Определение № 50523 от 05.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 576 от 20.04.2022 г., постановено по гр. д. № 104/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266009 от 07.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 730/2021 г. в частта, с която общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищцата Д. В. А. обезщетение в размер на 24 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени във връзка с падане поради наличието на необозначен и необезопасен плосък бетонов фундамент с Г- образна форма на тротоара на [улица], № 4, [населено място], в резултат на което е получила фрактура на лява лъчева кост.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е кредитирал показанията на свидетели, които са заинтересовани и не са очевидци, не е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, както и доводите и възраженията на касатора във въззивната жалба и е основал решението си изцяло на косвени доказателства- на показанията на свидетел, който не е очевидец, на съдебно медицинската експертиза и на съдебно- техническата експертиза, като е освободил по този начин ищеца от тежестта да докаже пълно и главно противоправността на деянието, причинната връзка между травматичните увреждания и поведението на Столична община. Не били доказани по делото и твърденията на ищцата относно мястото, начина, датата и часа на инцидента. Съдът пренебрегнал данни по делото от съдебно- техническата експертиза, сочещи на собствено невнимателно разсеяно поведение на ищцата, доколкото фундаментът е бил видим. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото, които имат значение за решението по делото? Следва ли въззивният съд при условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора? Възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните ? По тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

2. Може ли да се приеме за доказан фактическият състав на деликта въз основа на ангажирани и приети само косвени доказателства- свидетели, които не са очевидци, заключения на СМЕ и на СТЕ? Може ли да се приеме, че ищцата е провела пълно и главно доказване на иска си, при положение че не е ангажирала преки доказателства за осъществен деликт? Поддържа се, че по този въпрос въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр.д. №4028/2016 г. на ВКС, IV – то г.о.

3. Може ли да се приеме, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените телесни увреждания от ищеца, при положение че не са ангажирани преки доказателства за деликта? Действителна или предполагаема е причинната връзка, при положение че не са ангажирани преки доказателства за деликта с вмененото деяние, сочено като причина за възникналия деликт?

4. Предвид, че ищцата е ангажирала само косвени доказателства за увреждания на здравето си, следва ли да се приеме, че наличието на Г- образен фундамент на тротоара на [улица]близо до КАТ – С. е единствената пряка и непосредствена причина за вредоносния резултат или има и други причини, в т.ч. и обективни /случайно събитие/, включително съпричиняване, които в определено съотношение помежду си определят общия обем на евентуално доказана отговорност за настъпилия деликт?

Поддържа се и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК на въззивното решение.

Ответникът по жалбата Д. В. А., чрез адв. К. М. оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 30 000 лв.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната пред него осъдителна част за 24 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 14.10.2020 г. при падане на тротоара на [улица]в [населено място] ищцата е претърпяла травматично увреждане, съставляващо фрактура на лявата ръка, с което са й причинени болки и страдания. Въз основа заключението на съдебно– техническата експертиза съдът е приел за доказано, че на мястото на инцидента се намират стари бетонови фундаменти- остатък от старо строителство на преместваеми съоръжения, като е налице денивелация между ръба на фундамента и тротоара, която денивелация спрямо нивото на тротоара варира между 11 и 17 см. Зоната на фундаментите е разположена пред павилион за напитки. Съдът е приел също, че именно във връзка с така съществуващите стари фундаменти, ищцата загубвайки равновесие е паднала, при което е получила вътреставно счупване на лявата лъчева кост, което е предизвикало трайно затруднение в движението на засегнатия горен крайник, който е бил имобилизиран с гипс. Възстановителният период е протекъл с усложнения и за по-дълъг период от обичайните три месеца. След свалянето на гипса ищцата е продължавала да изпитва силни болки в областта на лявата предмишница и китка, пробождания, изтръпване, намалена сила на ръката, оток около китката, съпроводени с нарушения в съня, което е наложило провеждане на физиотерапия, както и хоспитализация в неврологично отделение за периода 25.02.2021 г.- 02.03.2021 г. Пълно възстановяване не е настъпило и към момента на приключване на съдебното дирене, като болките в увредената ръка продължават, захватът е отслабен, намалена е способността за разперване на пръстите. Периодът на пълна неработоспособност на ищцата е продължил около пет месеца. В резултат от травмата ищцата не е била в състояние да изпълнява обичайната си работа, поради което се наложило да я напусне. Тя изпитва все още затруднения в самообслужването. Обичайният живот на ищцата коренно се е променил, а с това и психическото и състояние- станала нервна, избухлива.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, съдът е изложил мотиви, че съгласно чл.8, ал. 3 и ал. 5 3акон за пътищата /ЗП/ общинските пътища са публична общинска собственост, като собствеността се разпростира върху всички основни елементи на пътя. По силата на чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от съответната община, следователно налице е вменено от закона задължение на Столична община да ремонтира и поддържа тротоарите в границите на урбанизираните територии, което тя е трябвало да изпълни чрез свои служители или чрез трети лица- изпълнители, но не е изпълнила. В резултат на бездействието на общината да отстрани съществуващата значителна неравност на тротоарната площ, предизвикана от наличния стар бетонов фундамент, ищцата се е спънала и паднала, при което е получила фрактура. Направен е извод, че са налице елементите от фактическия състав на гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД- противоправно бездействие на ответника, което е в пряка причинна връзка с травматичното увреждане на ищцата и претърпените от нея болки и страдания. Предвид усложнения възстановителен период, остатъчните и към момента негативни последици, продължителността и интензитета на болките, въззивният съд е приел определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. за справедлив като в тази връзка е счел оплакванията на въззивника за завишен размер за неоснователни. По доводите на Столична община във въззивната жалба за съпричиняване е приел, че не споделя съображенията на първоинстанционния за наличие на такова до размера от 20 %, тъй като ищцата не е била длъжна да предвиди наличието на фундамент и денивелация на тротоара, но предвид липсата на жалба от ищцата не може да ревизира решението в тази му част.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи свои мотиви. Този въпрос е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС /т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 г., ОСГК; решение № 96/03.12.2020г. по гр.д.№ 1076/2020г., второ г.о.; решение № 40/04.02.2015г. по гр.д.№ 4297/2014г., ІV г.о.; решение № 44/10.07.2020г. по гр.д.№ 1963/2019г., ІІ г.о./, съгласно която въззивният съд следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Видно от обжалваното решение, съдът е обсъдил относимите към спора доказателства /свидетелски показания и заключения на вещи лица/, като подробно е анализирал същите и въз основа на тях е направил извод за доказаност на елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е конкретизирал кои доказателства са останали необсъдени от съда и по кои доводи липсва произнасяне. Единственият му довод е, че съдът на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, без да изложи свои собствени мотиви, който довод е неоснователен, защото въззивният съд изобщо не е препращал на основание чл. 272 ГПК към мотивите на обжалването пред него решение, а е изложил свои мотиви, в които детайлно и задълбочено е обсъдил доказателствата по делото и се е произнесъл по оплакванията, направени във въззивната жалба.

Вторият и третият правен въпрос са относно възможността да се приемат за доказани елементите на фактическият състав на чл. 49 ЗЗД само въз основа на косвени доказателства, без наличие на преки такива.Тези правни въпроси, макар и да са от обуславящо значение за крайните изводи на съда, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, защото са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Трайна и последователна е практиката на ВКС /решение № 80 от 3.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2560/2017 г., IV г. о.; решение № 208 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 127/2020 г., III г. о.; решение № 50180 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3675/2021 г., III г. о.; решение № 50161 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3574/2021 г., III г. о./, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.

В случая въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, тъй като не е уважил иска въпреки липсата на доказателства, а въз основа на всички събрани доказателства, които не са преки такива, а косвени, е направил извод, че безспорно е доказан главният факт и съответно са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника.

По поставените въпроси липсва противоречие и с цитираното от касатора решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр.д. №4028/2016 г. на ВКС, IV – то г.о. В последното е даден отговор на правния въпрос за начина, по който следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, и в частност - свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск. Т.е. същото касае хипотеза, различна от настоящата, защото в случая съдът не е приел, че механизмът на настъпване на увреждането е установен с преки доказателства и съответно не е извършвана преценка на показанията на очевидец. Релевантните за спора факти са установени не с преки, а с косвени доказателства.

Четвъртият въпрос не е правен такъв по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а е фактически и отговорът му изисква преценка правилността на изводите на съда, каквато не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че при направено възражение за съпричиняване в тежест на ответника по иска е да установи конкретното поведение на ищеца, с което той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. В случая касаторът не сочи кои са необсъдените според него доказателства, установяващи други причини, в резултат на които ищцата е получила увреждането, описано в исковата молба.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на адв. М. следва да се присъди адв. възнаграждение в размер на 938 лв., изчислено по реда на чл. 9, ал.3, вр. с чл. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действала към датата на изготвяне на отговора на касационната жалба.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение