Определение № 3182 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 634/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност), представлявано от синдика адв. Д. Г., срещу въззивно решение № 290 от 29.12.2025 г., постановено от Добричкия окръжен съд по в.гр.д. № 722/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Т. Г. Г., чрез адвокат А. Н., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Добрички окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Добрички районен съд, отхвърлил исковете на “Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност) против Т. Г. Г. за установяване, че Г. дължи на дружеството следните суми, произтичащи от акт за начет № 11-04-23 от 23.11.2018 г. на АДФИ, а именно: 13 963,20 лева - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (24.10.2022 г.) до окончателното изплащане на вземането; 5 997,19 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 13 963,20 лева за периода от 01.09.2014 г. до 23.11.2018 г.; 5 554,70 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 13 963,20 лева за периода от 24.11.2018 г. до 24.01.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 127 от 04.11.2022 г., поправена с разпореждане № 21 от 10.01.2023 г. по ч.гр.д. № 20223510100355/2022 г. по описа на Районен съд – Омуртаг. Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че със заповед от 19.02.2018 г. на директора на АДФИ е възложено на държавен финансов инспектор да извърши финансова инспекция на „Т. гора“ ЕООД. Въз основа на проверката е съставен акт за начет № 11-04-23/23.11.2018 г., с който е констатирана причинена на дружеството на 01.09.2014 г. вреда от Т. Г. (негов управител). Съдът изложил съображения, че актът за начет е постановен от надлежен орган, спазена е процедурата по издаването, редовен е от външна страна, съдържа необходимите реквизити, редовно е връчен. Достигнал до извод, че Г. дължи процесните сумите, но вземането е погасено по давност. Вредата на дружеството е причинена на 01.09.2014 г. (констатирана с акт за начет № 11-04-23/23.11.2018 г.); заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК е подадено на 24.10.2022 г.; исковата молба е депозирана на 18.07.2023 г., а съдебното дирене пред Добричкия районен съд е приключило на 16.05.2025 г. Посочено е, че имуществената отговорност, включително за лихвите, се погасява с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи - от деня на откриването ѝ (чл. 27, ал. 1 ЗДФИ). Съдът приел, че иде реч за особено правило относно началния момент, от който започва да тече установения давностен срок, различно от общите правила по чл. 114 ЗЗД. Допълнил, че с разпоредбата на чл. 27 ал. 2 ЗДФИ е предвидено и едно допълнително основание за прекъсване на давността - съставяне на акта за начет, което е приложимо наред с общите по чл. 116 ЗЗД. Приел, че независимо от спирането и прекъсването на давността, имуществена отговорност по ЗДФИ не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняване на вредата -чл. 27, ал. 3 ЗДФИ, т.е. уредената в ЗДФИ абсолютна погасителна давност се прилага за имуществената отговорност за вреди по финансов начет, ако вземането за тях не е реализирано в продължение на повече от десет години, като не се зачитат спиранията и прекъсванията по общия ЗЗД и специалния ЗДФИ, а позоваването на разпоредбата не е ограничено до срока за отговор на исковата молба. Обобщено е, че в случая началото на течение на давностния срок е датата на причиняване на вредата (01.09.2014 г.), давността е прекъсната на 23.11.2018 г. със съставянето на акт за начет, прекъсната е и с предявяването на исковата молба - чл.116 б. “б“ ЗЗД, считано от датата на подаване на заявлението (24.10.2022 г.), тъй като съобразно разпоредбата на чл. 422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415 ал. 4 ГПК, и е спряла да тече докато трае съдебният процес относно вземането - чл. 115 б.“ж“ ЗЗД, но независимо от прекъсването и спирането на давността, срокът по чл.27 ал. 3 ЗДФИ за реализиране на имуществената отговорност е изтекъл на 01.09.2024 г., преди приключване на настоящия спор с влязъл в сила съдебен акт. В заключение, изтичането на абсолютния давностен срок, установен от специален закон, е от кръга обстоятелства, изключващи отговорността за вреди, т. е. изтичането на посочения от специалния закон срок съставлява основание за отхвърляне на претенцията на ищеца основана на акта за начет. Касаторът обосновава допускане на касационно със следния въпрос: предвидената в чл. 27, ал. 3 ЗДФИ абсолютна давност приложима ли е само по отношение на производството пред АДФИ по ЗДФИ, или същата е приложима и в съдебната фаза по предявения иск за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК. Счита, че е налице „чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК“, а това са две самостоятелни, различни основания за допускане на касационно обжалване. Няма изложение на съображения за противоречива съдебна практика, напротив, твърди се, че липсва произнасяне на ВКС по поставения въпрос, с което се обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същевременно касаторът прилага решение № 128/13.01.2021 г. по гр.д. № 6/2020 г. на ВКС, III г.о. и две определения по чл. 288 ГПК, които нямат никакво отношение към поставения въпрос в изложението; определенията, наред с това и нямат характеристиката на съдебна практика на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както многократно са се произнасяли състави на ВКС. В допълнение, следва да се посочи, че по приложението на чл. 27, ал. 3 ЗДФИ има многобройна и непротиворечива практика на ВКС, която е напълно съобразена и от въззивния съд в обжалваното решение. На следващо място, въпросът, поставен в изложението, сочи на неразбиране на института на погасителната давност, като отговорът на така поставения въпрос е еднозначен и се следва от естеството на давността. Както е разяснено и в мотивите към ТР № 3/2024 г., обявено на 23.02.2026 г., на ОСГК на ВКС, погасителната давност представлява период от време (срок), с изтичането на който се погасява правото на кредитора да иска съдебна защита или принудително изпълнение. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Общата уредба на погасителната давност е в ЗЗД (чл.110 - чл.120). В чл. 27, ал. 3 ЗДФИ е уредена специална хипотеза на погасителна давност, за която са важими същите характеристики на правния институт, поради което не се нуждае от разяснение по реда на чл. 290 ГПК от състав на ВКС какви са те, а и в теорията и съдебната практика не съществува спор; именно в това би се изразил и отговора на касационната инстанция по така зададения въпрос, с което не би се постигнало и промяна в резултата по делото. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 2000 лв. (1022,58 евро) заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът