Определение № 50851 от 22.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 127/01.02.2022 г. по гр.д. № 1984/2021 г. в частта, с което Окръжен съд – Варна, отменяйки решение № 261511/05.05.2021 г. по гр.д. № 19158/2019 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлил исковете по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД на Е. В. У. срещу М. М. Щ., Г. М. Щ., Ю. Х. И., М. С. И. и Д. С. И. за суми в общ размер 7 300 евро (в левова равностойност). Решението се обжалва от Е. В. У. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (първите два – материалноправни, а третия – процесуалноправен): 1. При уговорка, че част от цената по сключения между страните предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот ще бъде платена със средствата от банков кредит, обезпечен с ипотека върху имота, и отказ от банката да отпусне кредита поради това, че имотът е в негодно за обезпечението състояние, дължат ли продавачите по предварителния договор връщане на задатък, платен от купувача? 2. Представлява ли случаят такъв на „обективна невъзможност за изпълнение“ в смисъла по чл. 80 ЗЗД на задължението на купувача по предварителния договор за плащане на остатъка, т.е. обстоятелство, което не може да му се вмени във вина? и 3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и зависимост, а неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение, т.е. нарушение на основни начала по чл. 5 и чл. 12 ГПК? Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол). Той твърди, че материалноправните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а въззивният съд е отговорил на процесуалноправния въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 93 и чл. 80 ЗЗД) и при допуснато съществено процесуално нарушение (чл. 12 ГПК). Претендира разноски. Ответниците М. М. Щ., Г. М. Щ., Ю. Х. И., М. С. И. и Д. С. И., ответници и по касация, възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноските пред касационната инстанция. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет (делото е гражданско, с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че общата сума 7 300 евро, платена от ищеца на ответниците, е задатък по предварителен договор от 02.10.2019 г., с който ответниците са се задължили да сключат окончателен и да продадат на ищеца на цена 73 000 евро един застроен имот в [населено място] в срок до 22.10.2019 г. Прието е, че характеристиката на платеното като задатък – служи за доказателство, че договорът е сключен и обезпечава неговото изпълнение (чл. 93, ал. 1 ЗЗД) - е не само изрично удостоверена в чл. 2 от предварителния договор, но и произтича от тълкуването му според критериите по чл. 20 ЗЗД (обратният извод е на постановилия осъдително решение първостепенен съд, но въззивният съд не го е споделил). Прието е, че за да възникне задължението на ответниците за връщане на задатъка, е необходимо те да са във виновно неизпълнение на задълженията си по предварителния договор, ищецът да е изправен по своите и да е направил изявление за разваляне на договора. Прието е, че правото на разваляне/ на отказ от предварителния договор не е възниквало и не е породило действието по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, макар и упражнено с предявяването на исковете. Прието е, че единствената причина за несключването на окончателния договор е в това, че ищецът е опитвал многократно, но не е успял да получи необходимите средства, за да плати със средства от банков кредит уговорения остатък от цената. За да изключи възможността причината да е в поведението на продавачите, въззивният съд е приел, че купувачът е огледал имота и се е съгласил да го купи във вида, който имотът е имал към предварителния договор. Поради това очакванията на купувача за банков кредит, респ. отказите на банките да отпуснат такъв до размера на остатъка от цената, макар и след ипотека, въззивният съд е отказал да свърже със задължения на ответниците като продавачи по предварителния договор за конкретен вид и/или правен статут и/или предназначение на имота. Заключил е, че неоправданите очаквания не освобождават купувача от задължението му по предварителния договор да плати остатъка (чл. 81, ал. 2 ЗЗД). Добавил е, че договорът не съдържа такава уговорка или условие за сключване на окончателния договор. При тези мотиви на въззивния съд материалноправните въпроси не обуславят решението. Начинът, по който са формулирани, ги обуславя под теза, която въззивният съд не е възприел, – предварителният договор да съдържа уговорка остатъкът от цената купувачът да плати със средства от банков кредит или страните да са уговорили такова условие за сключване на окончателния. Несъгласието на касатора с довод, който въззивният съд е приел за неоснователен, е касационно основание по чл. 281, т. 2 или т. 3 ГПК (в зависимост от конкретните оплаквания в жалбата), но не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Фазата по допускане на касационното обжалване е по селектиране на касационната жалба и не допуска в нея Върховния касационен съд да разглежда касационни основания (т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Повдигнатият процесуалноправен въпрос също не обуславя обжалваното решение. Касаторът не излага в изложението, а и в касационната жалба, кое събрано по делото доказателство въззивният съд не е обсъдил – самостоятелно и във връзка с останалите. Следователно и по третия въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора (на ищеца) следва да се възложат разноските, направени от ответниците М. М. Щ. и Д. С. И., ответници и по касация, пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и платено адвокатско възнаграждение. Липсват доказателства за направени разноски пред Върховния касационен съд от останалите трима ответници. При тези мотиви, съдът