“

5. „Следва ли арендаторът при формално позоваване на непородил действие акт на арендодателя / изявление за разваляне/ да установява като изгоден за него факт, че това изявление е довело и до лишаването му от държането на обекта на арендата, респ. препятствало спокойното и безпрепятствено ползване?“

Ответникът по тази касационна жалба – „КРАСИ“ ЕООД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 13.06.2023г. чрез пълномощника си адв. Руска М., като счита, че изтъкнатите в нея доводи са бланкетни, некоректни и несъответстващи на фактите по делото. Претендира разноски.

Втората касационна жалба е подадена от ответника „КРАСИ“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник му адв. Руска М. срещу решението на СГС в частта му, с която съдът е потвърдил обжалваното решение, с което е осъден да заплати сумата от 6 332 лв., представляваща арендно плащане по договор за преарендуване на земеделска земя от 05.06.2013г. относно нивата в [населено място], прехвърлено с договор за цесия от 06.07.2018г. и за сумата от 1844,07 лв., представляваща арендно плащане по договори за аренда от 25.04.2013г. и 26.04.2013г. за имотите в [населено място] бара и [населено място], цедирани с договор за цесия от 13.11.2018г., ведно с лихвата и разноските. Касаторът „Краси“ ЕООД твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния закон, както и че е налице очевидна неправилност. Счита, че въззивният съд не е формирал свои собствени изводи по спора. Изтъква, че Д. Р. П. не би могъл да прехвърли вземане, каквото не притежава, а той е уведомен за това с цитираното писмо, тъй като всички негови правомощия по договора били прекратени от собственика на имота – Р. Д.. Твърди, че именно на собственика лично е изплащана рентата за имота след прекратяване на пълномощията от негова страна, а съдът неправилно не е кредитирал показанията на свидетелката Н. Т. за този факт. Позовава се и на постановеното решение по гр.д. №70068/2015г. на СРС, потвърдено с решение от 28.11.2018г. по в.гр.д.№ 3647 на СГС, 4а състав, с което счита, че било прието, че той не е ползвател на процесните имоти, които не са му разпределяни за ползване за посочените стопански години. Изтъква и че неправилно въззивният съд е отхвърлил твърденията му, че договорите за цесия и уведомленията към тях не са му надлежно връчени. Предвид горното претендира отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване, позовайки се на очевидна неправилност по чл. 280, ал.2 от ГПК и на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Въззивният съд като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства, доводите и възраженията на страните, а ако не възприема доказателствата, то да изложи съображения за това?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с цитираната практика, а именно т.2 на ТР 1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г., т.19 на ТР 1/04.01.2001г. по т.д.№1/2010г. на ВКС, решение №401/11.01.2012г. по гр.д.№327/2011г. на ВКС, 3 г.о., решение №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ВКС, 4 г.о., решение №250/21.11.2012г. по гр.д.№1504/2011г. на ВКС, 3 г.о. и др.;

2. „Нарушение ли е нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до необоснованост на съдебния акт по въпросите, свързани с исковете с правно основание чл. 8, ал.1 от ЗАЗ във връзка с чл. 99 ЗЗД, ако дадено лице прехвърли вземане, каквото не притежава?“;

3. „Нарушение ли е нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до необоснованост на съдебния акт, когато съдът гради изводите си по непредставен по делото договор и върху договор за цесия, за който дружеството – ответник не е уведомен по надлежния ред?“, като за последните два въпроса касаторът поддържа, че са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по тази касационна жалба – М. А. оспорва същата по съображения, изложени в подадения на 02.06.2013г. писмен отговор чрез процесуалния си представител – адв. М. Л., като претендира недопускане до касация на въззивното решение в обжалваната от ответника част и присъждане на разноски по списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл.280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

За да постанови обжалваният въззивен акт, Софийският градски съд е бил сезиран с две жалби от страните по делото срещу решението от 04.08.2021г. по гр. д. № 25707/2020г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, с което са уважени предявените от М. К. А. срещу „КРАСИ“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца следните суми: сумата от 6 332 лева, представляваща арендно плащане за стопанските 2016г./2017г. и 2017г./2018г. по договор за преарендуване на земеделска земя от 05.06.2013г. относно нива с площ 63,320 дка, находяща се в [населено място], [община], сключен между Д. Р. П. и „КРАСИ“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 06.07.2018г., както и сумата от 1 844, 07 лева, представляваща арендно плащане за стопанската 2017г./2018г. по договори за аренда с вх.рег. №1173/25.04.2013г. и вх.рег. №1219/26.04.2013г. за земеделски имоти в землища, находящи се в [населено място] бара, общ. Козлодуй и [населено място], общ. Х., сключени между Н. С. Г. и „КРАСИ“ ЕООД, вземанията по които са прехвърлени с договор за цесия от 13.11.2018г., като същевременно са отхвърлени предявените от М. К. А. срещу „КРАСИ“ ЕООД искове за разликата над уважения размер от 6 332 лева до пълния предявен размер от 9 498 лева по първото перо и за стопанската 2015г./2016г., предявеният иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за сумата от 20 322, 61 лева - неизплатено наемно възнаграждение за стопанската 2014г./2015г. по договор за отдаване под наем на недвижими имоти - земеделска земя от 02.09.2014г. относно нива с площ 290,323 дка, находяща се в [населено място], общ. Х., сключен между ЕТ „М. А. – ЮЛСТРЕЙД-ЮЛИЯН КИРИЛОВ“ и „КРАСИ“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 09.07.2018г., както и иска за сумата от 3 688, 14 лева, представляваща арендно плащане за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по договор за аренда на земеделска земя с вх.рег. №1155/11.05.2012г. относно арендувани имоти, находящи се в [населено място] бара, общ. Козлодуй и [населено място], общ. Х., сключен между Н. С. Г. и „КРАСИ“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 13.11.2018г. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че е установено, че по силата на договор за цесия от 06.07.2018г., сключен между Д. Р. П. /като цедент/ и М. К. А. /като цесионер/ е прехвърлено на ищеца вземането срещу „Краси“ ЕООД в размер на 9 498 лева, произтичащо от неплатена годишна рента за стопанските 2014г./2015г., 2015г. /2016г. и 2016г./2017г. по договор за преаренда на земеделска земя с рег. № 3754/05.06.2013г. на нотариус с рег. 393 на НК, вписан в Служба по вписванията-гр. Лом под дв.вх.рег. № 5530/07.06.2013г., том 13, акт № 25, касаещ арендуван земеделски имот - нива от 63, 320 дка, имот № 063008, по КВС на [населено място], област М.. Приел е, че представеното уведомление за цесия, изходящо от цедента Д. П., адресирано до „Краси“ ЕООД, не е връчено преди исковото производство съгласно разписка от 15.03.2019г. за неуспешно предаване на пратка 5300084606897, но следва да се зачете получаването му от ответника като приложение към исковата молба. СГС е приел, че е установено, че съгласно договор за преарендуване на земеделска земя от 05.06.2013г., сключен между Д. Р. П. и „Краси“ ЕООД, преарендодателят Д. П. се е задължил да предостави на преарендатора “Краси“ ЕООД описаната земя, като срокът по договора започва да тече от 01.10.2013г. и е сключен до 2027г., а уговореното плащане е сумата от 50 лева на дка, която да се получава от 01.10 до 31.12 за изтеклата стопанска година, но не по-късно от 45 работни дни от крайния срок /чл. IV.1 от договора./. Въззивният съд е приел, че е налице задължение по описания договор, което е надлежно цедирано, приемайки за неоснователни възраженията, че договорното правоотношение по договора за преаренда на земеделска земя е прекратено с изявлението на лицето Р. Б. Д., адресирано до управителя на „Краси“ ЕООД, в което е посочено, че считано от 29.01.2014г. е прекратил пълномощията на лицето Д. П., мотивирайки се, че липсват данни за предмета на учредената представителна власт от Р. Д. в полза на Д. П. и е неясна връзката между оттеглянето на упълномощаването и процесния договор за преаренда на земеделска земя, а и същият е сключен от Д. П. в лично качество, а не като пълномощник на друго лице. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, че вземанията на арендодателя по договор за аренда се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност, тъй като представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, СГС е приел, че е основателно възражението за изтекла погасителна давност и вземането за арендно плащане за стопанската 2014/2015г. в размер на 3 166 лева, което е станало изискуемо от 08.03.2016г. и погасителната давност за същото е изтекла на 08.03.2019г. е погасено по давност, а е дължимо вземане в размер на 6 332 лева, представляващо арендно плащане за стопанските 2015/2016г. и 2016/2017г., прехвърлено на ищеца с процесния договор за цесия.

По втората претенция, СГС е приел, че по силата договор за цесия от 09.07.2018г., сключен между “ЮЛСТРЕЙД” ООД /в качеството на цедент/ и М. К. А. /в качеството на цесионер/, дружеството е прехвърлило вземането си против “КРАСИ” ЕООД в общ размер на 20 322, 61 лева, произтичащо от неплатен наем на земеделска земя за стопанската 2014г./2015г. по договор за отдаване под наем на недвижими имоти – земеделска земя от 02.09.2014г., сключен между “Краси” ЕООД и ЕТ “М. А. – Юлстрейд - Ю. К.”, респективно ”ЮЛСТРЕЙД” ООД като универсален правоприемник съгласно договор за продажба на търговско предприятие. Относно уведомлението е приел, че е връчено с приложенията към исковата молба. Въззивният съд е приел, че с договор за отдаване под наем на недвижими имоти - земеделска земя, сключен на 02.09.2014г. между ЕТ “М. А. – Юлстрейд - Ю. К.” като наемодател, и “Краси” ЕООД като наемател, е предоставено ползването на описаните земи, като е уговорен годишен наем за съответната стопанска година в размер на 70 лева/дка, но е приел за основателно възражението за изтекла погасителна давност и тъй като е счел, че вземането е станало изискуемо на 01.10.2014г., и към датата на подаване на исковата молба в съда – 20.09.2019г. е изтекла тригодишната погасителна давност, е потвърдил отхвърлянето на тази искова претенция.

По третия иск СГС е приел, че съгласно договор за цесия от 13.11.2018г., сключен между Н. С. Г. /в качеството на цедент/ и М. К. А. /в качеството на цесионер/, цедентът е прехвърлил на ищеца по делото вземането си срещу „Краси“ ЕООД с общ размер от 5 532,21 лева, включващо следните вземания – за сумата от 3 688, 14 лева, представляваща неплатена годишна рента за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по договор за аренда на земеделска земя с вх. рег. № 1155/11.05.2012г., том 3, акт № 129 на Служба вписвания - [населено място], касаещ арендувани земеделски имоти в землищата на [населено място] бара, общ Козлодуй и [населено място], общ Х., и за сумата от 1 844, 07 лева, произтичаща от неплатена годишна рента за стопанската 2017г./2018г. по договори за аренда на земеделска земя с вх. рег. № 1173/25.04.2013г., том 3, акт № 39 и вх. рег. № 1219/26.04.2013г., том 3, акт № 83, и двата вписани в Служба вписвания – [населено място], за земеделски имоти в землищата на [населено място] бара, общ Козлодуй и [населено място]. Приел е, че е надлежно връчено уведомление за цесията. Посочил е какви са уговорките по сключените два арендни договора и дължимите суми за възнаграждение, дължимо от 01.10 до 31.12. за изтеклата стопанска година, но не по-късно от 45 работни дни от крайния срок. Зачитайки силата на пресъдено нещо на постановеното на 28.11.2018г. решение по гр.д. № 70068/2015г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен от „Краси“ ЕООД против „ЮЛСТРЕЙД“ ООД, че съществува правоотношение, възникнало по силата на договор за аренда, сключен между Н. С. Г. и „Краси“ ЕООД с нотариална заверка на подписите, рег. № 3069/20.04.2011г. на нотариус В. М., вписан в НК под № 373, с район на действие Районен съд [населено място], вписан в Служба по вписванията към Районен съд – [населено място] под вх. № 1155/11.05.2011г., акт. 129, т. ІІІ и е отменено на основание чл. 537, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 90 във връзка с чл. 88 от Закона за кадастъра и имотния регистър извършеното в Служба по вписванията – [населено място] вписване с акт № 36, том V, вх.рег.№ 2225/17.08.2016г. на несъществуващо обстоятелство - едностранно прекратяване (разваляне) на арендното правоотношение, СГС е приел, че съществува вземане по договора, като са неоснователни възраженията на ответника, че поради висящия спор не бил ползвал арендуваните земи, респективно не дължи арендно плащане за стопанската 2017/2018г., тъй като посочените два арендни договора с вх. рег. № 1173/25.04.2013г., том 3, акт № 39 и с вх. рег. № 1219/26.04.2013г., том 3, акт № 83, не са били предмет на делото. СГС е приел, че с процесния договор за цесия е прехвърлено съществуващо вземане срещу ответното дружество за сумата от 1 844, 07 лева, а релевираното от ответника възражение за нищожност на същия на основание чл. 26, ал. 2, предл.1-во от ЗЗД е неоснователно. Въззивният съд е приел, че цесионерът не е установил титулярството си по отношение на вземането в размер на 3 688, 14 лева, произтичащо от неплатена годишна рента за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по договор за аренда на земеделска земя с вх. рег. № 1155/11.05.2012г., том 3, акт № 129 на Служба вписвания, [населено място], касаещ арендувани земеделски имоти в землищата на [населено място] бара, общ Козлодуй и [населено място], общ Х., тъй като самият договор не е представен по делото, а има различие в идентификационните данни по отношение на договора в описанието му в представения препис от решение по гр.д. № 70068/2015г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, и описанието на същия по договора за цесия. Като допълнителен аргумент, СГС е изложил и че по този договор не е установено надлежно предоставянето на ползването на арендните земи.

ВКС намира, че по двете касационни жалби се атакува решението и в частта му по искове с цена под 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на исковете за собственост и свързани с тях. По делото са предявени при обективно кумулативно съединяване няколко самостоятелни иска, като два от тях са за суми под 5000 лв., а именно претенцията за сумата от 3 688, 14 лева, представляваща арендно плащане за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по договор за аренда на земеделска земя вх. рег. №1155/11.05.2012г. относно арендувани имоти, находящи се в [населено място] бара, общ. Козлодуй и [населено място], общ. Х. и претенцията за сумата от 1 844, 07 лева, представляваща арендно плащане за стопанската 2017г./2018г. по договори за аренда с вх.рег.№1173/25.04.2013г. и вх.рег.№1219/26.04.2013г. Тези искове са с цена под 5000 лв., респ. под 20 000 лв., не са за собственост или обуславящи такива искове, и следователно обжалването на решението в тази му част е недопустимо, поради което в тази част касационните жалби като недопустими следва да бъдат оставени без разглеждане.

В останалата част двете касационни жалби са редовни от външна страна, подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в съответната му част съобразно горното, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по двете жалби в останалата част по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, значимият правен въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите два поставени от касатора А. материалноправни въпроса са свързани с потвърждаването от въззивния съд на извода на СРС, че цедираните му вземания по договора за наем от 02.09.2014г. с падеж – 01.10.2014г. са погасени с кратката тригодишна давност и се явяват обусловили изводите на въззивния съд, но не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД с кратката тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. Нормата е ясна, непротиворечива и по същата е налице константна практика на ВКС. Съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и неговите основни характеристики са разяснени в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което се посочва, че периодично плащане е налице без оглед на това по какъв начин е определено изтичането на интервала от време, който го прави изискуемо - годишен, месечен, седмичен или дневен. Вземането за наем съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД изрично е предвидено като такова, погасяващо се в кратката тригодишна давност, независимо от това дали наемният договор е сключен за една година и е уговорено еднократно плащане на наемна цена или не. С оглед горното настоящият състав на ВКС намира, че не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, приемайки че вземането по договора за наем се погасява с кратката тригодишна давност. Предвид горното въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС, а наличието й изключва бланкетно соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, който той не е и обосновал.

Поставените трети до пети въпрос включително от касатора А. са свързани с възраженията му относно отхвърляне от въззивния съд на претенцията му за цедираното вземане по договор за цесия от 13.11.2018г., сключен с Н. С. Г. относно вземането по договор за аренда на земеделска земя с вх. рег. № 1155/11.05.2012г., том 3, акт № 129 на Служба вписвания, [населено място], касаещ арендувани земеделски имоти в землищата на [населено място] бара, общ Козлодуй и [населено място], общ Х., който иск е предявен с цена в размер на 3688,14лв. Предвид оставянето на жалбата без разглеждане в тази й част, съдът намира, че така поставените въпроси са неотносими и не са обусловили изводите на въззивния съд в частта относно другите искови претенции, предмет на допустимата касационна жалба, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на решението.

По касационната жалба на „Краси“ ЕООД настоящият състав намира следното:

По първия поставен от касатора процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи свои собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, като е изложил подробни и пълни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните. СГС е изпълнил задължението си да мотивира своя акт, като е обсъдил подробно събраните по делото доказателства и доводите на страните, а несъгласието на касатора с формираните от съда фактически изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос. Въззивният съд е процедирал в съответствие с горецитираната практика и не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По втория въпрос дали е налице необоснованост на решението с аргумент, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, настоящият съдебен състав намира, че така поставен той не е правен, а фактически въпрос. Ако изводите на съда по въпроса за липсата на настъпило прекратяване на договора за преаренда с оттегляне на пълномощията са неправилни, неправилността е досежно фактите, а не по правото, т.е. по приложението на закона. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за касиране на решението. Твърдения, относими към правилността му и към възприетата фактическа обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. По заявен фактически, а не правен въпрос е изключено и наличието на допълнителната предпоставка, на която се позовава касатора, а именно произнасянето на касационната инстанция да е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Незавасимо от горното не е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд приемайки, че изявлението на трето лице – Р. Д., което не е установено да е свързано с процесния договор за преаренда, защото не е упоменато в договора то да е представлявано от Д. Р. П., който е страна по договора за преаренда и в чиято полза е уговорено изрично, че е дължимо плащане съгласно раздел 4, т.2, не води до прекратяване на правоотношението, е съобразен с константната практика на ВКС, формирана по чл. 274, ал. 3 от ГПК и обективирана в определение №257/13.05.2015г. по ч.т.д.№65/2015г., 2 т.о. на ВКС и мн.др., съгласно която повелителната норма на чл. 28, ал. 2 и ал. 3 ЗАЗ предвижда развалянето на договор за аренда, сключен за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено, да става по съдебен ред, при условие, че предмет на договора не са държавни или общински земи, при които развалянето е извънсъдебно - с писмено предупреждение по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД и че установените от закона критерии за начина на разваляне на договор за аренда / и за преаренда/, са продължителността на договора и собствеността върху арендуваните земеделски земи, което е съобразено със срока на договора за преарендуване по договора, който е сключен за период от 2013г. до 2027г., т.е. повече от десет години. Предвид горното и този въпрос не може да обуслови допускането до касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора „Краси“ ЕООД трети въпрос е свързан с връчване на уведомлението по договора за цесия. По същия е формирана константна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о. и мн.др., в които се приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Според цитираната практика като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК и изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Решението на въззивния съд е съобразено с горецитираната практика, а наличието й изключва бланкетно поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като допълнителен селективен критерий.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Настоящият съдебен състав намира и че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовава касаторът „Краси“ ЕООД. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че в посочената по-горе част, жалбите следва да бъдат оставени без разглеждане, а в останалата част не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното съдебно решение.

Претенции са разноски са заявили и двете страни, като видно от представените договори за правна защита, служещи като разписки, тъй като в тях е отразено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой, ищецът е направил разноски в общ размер на 1550 лв. / включително държавна такса 30 лв./, а ответникът – също с включена държавна такса, в размер на 1850 лв. С оглед изхода на спора, а именно съотношението отхвърлени/уважени искови претенции на касатора –ищец се следват разноски в размер на 390,60 лв., а на ответника – в размер на 1383,80 лв., които суми следва да бъдат съответно присъдени на страните.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ т.о.