Определение № 321 от 14.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 748/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ванко 89“ ООД, [населено място] против решение №489 от 16.11.2022 г. по т.д. №422/2022 на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация- Р. С. Д., чрез пълномощника си – адв. Д. А. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация – Б. А. К. не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си- адв. Ст. П. е поддържал основание по чл.280,ал.2,предл 2 и 3-то ГПК. Недопустимост на съдебният акт, същият е обосновал с липсата на правен интерес у ищците от предявяване на иск по чл.124,ал.1 ГПК. Направени са пространни оплаквания за това, че релевираните от ищците твърдения не могат да обосноват нищожност на решенията предмет на спор, поради което липсва и правен интерес от иска за прогласяване нищожността им. По третото основание на чл.280, ал.2 ГПК страната е разгледала даденото с практика на ВКС определение на понятието „ очевидна неправилност“. Касаторът е изложил оплаквания за неправилно приложение на закона от страна на въззивния съд, като са развити защитните разбирания на страната относно възможността неприсъствено решение да бъде взето без съгласие на някои от съдружниците. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Интерпретирана е дефинитивността както на поддържаното основание като допълнителен критерий, така и е развито разбиране относно съдържанието на общото основание. Поставен е въпросът – „Нищожно или незаконосъобразно е взетото неприсъствено решение на общото събрание на съдружниците на ООД, при което е нарушена императивната норма на чл.139,ал.2 ТЗ, за единодушно писмено съгласие на всички съдружници.“ Поддържано е противоречие с казуална и задължителна практика на ВКС. Поставен е въпросът – „Следва ли въззивната инстанция да обсъди в мотивите на решението всички доказателства и доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея“. Изброена е практика на ВКС. Страната е посочила, че съдът не е обсъдил Протокол за неприсъствено решение на съдружниците на „Ванко 89“ ООД, според разбирането й, че същият обективира валидно взети решения в предписаната от ТЗ форма. Изложени са оплаквания за неправилност на приетото от съда. Поддържано е и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е възпроизвел и интерпретирал диспозитива на т.4 на ТР ОСГТК № 1 /№09г. както и на мотивите към него. Направил е оплакване за неправилност на съдебния акт, като е посочил, че ПАС бил отбелязал, че му е известно наличието на съдебна практика по приложението на чл.139,ал.2 ТЗ за това че неприсъственото решение, неподписано от всички съдружници не било нищожно, а незаконосъобразно, но същият неправилно приел, че тази практика е променена, с оглед изменението на чл.137 ТЗ. Според касатора следвало да бъде съобразена практиката преди изменението на чл.137 ТЗ, като се потърси смисъла на това изменение. Така е поставен въпросът – „ Нищожно или незаконосъобразно при действието на чл.137,ал.4 и 5 ТЗ/ изм. ДВ бр.105/16г./ е взетото неприсъствено решение на общото събрание на съдружниците на ООД, при което е нарушена императивната норма на чл.139,ал.2 ТЗ за единодушно писмено съгласие на всички съдружници.“ Други доводи не са развити. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал хипотезата на чл.280, ал.2 предл.2-ро ГПК като е твърдял недопустимост на обжалваното решение поради липса на правен интерес. Доводите за недопустимост се разглеждат служебно от съда без да се проверяват предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, страната не обосновава недопустимост на съдебният акт, който обжалва. Същите твърдения тя е развила и пред въззивния съд, който изчерпателно е разгледал доводите й и е приел, наличие на правен интерес у ищците, с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба за това, че обективираните в протокола от 10.12.20г. решения, отбелязани като взети от общото събрание на съдружниците на „Ванко 89“ООД -за изключване на ищците като съдружници, поемане на дяловете им от капитала от третия съдружник- |М. Д., освобождаване на ищцата Р. Д. като управител и промяна в правно организационната форма на дружеството, определени като неприсъствени, всъщност са отразени в протокола само от единия съдружник, без знанието и съгласието на останалите. Заявили са изрично, че липсва писмено съгласие на другите съдружници. Поддържали са, че така обективираните решения са нищожни като липсващи/ невзети. Петитумът е съдържал искане да бъдат прогласени като липсващи / невзети/ тези решения за нищожни. Съдът е преценил, че така заявеният иск като обстоятелствена част и петитум не е недопустим, с оглед очертания правен интерес на всеки съдружник да иска прогласяване на нищожност на решение, което пряко влияе на неговата правна сфера с преустановяване на членственото му правоотношение с дружеството. Така приетото от състава е съответно както на изложените факти, така и на определението за правен интерес, какъвто безспорно има съдружника, с оглед неговата защита срещу правно необосновани действия на един от съдружниците, иззел функциите на общо събрание и обективирал в правния мир решения, за които се изисква спазване на определена процедура и форма. И именно цитираната т.2 на ТР ОСТК № 1/02г. определяща активна легитимация на лицата, които имат правен интерес, в това число и на трети лица, а не само съдружници е изведен и защитен в конкретния случай.С оглед изложеното, правно необосновано е разбирането, че в исковата молба не били сочени факти и обстоятелства, които обосноват правен интерес поради това, че ищците твърдяли, че са налице взети решения от единия съдружник, което означавало, че те признали наличие на взети решения, и според касатора това „ еднозначно сочело на липса на правен интерес“. Този извод е изведен от некоректно интерпретиране на обстоятелствата, сочени от ищците, тъй като същите не са отрекли обективирането на решенията, а техните правни последици, които понасят без да са били известени за тяхното вземане и без да са участвали в него, при липса на валидно проведени процедури за вземането им и при неспазване на изискуемата от закона форма,като последното е изрично основание за нищожност на тези решения. Правно необосновано е и твърдението за това, че въззивният съд се е произнесъл над поисканото, като е обсъждал липсата на форма на спорните решения, което, според касатора не било заявено в исковата молба. Това оплакване произтича от неправилна интерпретация на мотивите на състава и съставлява всъщност оплакване за неправилност на тези мотиви, като несъответни на защитната му теза. Съдът е разгледал именно заявеното с исковата молба, като е мотивирал съотношението между чл.139,ал.2 ТЗ и чл.137 ТЗ / в приложимата редакция изм. ДВ бр.105/16г./Обосновавал е връзката между вземане на неприсъствено решение – неговия характер и правен смисъл, както с оглед процедурата по изключване на съдружник / каквито са взетите решения/ така и съобразно това, че в случая не само липсват подписите на всички съдружници, изискуеми от чл.139,ал.2 ТЗ и чл.137 ТЗ, но и въобще такива решения не могат да бъдат взети, без наличие на осъществена задължителна процедура за изключване на съдружника, с оглед защита на правата му и с оглед това, че същият не може да осъществи тази защита при неприсъственото решение, чиято характеристика я изключва. Освен това при изключване на съдружник не може валидно да се осъществи изискването на чл.139,ал.2 ТЗ, а и нормата на чл.137,ал.5 ТЗ изрично обявява решенията за изключване на съдружник, невзети в изискуемата форма за нищожни. С оглед тези решаващи мотиви, съставът се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства, като е мотивирал подробно защо така разгледаното води и до заявеното в исковата молба наличие на невзето решение и като такова до неговата нищожност. Или обжалваното решение е допустим съдебен акт. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал основание чл.280,ал.2 ГПК в хипотеза на „ очевидна неправилност“, чрез оплакване за неправилност на изводите на състава, чрез пространно излагане на защитното си разбиране за наличие на взето решение, за което няма как да бъде релевирана нищожност, като са разгледани общи хипотези и е интерпретирано разрешението дадено с ТР ОСТК № 1/02, без да са отчетени спецификите на случая и при общо оплакване, че приетото от състава противоречи на тази практика, което е относимо към основание, различно от соченото. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията от касационната жалба, възпроизведени в изложението са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност се налага извод, че поставените въпроси не са релевантни. Така първият поставен въпрос съдържателно третира част от мотивите на обжалваното решение, като отговорът на този въпрос не променя постановения правен резултат, тъй като въззивният съд изрично е посочил, че съобразно цитирана от него съдебна практика на ВКС, / изброена и от касатора/ нарушението на императива на чл.139,ал.2 ТЗ, обуславя извод за незаконосъобразни решения, а не за нищожни. Съдът, обаче е свързал тази норма със спецификата на отразените в протокола решения – за изключване на съдружници. За да мотивира липсата на взето решение от дружеството, същият е разгледал вида на решението, като е обсъдил не само липсата на форма за вземането му / абсолютно основание за нищожност, а не за незаконосъобразност/, така и обстоятелството, че тези решения не могат да бъдат взети неприсъствено.Или като несъобразен с изискването на чл.280, ал.1 ГПК този въпрос не е релевантен. Вторият поставен въпрос изисква посочване на конкретни необсъдени доказателства, респективно възражения и развити доводи за тяхното значение за спора. Такива доводи, обаче, липсват, тъй като страната е заявила, че съдът не бил обсъдил по начина, по който тя счита, че е правилно, с оглед приемането на нейната защитна теза, Протокола, обективиращ решенията предмет на иска т.е. това са оплаквания за неправилност на акта, които не могат да обосноват наличие на общо основание. Третият поставен въпрос е хипотетичен и несъобразен с императива на чл.137, ал.5 ТЗ. Но дори и да се приеме за релевантен, поради подробно развитите мотиви на въззивния съд, обосноваващи смисъла на това тълкуване, то касаторът макар и очертал приетото като дефинитивна определеност на основанието съобразно т.4 на ТР ОСГТК № 1 /09г. не е развил адекватни съображения по нито една от очертаните хипотези – не е разгледал непълнота или неяснота на норма, нуждаеща се от тълкуване, нито е обосновал нужда от осъвременяване на практика или неправилно формирана такава. Неговото разбиране за неправилност на решението е ирелевантно към тази фаза на производството. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение