Определение № 86 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3420/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗОРА ЛЕНД” ЕООД, гр. Несебър срещу въззивно решение № 113 от 15.01.2020г., постановено по в.гр.д.№ 343/2019г. на Бургаския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 268 от 01.07.2019г. по гр.д. № 1286/2018г. на Бургаския окръжен съд, с което касаторът е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на „СЛЪНЧЕВ БРЯГ” АД владението на недвижим имот с идентификатор 51500.506.705.1 по КККР на гр. Несебър, представляващ ресторант „Палма” в к.к. „Слънчев бряг”- запад, на един етаж, със застроена площ от 425 кв.м, с предназначение сграда за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.393 и 51500.506.705 и принадлежаща към имот с идентификатор 51500.506.705, ведно с прилежащата към сградата покрита тераса с площ от 359 кв.м и е отхвърлено възражението му за право на задържане на имота до заплащане на увеличената му стойност от 100 000 лв., вследствие на извършени в имота подобрения. По делото е установено, че процесният ресторант „Палма” е изграден в к.к. „Слънчев бряг” през 1960г. С АДС № 198 от 01.08.1967г. на основание чл.6 ЗС и чл.21 ПДИ като държавни са актувани 22 ресторанта съгласно приложен опис № 1, находящи се в Несебър – Слънчев бряг, изградени в периода 1959г. – 1966г., сред които и процесният ресторант, представляващ масивна постройка на един етаж, без посочена в акта площ. Посочените ресторанти са били предоставени за ползване на Държавно туристическо предприятие „Балкантурист – хотели и ресторанти”, което през 1990 г. е преобразувано в държавна фирма „Слънчев бряг” по силата на Указ № 56 за стопанската дейност. С решение № 83 от 18.06.1991г. на председателя на Комитета по туризъм при Министерски съвет ДФ „Слънчев бряг” е прекратена като активите ѝ са поети от 13 нови държавни фирми, регистрирани като ООД. Чрез сливане на посочените 13 дружества с държавен капитал е учредено еднолично акционерно дружество с държавно имущество „Слънчев бряг” ЕАД, което е поело всички активи на сливащите се дружества по балансите им към 30.11.1992г., а впоследствие приватизирано по реда на ЗППДОП/отм./, като процесният ресторант „Палма” е включен в изготвените при приватизацията правни анализи. Ресторант „Палма” е отразен в одобрената през 2006г. кадастрална карта на гр. Несебър като имот с идентификатор 51500.506.705.1, със застроена площ от 425 кв.м на един етаж, с предназначение сграда за обществено ползване, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.393 и 51500.506.705 и принадлежаща към поземлен имот с идентификатор 51500.506.705, а изградената към сградата покрита тераса не е нанесена в кадастъра. Имот с идентификатор 51500.506.705 е идентичен УПИ ІV, отреден за имоти 391 и 618 в кв.5001 по плана на комплекса /с идентификатори 51500.506.391 и 51500.506.618/, целият с площ от 2028 кв.м. След поредица от прехвърлителни сделки понастоящем ответното дружество се легитимира като собственик на целия УПИ ІV /имот с идентификатор 51500.506.705/. Процесната сграда е продадена от ищеца на третото лице-помагач В. П. Ж. с писмен договор от 24.10.2008г., описана в договора като „бракувана сграда ресторант „Палма” –строителни материали, находащи се в к.к.Слънчев бряг-запад, парцел ІV”, който с договор от 02.04.2010г. е продал посочените права на „Зора Палма” ООД - едноличен собственик на капитала на ответното дружество, който е внесъл като непарична вноска в неговия капитал имот с идентификатор 51500.506.618, описан при апортирането като незастроен. Понастоящем процесната сграда съществува и наличните върху нея дефекти не са засегнали носещата конструкция и покрива, отразявайки се на здравината ѝ. Липсват данни за извършени конструктивни промени или разширяване площта на сградата. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.17 ЗППДОП /отм./ е осъществен и ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот на претендираното от него основание. Предвид липсата на данни за съществуването на друг ресторант “Палма” на територията на курортния комплекс, възражението на ответника за липсата на идентичност на процесния имот с този, предмет на акта за държавна собственост, е прието за неоснователно. Посочено е, че към момента на първата продажба – 24.10.2008г. сградата е представлявала самостоятелен недвижим имот и за прехвърлянето ѝ е приложима разпоредбата на чл.18 ЗЗД, установяваща нотариална форма за валидност на разпоредителните сделки с правото на собственост върху недвижим имот, като за тази ѝ характеристика е ирелевантно дали сградата е годна за експлоатация по предназначение и дали отговаря на изискванията за дълготраен материален актив, респ. дали е бракувана. С оглед на това е прието, че двата писмени договора от 24.10.2008г. и от 02.04.2010г. са нищожни съгласно чл.26, ал.2, предл.3 ЗЗД. Изложени са и съображения, че с оглед момента на построяването на сградата – преди 1966г., разпоредбата на чл.92 ЗС не би могла да намери приложение, както и че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не е осъществен, тъй като от 24.10.2008г. до предявяването на ревандикационния иск на 16.08.2018г., с което придобивната давност е прекъсната, не е изтекъл десетгодишният давностен срок, респ. че осъществяваното владение не е добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и хипотезите на чл.72, ал.3 ЗС и чл.74, ал.2 ЗС не са налице. В допълнение е посочено, че по делото не са събрани и доказателства, установяващи сторени от ответника разноски за претендираните подобрения. Наред с изложените от въззивният съд съображения, същият е споделил изцяло мотивите на първата инстанция и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли приетата от съда фактическа обстановка да съответства на представените доказателства; 2. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви и да се произнесе по всяко наведено от страните възражение; задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет; следва ли доказателствата да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила; 3. Как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуващи факти; 4. Как следва да се установят индивидуализиращите белези на недвижимия имот, за придобиването на който се прави позоваване на разпоредбата на чл.17а ЗППДОП и осъществен ли е фактическият състав на чл.17а ЗППДОП в случаите, при които не е налице идентичност между притежаваното от държавата недвижимо имущество и имуществото, предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие; 5. Всеки ли недвижим имот следва да бъде прехвърлен чрез сделка, сключена във формата на нотариален акт, или тази форма е необходима само за недвижим имот, който е обособен самостоятелно и представлява годен обект на правото на собственост, респ. годен обект на вещнопрехвърлителна сделка; ще бъде ли прехвърлянето на недвижим имот, който не представлява годен обект на вещнопрехвърлителна сделка, чрез сделка сключена във формата на нотариален акт, нищожна поради липса на предмет и 6. Към кой момент следва да се преценява дали съществува годен обект на разпореждане, респ. дали съществува недвижим имот, за да не бъде сделката за неговото прехвърляне, сключена във формата на нотариален акт, нищожна поради липса на предмет. В изложението се поддържа, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три свързани въпроса не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 221 от 15.04.2002. по гр.д.№ 667/2001г., І г.о., решение № 127 от 22.07.2016г. по т.д.№ 1772/2015г., І т.о., решение № 210 от 19.09.2016г. по гр.д.№ 861/2016г., ІV г.о. и др. а в съответствие с нея. В случая съдът е извършил преценка на допустимите и релевантни доказателства, обсъдил е релевантните доводи и възражения на страните и не само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл.272 ГПК, но е изложил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващите му изводи, че процесната сграда е придобита от ищеца по силата на чл.17а ЗППДОП/отм./ и че към момента на сключването на писмения договор от 24.10.2008г. и понастоящем тя е представлявала самостоятелен недвижим имот, а не строителни материали, е направен след обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства по делото и доводи на страните, като самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Съгласно посоченото решение № 210 от 19.09.2016г. по гр.д.№ 861/2016г., ІV г.о. извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото, а в случая съдържащите се в изходящите от ответника документи /писма, сигнал, жалба/ твърдения, че сградата представлява „строителни материали”, „строителни отпадъци”, „полуразрушена сграда”, заради които основно са поставени тези въпроси, са опровергани от останалите събрани по делото доказателства, включително от заключението на вещите лица по назначената комбинирана съдебно-техническа експертиза. Следващите два въпроса са формулирани според твърденията касатора и не кореспондират на приетите за установени от съда факти, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това посочената от касатора практика на ВКС / Р № 1 от 31.01.2014г. по гр.д.№ 4495/2013г., І г.о., Р № 171 от 08.08.2014г. по гр.д.№ 4175/2013г., ІV г.о., и др./ е относима към различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице. Липсва противоречие и с посоченото във връзка с последния въпрос Р № 158 от 08.04.2010г. по гр.д.№ 4017/2018г., тъй като съдът е извършил преценка дали сградата е представлявала годен обект на правото на собственост, респ. на разпоредителни сделки именно към момента на тяхното извършване, а решаващият му извод, че договорът за покупко-продажба от 24.10.2008г. е нищожен поради неспазване на предписаната от закона форма, е направен в съответствие с данните по делото за състоянието на сградата и установената практика на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Доводите на касатора за недопустимост на решението поради това, че съдът не се е произнесъл с установителен диспозитив относно правата на собственост на ищеца е неоснователен, тъй като съгласно т.2А от ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС този пропуск не води нито до недопустимост, нито до неправилност на постановеното решение, а представлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 процесуален ред. В допълнение следва да се отбележи, че произнасянето с отделен диспозитив е от значение в хипотезата на отхвърлено искане за предаване владението на вещта поради това, че тя не се намира във фактическата власт на ответника или че той я държи на правно основание, а не и в настоящата хипотеза, а освен това за касатора липсва правен интерес от поставянето на този въпрос. Решението не и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 10 800 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство с включен ДДС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.