Определение № 2547 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4030/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Районен съд Сливница, срещу решение № 699/12.05.2022 г. по в.гр.дело № 3744/2021 г. на Софийски апелативен съд, с ко е то е потвърдено решение № 265282/06.08.2021 г. по гр.дело № 15130/2018 г. на Софийски градски съд и решение № 265528/26.08.2021 г., постановено по делото, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 265282/06.08.2021 г. на основание чл. 247 ГПК в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на М. С. С., с немско гражданство, [дата на раждане] с адрес в Г., [населено място], [улица] на основание чл.4,пар.3 от ДЕС сумата от 715 010,18 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, представляващо постановяване на съдебен акт – определение от 10.05.2016 г. по нохд № 307/2016 г. на Районен съд Сливница, с което е одобрено споразумение по чл.381 НПК в противоречие с чл.4,пар.2 и чл.9,пар.1 от Регламент /ЕО/ № 1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно със законната лихва от 15.07.2018 г. до окончателното изплащане. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявения иск срещу жалбоподателя да се отхвърли.

В изложението са формулирани правните въпроси: 1. В конкретния случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си нарушение на правото на ЕС, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и е от естество да ангажира извъндоговорната отговорност на държавата, при условие че Съдът на ЕС в Решение 30 септември 2003 г. Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 53-56 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 25 се произнася в обратния смисъл? 2. Като приема, че РС-Сливница при постановяването на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрил споразумение, с което се налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК, е допуснал достатъчно съществено нарушение, поради явно несъобразяване с практиката на Съда на ЕС, Софийският апелативен съд нарушил ли е установената практика на Съда на ЕС в Решение 30 септември 2003 г., Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 118-124 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 29, т. 30 и т. 33, съгласно които достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, извършено от съд е налице, едва след приемането на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на Съда на ЕС? Въпросите са разрешени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. 3. Допуснал ли е РС - Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказаниe лишаване от свобода при условията на чл. 66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че определението е постановено преди приемането от Съда на ЕС на Определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18 и С-336/18, ЕU:С:2019:92, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин Съдът на ЕС приема, че мярката по чл. 251, ал. 2 НК е несъвместима с правото на Съюза? 4. Допуснал ли е РС – Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че:

• в Решение от 16.07.2015 г. Chmielewski, С-255/14, ЕU:С:2015:475 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR; член 4, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 не е бил предмет на тълкуване в Решение от 16.07.2015 г., Chmielewski, С-255/14, EU:С:2015:475; в Определение от 12 юли 2018 г., Pinzaru и Cirstonoiu, С-707/17, ЕU:С:2018:574 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, тоест Съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл. 251, ал. 2 НК с правото на ЕС към 10.05.2016 г., а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл. 251, ал. 1 НК с мярката по чл. 251, ал. 2 НК? 5. Преди приемането на Определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18 и С-336/18, EU:C:2019:92 на Съда на ЕС, разпоредбите на чл. 4, пар. 2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент 1889/2005 налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС? 6. Действието ех tunс на актовете на Съда на ЕС (решения или определения), с които Съдът на ЕС се произнася по същество по преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд? 7. Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на РС-Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено? 8. Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС – пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС? Въпросите от трети до осми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Постъпили са писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касационната жалба - М. С. С., представляван от пълномощника адвокат В. В. от АК – Б., и Народно събрание на Република България, представляван по пълномощие от А. С., главен юрисконсулт, и М. Г., главен юрисконсулт, в които са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Ответникът М. С. С. претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Предмет на разглеждане пред въззивния съд е предявен иск с правна квалификация чл. 4, § 3 ДЕС.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените доказателства по делото, че при преминаване на българската граница на 08.05.2016 г. при Митнически пункт - Калотина ищецът не е декларирал пред митническите органи сумите от 365 300 евро с левова равностойност 714 464, 70 лева и 925 турски лири с левова равностойност 545, 48 лева, като общата сума на левовата равностойност е в размер на 715 010,18 лева. Валутата била иззета с протокол за оглед на местопроизшествие на 08.05.2016 г.

За извършеното деяние, с одобрено на основание чл. 382 НПК споразумение от 10.05.2016 г. по н. о. х. д. № 307/2016 г. по описа на РС Сливница, ищецът е признат за виновен в нарушение на разпоредби от Валутния закон /В3/ и на Наредба № Н - 1 от 01.02.2012 г. на министъра на финансите, за което на основание чл. 251, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК му е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено с три годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 НК недекларираната сума в общ размер на 715 010,18 лева, предмет на престъплението, е била отнета в полза на държавата.

Прието е за безспорно, че към момента на извършване на инкриминираното деяние в националното право на РБългария е действала изрична материалноправна норма, обективирана в разпоредбата на чл.251,ал.1 НК, която предвижда, че при нарушение на закон, на акт на МС или на обнародван акт на БНБ, относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери деецът се наказва с лишаване от свобода или с глоба, а разпоредбата на чл.251,ал.2 НК/отм. Д.в.бр.83/2019 г./ предвижда, че предметът на престъплението се отнема в полза на Държавата, а когато той липсва или е отчужден се присъжда неговата равностойност.

С оглед становищата на страните, въззивният съд е приел, че се спори по въпроса дали разпоредбата на чл.251,ал.2 НК/отм./ и приложението й от съда, чрез конфискуване на недекларираната сума представлява нарушение на правото на ЕС, обуславящо отговорността на ответниците в производството.

Посочил е, че на съда е служебно известно, че в проведено производство пред Съда на ЕС в Люксембург по преюдициално запитване на РС Свиленград е налице произнасяне с определение от 12.07.2018 г. по дело С-707/2017 г. по описа на СЕС, в което е прието, че чл. 9, § 1 от Регламент /ЕО/ № 1889/2015 г. на ЕП и на Съвета от 26.10.2015 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, а от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

Съдът е съобразил, че според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС (решения от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Посочил е, че СЕС дава примери кога е налице такова нарушение - когато с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС. Според съда установените от практиката на СЕС условия за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, обсъдени наред с установените на национално ниво изисквания за мотивиране на съдебните актове, водят до извод, че националните съдилища са длъжни да посочват в своите актове, постановени по искове за ангажиране на такава отговорност коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена. Когато разглеждат спор за вреди, причинени от национална юрисдикция, имаща качеството на последна инстанция, в резултат от нарушение правото на ЕС, съдилищата са длъжни да мотивират акта си като посочат допуснатото очевидно нарушение, обосноваващо изключителност на случая. Поради това съдът е заключил, че, мотивирайки очевидността на нарушението и изключителността на случая, съдилищата не могат да се основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено на нарушението. В случай че решението по иска за ангажиране на отговорността на държавата не е мотивирано според посочените изисквания, то би било постановено в съществено нарушение на процесуалните правила.

Въззивният съд е приел, че в случая споразумението е сключено на 10.05.2016 г., а Софийския градски съд се е позовал на определения на СЕС от 2018 г., т.е. на практика, която не е съществувала към датата на влизане в сила на съдебния акт.

Прието е, че отговорността за нарушаване правото на ЕС се предпоставя от установяване на следните материалноправни предпоставки, посочени в решения на Съда на ЕС (С-46/93 и С48/93, С-178/94, С-179/94, С-188/94 и С-190/94): 1. нарушение на правна норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3. да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.

Съдът е посочил, че след приемането на РБългария за член на ЕС през 2007 г. разпоредбите на Валутния закон и Наказателния кодекс са изменени през 2015 г. с цел хармонизиране на вътрешното законодателства в съответната област с правото на ЕС, включително Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета, като е променен размерът на глобата по чл.251,ал.1 НК, но нормата на чл.251,ал.2 НК не е отменена до изменението на НК от Д.в.бр.85/2019 г. – т.е. действаща е към 10.05.2016 г.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото наличието на първата и третата предпоставка за ангажиране отговорността на Държавата за нарушаване правото на ЕС. Приел е, че е нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти, а именно разпоредбите на член 4, параграф 2 и чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 г. са норми на позитивното общностно право, които имат за цел да предоставят на физическите лица права, чието съдържание е достатъчно определено - право на оправдано правно очакване декларираната сума да бъде задържана временно при определени условия и право на пропорционалност на предвидените за нарушението санкции. Прието е и наличието на пряка причинна връзка между нарушението и заявените за обезщетяване вреди, доколкото понасянето на последните е директно следствие от постановената от съда мярка по чл.251, ал.2 НК.

По отношение на втората от кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки - нарушението от РС-Сливница да е достатъчно съществено, въззивният съд е приел следното: Критериите, на които следва да отговаря нарушението на правото на ЕС, за да бъде характеризирано като достатъчно съществено, се извеждат от практиката на СЕС. Посочено е, че наборът от критерии е изведен за първи път в решението на съда по делото B. du pecheur и Factortame – т.55, т.56 и т.57 и впоследствие преповтарян и уточняван, включително в цитираното от ответника решение на СЕС от 28.07.2016 г. по дело С-168/15, Tomasova,т.25 и т.26. Посочено е, че нарушението се счита достатъчно съществено, когато е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област/т.57 от решението по делото B. du pecheur и Factortame и т.26 от решението по делото С-168/15/.

Прието е, че извършеното от РС Сливница нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, именно защото е сторено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в съответната област и по-специално с решение по преюдициално запитване от 16.07.2015 г., Robert Chmielewski, дело С- 255/14, с което е прието, че член 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 процента от недекларираната сума, когато последната е по-голяма от 50 000 евро. Съдът е посочил, че т ова решение е постановено три години преди акта на РС Сливница, свързано е с разпоредбите на приложимия за случая от РС Сливница Регламент 1889/2005 и е обосновало приложението от СЕС в производството по отправените от българските съдилища преюдициални запитвания на чл. 99 от Процедурния правилник, който позволява на съда да се произнесе с мотивирано определение, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика. Според съда това означава, че още с решението от 16.07.2015 г. е станало очевидно, че щом глоба в размер на 60% от недекларираната сума пари в брой не изглежда съразмерна предвид естеството на нарушението, отнемането в полза на държавата на цялата недекрларирана сума не би могло да се счита за съразмерна мярка.

Съдът е съобразил, че постановените след 16.03.2018 г. определения на СЕС по преюдициални запитвания, отправени от РС Свиленград, СГС и САС по дела С-707/17, С-335/18 и С-336/2018, са именно в този изяснен вече смисъл, като с тях се постановява, че съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл. 251, ал. 1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл. 251, ал. 2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, прогласен от член 9, §1 от Регламент № 1889/2005 г. Това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от 2007 г., когато Република България става член на ЕС. Поради това същата е следвало да се разбира в този смисъл и към 2016 г., когато е одобрено споразумението от PC С..

Отделно от това, съдът е приел, че съгласно императивната норма на чл. 267 ДФЕС националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор, разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна да отправи преюдициално запитване до СЕС. Изведен е извод, че к ато не е приложил директно правната норма на европейския регламент, а при съмнения относно тълкването й - не е отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество акт, PC С. е извършил съществено нарушение на общностното право.

Въззивният съд е приел, че е налице и третата материалноправна предпоставка - че съществува пряка причинна връзка между нарушението и заявените за репарация щети, доколкото понасянето на последните е директно следствие от постановената от РС Сливница мярка по чл. 251, ал. 2 НК.

В заключение, въззивният съд е приел, че Държавата дължи на ищеца обезщетение за претърпените вреди в резултат от извършеното от РС Сливница нарушение на правото на ЕС, чрез одобряване на 10.05.2016 г., в противоречие с разпоредбите на чл. 4, §2 и чл. 9, §1 от Регламент 1889/2005 на споразумение по чл. 381 НПК, с което наред с наказание лишаване от свобода се отнема, на основание чл. 251, ал. 2 НК, предметът на престъплението - недекларираната сума. В този смисъл е и постановеното от СГС решение, поради което апелативният съд е посочил, че същото следва да бъде потвърдено.

По правните въпроси:

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по първи и втори въпроси от изложението.

В цитираните от жалбоподателя решения по дело С-224/01 и дело С-168/15 на СЕС е прието, че за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение на правна норма на Съюза, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд. Съгласно практиката на Съда сред елементите, които могат да се вземат предвид в това отношение, се включват по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи, умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, както и неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС (в този смисъл решения от 5 март 1996 г., B. du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 56, от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 54 и 55 и от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 213).

В т. 26 от решение по дело С-168/15 на СЕС е прието, че при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. решения от 30 септември 2003 г., Kоbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 56, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 214 и от 25 ноември 2010 г., FuЯ, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 52).

С обжалваното решение съдът в съответствие с тълкуването в цитираните решения на СЕС е взел предвид посочените критерии и въз основа на тях е извършил преценка за наличието на съществено нарушение на правото на Съюза. Изводът на съда за съществено нарушение на правото на Съюза не е обоснован само неотправяне на преюдициално запитване, а е преценил всички останали установени по делото обстоятелства.

Въззивният е формирал решаващи правни изводи относно наличието на съществено нарушение на правото на ЕС в съответствие с практиката на СЕС, според която такова нарушение е налице след приемане на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на съда на ЕС. С обжалваното решение е прието, че към датата на постановяване на определението от Районен съд Сливница вече е било налице влязло в сила решение на Съда на ЕС по Дело С-225/14 Robert Michal Chimielewski, с което е прието, че чл.9, пар.1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в чл.3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 процента от недекларираната сума, когато последната е по-голяма от 50 000 евро. Посочено е, че това решение е постановено три години преди акта на РС Сливница, свързано е с приложимия за случая от РС Сливница Регламент 1889/2005 и е обосновало впоследствие приложение на чл.99 от Процедурния правилник, който позволява на съда на ЕС да се произнесе с мотивирано определение, когато отговора на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика. Съдът е приел, че още с решението от 16.07.2015 г. е станало очевидно, че щом глоба в размер на 60 процента от недекларираната сума пари в брой не изглежда съразмерна предвид естеството на нарушението, отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума не би могло да се счита за съразмерна мярка. Прието е, че като не е приложил директно правната норма на европейския регламент, а при съмнение относно тълкуването й не е отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество съдебен акт Районен съд Сливница е извършил съществено нарушение в пряка причинна връзка от което са произтекли имуществени вреди за ищеца. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие с цитираната практика на СЕС и поради това основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с актове на съда на ЕС не се установява по посочените въпроси.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по трети, четвърти и пети въпроси от изложението. Съдържанието на всеки от въпросите води до извод, че жалбоподателят свързва допускането на нарушение на общностното право само с наличието или не на постановен акт на СЕС по отправено до него преюдициално запитване, който дава разрешение на конкретния въпрос. В настоящият случай въззивният съд не е преценявал наличието на нарушение на общностното право само с оглед на определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година и определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година. Въззивният съд е взел предвид задължението на жалбоподателя при одобряване на споразумението от 10.05.2016 година по н. о. х. д. № 307/2016 г. да прецени и съществуващото общностно право, отнасящо се до предмета на производството и да го вземе предвид, както и даденото тълкуване на нормите на общностното право от СЕС, а при липса на такова да вземе предвид тълкуването по аналогични случаи. Такова тълкуване е било дадено с решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski) което е можело да наведе на извод, че съществува евентуално противоречие между чл. 251, ал. 2 от НК и чл. 4, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Това решение е било основание Районен съд Сливница да извърши посоченото по-горе тълкуване и да съобрази действията си с резултата от него, а при съмнение относно смисъла на общностната норма или съответствието й с националното законодателство да отправи преюдициално запитване до СЕС. При отправено такова запитване съдът би получил отговорите дадени с определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, при което нарушението нямаше да бъде допуснато. В случая предпоставките за такова преюдициално запитване са били налице и неотправянето му представлява съществено нарушение на правото на ЕС. На отправените от българските съдилища преюдициални запитвания СЕС е отговорил с определение на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, което тълкуване с определение се прави в случаите, когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който СЕС, вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение - чл. 99 от Процедурния правилник на съда. И в двете определения е налице позоваване на решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski). Поради това може да се счете, че СЕС е приел, че отговорите на въпросите по преюдициалните запитвания на българските съдилища се съдържат в това решение. При това положение споразумението от 10.05.2016 година по н. о. х. д. № 307/2016 година противоречи на тази практика, което също представлява съществено нарушение на правото на ЕС. С оглед на посоченото въззивното решение на Софийския апелативен съд не е постановено в нарушение на решение от 30.09.2003 година на СЕС, постановено по дело С-224/2001 година (Gerhard Kоbler v R. Оsterreich) и решение на СЕС (първи състав) от 28.07.2016 година, постановено по дело С-168/2015 година, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по посочените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по шести въпрос от изложението. Решенията или определенията на СЕС, с които този съд се произнася по отправени до него преюдициални запитвания имат действие ex tunc, като това може да бъде променено със самия акт, с който се отговаря на запитването, и да бъде постановено, че той има действие ex nunc. Актът, с който СЕС отговаря на отправеното до него преюдициално запитване не е съдебен акт, с който се разрешава конкретен спор, а такъв с който се дава тълкуване на общностното право. Поради това следва да бъде взет предвид от националните съдилища при разрешаване на повдигнатите пред тях спорове. Несъобразяването с това изискване не е пречка решението на националния съд да влезе в сила, като страните по него следва да се съобразяват със силата на пресъдено нещо на това решение. Тази сила не е пречка да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право, ако такива са последвали поради несъобразяването с акт на СЕС. Тази отговорност има различен предмет от спора разрешен от националния съд с решението, с което е нарушено общностното право, поради което и не засяга силата на пресъдено нещо на това решение. По същата причина може да бъде търсена отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на о бщностното право и когато то е нарушено с национално съдебно решение, което е влязло в сила преди постановяване на акта на СЕС по преюдициалното запитване, но се отнася до разрешен с него въпрос. В този случай даденото от СЕС тълкуване на общностното право, ще се преценява с оглед на всички останали данни, за да бъде извършена преценка за наличието или не на предпоставките за отговорността на Държавата за нарушението. С оглед на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос не е налице.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по седми въпрос от изложението. Въпросът е свързан с възможността за възобновяване на наказателното производство по реда на чл. 419 и сл. НПК. С въззивното решение този въпрос не е разрешаван и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това съдът приема, че съществуването на хипотетична възможност за възобновяване на наказателното производство не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото тази възможност не изключва отговорността на Държавата за вреди от нарушение на общностното право, а и в конкретния случай посочените от жалбоподателя разпоредби не допускат възобновяване на наказателното производство при противоречие с решение или определение на СЕС, с което се дава отговор на преюдициално запитване. Такава възможност е предвидена само при наличие на нарушения, констатирани с решение на ЕСПЧ - чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване п о чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по осми въпрос от изложението. Въпросът не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като съдилищата имат задължението да тълкуват и да съобразяват общностното право, в случаите когато то е относимо към поставения за разрешаване пред тях правен спор. Съдилищата са длъжни да тълкуват и прилагат националното право в съответствие с общностното такова и дори в определени случаи могат да отказват прилагането на национална норма, която противоречи на общностното право. При нарушаване на това правило националните съдилища носят отговорност за нарушаване на общностното право, независимо по вина на кой от държавните органи е допуснато несъответствието.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не са установени основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя на въззивното решение на Софийски апелативен съд по в.гр.дело № 3744/2021 г.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба – М. С. С., следва да се присъди сумата 15 830 лева, представляващи разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение, заплатено съгласно представените по делото договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. В полза на ответника по касационната жалба – Народно събрание на Република България, разноски не следва да се присъждат, тъй като в отговора по жалбата не са направени искания за присъждане на разноски.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение