Определение № 501 от 05.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 552/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните в производството срещу въззивно решение № 97 от 02. 12. 2022 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 209 по описа на съда за 2022 г.

Касаторът - ищец „ПСОВ ЕЛЕНИТЕ“ ЕООД обжалва решението в частта му, с която след отмяна на решение № 125 от 27. 05. 2022 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 204/2021 г. в частта му, с която „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД е осъдено да заплати на „ПСОВ ЕЛЕНИТЕ“ ЕООД сумата 26400 лева, като част от сумата 80406.46 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, поради това че „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД е събирало приходи за пречистване на битово-отпадни води за района от бензиностанцията на [населено място], [община] до в.с. „Елените“ за 2019 г., като използвало Пречиствателна станция за отпадни води „Eлените“, стопанисвана от „ПСОВ ЕЛЕНИТЕ“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от 12. 05. 2021 г. до окончателно изплащане, по същество същият иск е отхвърлен, със законните последици по отношение на законната лихва и разноските в производството.

Касаторът - ответник „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ" ЕАД обжалва решението в частта му, с която след отмяна на решение № 125 от 27. 05. 2022 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 204/2021 г. в частта му, с която е отхвърлен искът на „ПСОВ ЕЛЕНИТЕ“ ЕООД против „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ" ЕАД за прогласяване на нищожността (поради противоречие със закона), на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22. 05. 2017 г., по същество е прогласена нищожността, (поради противоречие със закона), на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22. 05. 2017 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение.

Твърди се, че неправилно съдът е поставил допълнителни изисквания за уважаването на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а именно: наличие на лиценз и собственост върху базата - ПСОВ, в противоречие с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, изложените в исковата молба и уточненията към нея твърдения, и със задължителната практика на Върховния съд на Република България, обективирана в т. 5 от ПП № 1/1979 г. – основание за касационно обжалване, респ. – за отмяна на решението по чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК – противоречие с материалния закон.

Оспорва се изводът на съда за неоснователност на иска по чл. 59 от ЗЗД поради това, че след като ищецът не е вписан в публичния регистър по чл. 198р от Закона за водите /ЗВ/, не осъществява дейност по пречистване на битово-отпадни води /БОВ/, тъй като тази дейност е законово регламентирана, поради което и поради това, че е наемател, а не собственик на базата – ПСОВ, не може да претендира възмездяване на обедняването по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Възпроизвеждат се твърденията на ищеца по делото: че същият извършва без договор с ответника фактическо пречистване на БОВ в исковия район; ответникът качеството си на лицензиран ВиК оператор няма собствена ПСОВ, но фактически зауства БОВ на Св. Влас от собствената си ВиК мрежа в ПСОВ „Елените“, стопанисвана от ищеца; ответникът отказва да сключи договор с ищеца за извършване на дейността, събира за сметка на ищеца такси от населението за извършваното пречистване, но не превежда никакви суми за това заустване/включване на БОВ към ПСОВ на ищеца, включително и за разходи, при което ищецът е принуден безплатно да пречиства така приетите от ответника БОВ.

Критикува се изводът на съда в насока на това, че ако наемателят бъде принуден да направи разходи заради смутено от трети лица ползване на наетия имот /ПСОВ/, той би могъл да търси обезщетение от наемодателя поради договорно неизпълнение от наемодателя си, но не и по реда на субсидиарния иск на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, който поради това се явява неоснователен.

Твърди се, че при конкретната фактическа обстановка и твърдения на страните, изводите на съда, обусловили отхвърлянето на иска водят до краен извод, че касаторът ще трябва да извършва безплатно пречистване, което противоречи на самите принципи на търговското право и съставлява неправилно прилагане на чл. 59 вр. чл. 45 от ЗЗД – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

На същите касационни основания се оспорват и изводите на съда в насока на това, че правото да претендира обезщетение по чл. 59 от ЗЗД принадлежи на трето за делото лице – собственика на базата - ПСОВ, независимо от това, че той също не е вписан в съответния регистър, няма качеството на ВиК оператор, а и не експлоатира базата – ПСОВ, т.е. не извършва пречистването лично и не прави никакви разходи по такава експлоатация, респ. – пречистване.

Критикуват се изводите на съда, свързани с обсъждането и кредитирането на приетото по делото заключение на комбинираната СТЕ в частта им, с която съдът не е кредитирал заключението.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната му от ищеца отхвърлителна част, по същество – отмяната му в тази му част и уважаване на предявения от този касатор иск, отхвърлен от въззивния съд, със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК този касатор твърди, че поставя съществени материалноправни въпроси – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като излага следното:

1. С постановеното решение Апелативен съд - [населено място], съкр. БАС, се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимото от ответника на ищеца обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в противоречие със задължителната практика на Върховен съд на НРБ, обективирана в т. 5 от ПП № 1 от 1979 г. на ВС на НРБ. На стр. 4 от обжалваното решение БАС е приел, че след като ищецът не е вписан в Публичния регистър по чл.198р от Закона за водите съкр. – ЗВ, не може да осъществява дейност по пречистване на битово-отпадни води, съкр. - БОВ, още по-малко да реализира приходи, тъй като тя била законово регламентирана, следователно, не може да претендира възмездяване на обедняването по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Такова обедняване ищецът не можел да претендира и защото бил наемател, а не собственик на базата - ПСОВ „ЕЛЕНИТЕ“.

Твърди се, че поставяйки, респ. разглеждайки допълнителни изисквания за уважаване иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а имено: наличие на лиценз и собственост върху базата - ПСОВ, БАС се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимото от ответника на ищеца обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, при гореизложените твърдения, в противоречие със задължителната практика на Върховен съд на РБ, обективирана в т. 5 от ПП № 1 от 1979г. на ВС на НРБ, което представлява основание за допускане до касационно обжалване на цитираното решение на БАС по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ГПК.

2. Наред с горното основание, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска в съответната му осъдителна част, БАС се е произнесъл и по съществения материалноправен въпрос, че дружество, което стопанисва ПСОВ, извършвайки фактическо пречистване на БОВ, без да е вписано в специалния регистър по чл. 198р от ЗВ, воден при МРРБ, и без да има официално качество на ВиК оператор, не може да осъществява никакво пречистване на БОВ (нито фактическо, нито по лиценз), без да разграничава дейността, извършвана въз основата на лиценз и тази, извършвана де факто, и, съответно, това лице на това, не може да формира приходи от такава дейност по фактическо пречистване, въпреки, че реално го изпълнява и не може, съответно, да претендира, нито цена на услугата, нито обезщетение за неоснователно обогатяване, дори тогава когато трети лица ползвайки стопанисваната от него ПСОВ се обогатяват, събирайки приходи от пречистване, без същевременно реално да извършват такова на населението. При тези мотиви следва краен извод, че лицето, извършващо фактическото пречистване е длъжно да работи безплатно.

Според касатора изложеното съставлява основание за допускане до касационно обжалване на депозираната касационна жалба по чл. 280, ал.,1, т. 3, а също и по ал. 2, пр. последно на чл. 280 от ГПК - при очевидна неправилност. Касаторът твърди, че доколкото изложените в исковата молба фактически твърдения не се оспорват, респективно ответникът не оспорва, че извършва пречистването, за което има договор (с [община]) и за което събира (от населението и фирмите на гр. Св. Влас) такса „пречистване“, именно ЧРЕЗ ПСОВ „Елените“, т.е. чрез ищеца, според така решения материалноправен въпрос от БАС, следва, че трябва да извършва безплатно пречистване, което противоречи на самите принципи на търговското право. Не може търговски дружества да предоставят безплатни услуги на други търговски дружества.

Освен това се твърди, че по изложения въпрос има и формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определения № 403/29. 06. 2022 г. по т.д. 2183/2021 г. на ВКС, ТК, II отд., опр. № 265/29. 04. 2020 г. по т.д. 2532/2019 г. на ВКС, ТК, II отд., опр. № 157/17. 02. 2016г. по т.д. 168/2015 г. на ВКС, ТК, I отд., опр. № 19/17. 01. 2012 г. по т.д. 312/2011 г. на ВКС, ТК, по сходен казус, съгласно който водния оператор „ВиК Бургас“ ЕАД дължи обезщетение за ползване на ВиК мрежа, след изтичане срока на наемния договор, дори когато нейният собственик „Сл. Бряг“ АД не е лицензиран оператор по ЗВ, съгласно което според разбирането на касатора изложеният в т. 2 материалноправен въпрос е произнесен и в противоречие с цитираната практика на ВКС, което съставлява основание за допускане на жалбата до касационно разглеждане и по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. II ГПК.

3. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска в съответната му част, БАС се е произнесъл по съществения материалноравен въпрос, че когато дружество - ВиК оператор ползва чужда ПСОВ, без договор и без друго правно основание зауствайки и изливайки собствените си БОВ в чуждата ПСОВ, като при това се обогатява, събирайки приходи от пречистване, без същевременно реално да извършва такова и лицето, стопанисващо базата - ПСОВ не е вписано в специалния регистър по чл.198р от ЗВ, воден при МРРБ, няма качество на ВиК оператор и не е собственик на базата, а неин наемател, то това лице експлоатирайки базата -ПСОВ според нейното предназначение на пречиствателна станция не осъществява пречистване, а някакъв друг вид ползване на ПСОВ, някаква „квазидейност“, и съответно на това, изливането и заустването на чужди БОВ от трето лице не представлява ползване на чуждата пречиствателна станция по предназначение, а представлява смущаване ползването на наетата от наемателя/касатор база - ПСОВ. Ето защо, и съответно изложеното, това лице/дружеството - касатор не може да претендира обезщетение за неоснователно обогатяване, т.к. в случая за него не е приложим редът по чл. 59 от ЗЗД, а следва да търси обезщетение от наемодателя си за това, че не му е осигурил безпрепятствено ползване, предположително по арг. от чл. 233, ал.2, вр. чл. 237, ал. 3 ЗЗД.

Според касатора изложеното съставлява основание за допускане до касационно обжалване на депозираната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

4. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска в съответната му част, БАС се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос, че когато дружество - ВиК оператор ползва чужда ПСОВ, без договор и без друго правно основание зауствайки и изливайки собствените си БОВ в чуждата ПСОВ, като при това се обогатява, събирайки приходи от пречистване, без същевременно реално да извършва такова, и нито лицето, стопанисващо базата - ПСОВ, нито неговият наемодател са вписани в специалния регистър по чл.198р от ЗВ, воден при МРРБ и нямат качество на ВиК оператори, то правото да претендира обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за настъпилото обедняване възниква за /респ. принадлежи на/ собственика на базата - ПСОВ, т.е. на наемодателя, независимо, че той също не е вписан в съответния регистър, също няма качество на ВиК оператор, а освен това не експлоатира реално базата/ПСОВ, т.е. не извършва пречистването лично и съответно на това, не прави никакви разходи по такава експлоатация, респ. по пречистване.

Според касатора изложеното съставлява основание за допускане до касационно обжалване на депозираната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

5. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска в съответната му част, БАС се е произнесъл по съществения материалноравен въпрос, че само собственици на пречиствателни съоръжения/ПСОВ, а не и наематели могат да осъществяват дейност по пречистване на БОВ.

Според касатора изложеното съставлява основание за допускане до касационно обжалване на депозираната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В жалбата си касаторът-ответник твърди, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като съдът не е придал съответната правна стойност на единственото съществувало правоотношение по доставка на ВиК услуги за обект к.к. „Елените“, [община]. За процесната партида не са постъпвали каквито и да е било искания за закриване или промяна от оправомощено лице, не е заявявано качеството „абонат“ от лица, идентифициращи се и/или манифистиращи воля да са потребители за процесния обект или част от него.

Именно по данни на инвеститора е била разкрита партида за имота и пломбиран водомер. От този момент за водния оператор е възникнало задължението да доставя вода до границата с водопроводното отклонение, за която е била разкрита и действаща партидата.

Причината, поради която к.к. „Елените“ има само една партида се дължи евентуално на бездействието на собствениците на отделни индивидуални обекти да разкрият вътрешни партиди, като до разкриването им за оператора е без значение дали са били сключвани някакви разпоредителни сделки със самостоятелни обекти в комплекса. Във връзка с горното е било необходимо да бъде стартирана процедура по откриване на вътрешни, индивидуални партиди, а до приключване на устните състезания по делото заявления и документи за разкриване на индивидуални партиди не са подадени.

Според този касатор, съгласно приложимите норми правно задължение на адресатите на нормата на чл. 17 от Наредба № 4 от 2004 г. - собствениците на обекти, е да подадат заявление и документи за разкриване на партиди при водоснабдителното дружество, каквото не е сторено. Никъде в нормативната уредба не е вменено като задължение на оператора да разкрива служебно партиди, в ситуации като настоящата. Това би довело до недопустимо положение определени правни субекти да се окажат обвързани с договор, без да са изявили воля за това. ВиК операторът притежава само правото /а не и задължението/ служебно да разкрива партиди и по изключение да конституира потребители на ВиК услуги, но само в случаите, когато това правоотношение вече е възникнало за даден водоснабден обект. Поради тази причина и самият решаващ състав сочи, че фактическото ползване на услуги за комплекса се осъществява от неограничен кръг потребители.

След подробно доразвитие на така вече изложените оплаквания и аргументи, от страна на касатора-ответник се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от него част - с която е прогласена нищожността /поради противоречие със закона/ на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22. 05. 2017 г., като незаконосъобразно и издадено в противоречие с процесуалния и материалния закон, и постановяване на друго такова, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК този касатор сочи наличие, според него на основания за допускане на касационно обжалване, както следва:

1. Материалноправен въпрос, по който БАС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и другите съдилища е въпросът дали разпоредбата на чл. 24 от Конвенцията на ООН намира приложение в хипотезите, при които се предполага, че доставката на питейна вода засяга широк кръг от потребители, които не са се легитимирали пред оператора като контрагенти в отношенията и при положение, че за водоснабдяваната територия е монтиран, пломбиран и отчитан съответен измервателен уред, отчетените задължения по който не се заплащат в продължителен период от време. Според касатора съществено в случая е дали операторът е длъжен да осигурява непрекъснато питейна вода и в хипотезите, при които широк кръг лица ползват същата под закрилата на цитираната от съда норма, но не изпълняват насрещното си задължение да се легитимират пред оператора като потребители, респ. - да захранват обекта си посредством законно присъединяване на имота си към ВиК мрежата с узаконен измервателен уред. Длъжен ли е операторът да осигурява непрекъснато водоснабдяване до границата на имотите на широк грък потребители - неизрядни платци?

По отношение на тези въпроси се твърди, че решението в атакуваната част противоречи на решение № 12813/28. 11. 2016 г., постановено по адм. дело № 3560/2016 г. по описа на Върховния административен съд на Република България, Четвърто отделение.

Отново по отношение на същите въпроси се поддържа, че касационната жалба е допустима и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Излага се, че процесното правоотношение е резултат от разнообразието на сделките, възникнали в последните години във връзка с водоснабдяването на вилни зони и селища в страната и възникналата в тази връзка практика за отдаване и/или преотдаване на обособени имоти за туристически нужди, като при голяма част от случаите собствениците не извършват тази дейност от свое име, а я възлагат на титуляра на водомера, монтиран на водопроводното отклонение за местността. Последните извършват тази дейност по занятие и на място, което в пълна степен съответства на нормата, регламентирана в чл. 348, ал. 1 от ТЗ, съгласно която с комисионния договор комисионерът се задължава срещу възнаграждение по поръчка на доверителя да извърши от свое име и за негова сметка една или повече сделки.

Касаторът счита, че е налице допълнителен аргумент за наличието на посочения по-горе селективен критерии за допустимост на касационната жалба (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК) и липсва пряка трайна съдебна практика по повдигнатите от него материалноправни въпроси за случаи, при които са налице правоотношения със сложен фактически състав, възникнали в резултат от свободата на договаряне, а решаването на делото по същество би допринесло за развитие на правото и точното прилагане на закона.

2. По чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Поддържа се, че постановеният акт е очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Страните взаимно оспорват жалбите си, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора – ищец иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, съответно – за основателност на предявения също от него такъв с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /която основателност се оспорва от ответника/, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационните жалби и кореспондиращите им, изложени от страните основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Ищецът „ПСОВ ЕЛЕНИТЕ“ ЕООД сочи, че ползва хидротехническите съоръжения за пречиствателна станция за отпадни води „Елените“ въз основа на договор за наем от 01. 06. 2018 г., сключен с трето за делото лице – „ПСОВ ИНВЕСТ“ ЕООД. Ищецът не бил регистриран като ВиК оператор, но въпреки това експлоатирал пречиствателната станция, в която били включени и битово-отпадни води от район от бензиностанцията на [населено място], [община] до в.с. „Елените“, за които през 2019 г. приходи събирал ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД - Бургас. Затова последният му дължал обезщетение по чл. 59 от ЗЗД.

Въззивният съдебен състав е намерил, че не е налице основание за уважаване на претенцията по чл. 59 от ЗЗД, като е посочил че дейността по пречистване на битови отпадни води е регулирана от Закона за водите (ЗВ), Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ) и подзаконови нормативни актове. Тя се осъществява само от ВиК оператори, вписани в публичен регистър по чл. 198р от ЗВ, воден от МРРБ. Ищецът не е вписан в този регистър, на него не му е възложено извършването на ВиК услуги по реда на ЗВ и ЗРВКУ, и няма качеството на ВиК оператор. Следователно той не може да осъществява дейност по пречистване на отпадни води, още по-малко пък да реализира приходи от това.

Според въззивния съд позоваването на договор за наем не е достатъчно. В случая би могло да се приеме най-много, че този договор е сключен с оглед на бъдещо предоставяне на ВиК услуги по реда на цитираните нормативни актове.

По-натам съдът е приел, че поначало, ако наемателят бъде принуден да направи разходи заради смутено от трети лица ползване на наетия имот, той би могъл да дири обезщетение от наемодателя поради договорно неизпълнение, а този ред изключва приложението на субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД.

Вън от горното съдът е отбелязал, че обезщетението по чл. 59 от ЗЗД се равнява на по-ниската стойност между „обедняването“ на този, който е направил разходите и „обогатяването“ на този, който е получил приходи в тази връзка, а надлежни доказателства за извършени от ищеца разходи не са ангажирани. На вещите лица по изслушаната пред първата инстанция комплексна съдебно техническа експертиза са били поставени задачи да остойностят пречистването на води по нормативно регулирани цени за ВиК оператори. Те не са изследвали конкретни дейности по пречистване на отпадни води от страна на ищеца. Позовали са се на първа страница от неподписан и неподпечатан документ, озаглавен „Отчет за приходи и разходи“ на дружеството – ищец за 2019 г., където са обобщени разходи от цялостна търговска дейност на дружеството (без задължителните спецификации в подраздели). Този документ би трябвало да е част от одобрен Годишния финансов отчет за 2019 г., но от справка в публичния търговски регистър става ясно, че такъв отчет не е обявен, не е и заявен за обявяване. Експертизата е коментирала и справка на ищеца за „заустени“ отпадъчни води, но тя не касае пречистването им.

Според съда действително от експертизата се установява, че ВиК дружеството на ответника е включило част от отпадните води на абонатите си в процесната пречиствателна станция. След като обаче ищецът няма права, които да противопостави на водния оператор, евентуални претенции за неоснователното обогатяване би могъл да има само собственикът на станцията.

По отношение иска по чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД за нищожност (поради противоречие със закона) на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22. 05. 2017 г. /този за нищожност на клаузата на чл. 38, ал. 1 от конкретните, визирани от ищеца и приложими според него между страните, общи условия, е приет от въззивния съд за недопустим, постановеното по него първоинстанционно решение е обезсилено, производството в тази му част е прекратено с въззивното решение, и в тази му част последното е влязло в сила, като необжалвано – бел. на докладчика в касационната инстанция/, въззивният съд е приел следното:

Договорът е приложен на л. 47 - 50 от делото на ОС - Бургас. Той касае водоснабдяването на целия Курортен комплекс „Елените“. Няма спор, че въззивникът - ответник „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД не стопанисва ВиК мрежата на този комплекс. Съгласно договора ВиК дружеството се е задължило да доставя питейна вода до входящ водомер, воден на името на ищеца, обозначен като клиент № 224940. От своя страна последният се е задължил да заплаща стойността на услугата по доставяне на питейна вода.

Според атакуваната клауза на чл. 21, т. 1 от договора ВиК дружеството може да спира изцяло или частично подаването и отвеждането на вода (след предварително уведомяване) „при наличие на законово основание за това“ в случаите, когато клиентът не заплати дължимите суми в двумесечен срок. Възстановяване на водоподаването се извършва в 3-дневен срок от погасяването на задължението, като разходите са за сметка на клиента.

Според въззивния съд по настоящото дело няма как да бъдат коментирани конкретните обстоятелства, наложили сключването на договор за водоснабдяване на цял курортен комплекс с дружеството - ищец, което не е собственик на ВиК мрежата на комплекса (видно от заявеното в исковата молба). Как от своя страна ищецът урежда отношенията си с потребителите на вода в курорта също е извън предмета на спора.

От самото описание на предмета на договора обаче става ясно, че не се касае за водоснабдяване на търговско дружество като краен клиент, а за доставка на вода на цялата територия на КК „Елените“, което явно засяга широк кръг потребители. Те не могат да бъдат лишени от достъп до питейна вода, дори и при неплащане от страна на дружеството на въззивника - ищец.

Според съда правилно е позоваването в исковата молба на разпоредбата на чл. 24 от Конвенцията на ООН за правата на детето (приета от ОС на ООН на 20. 11. 1989 г. и ратифицирана с решение на ВНС от 11. 04. 1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23. 04. 1991 г., в сила от 03. 07. 1991 г.), според която държавите - членки са длъжни да предприемат мерки за осигуряване на достъп до питейна вода. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България разпоредбата е част от вътрешното ни право и е пряко приложима, като има превес над нормите, които ѝ противоречат. Достъпът до питейна вода е гарантиран от конституцията ни като част от правото на живот - съгл. чл. 4, ал. 2 и чл. 28.

Несъмнено е според съда, че ВиК дружеството се е позовавало на оспорената договорна клауза и е спирало водата на комплекса, по повод на което е била издадена Заповед № РД-09-87 от 03. 02. 2021 г. на изпълнителния директор. Тя е била оспорена пред Административен съд - Бургас по адм. дело № 913/2021 г., но не се е стигнало да произнасяне по същество, поради последващо оттегляне на жалбата пред надзорната инстанция след възстановяване на водоподаването (определението на л. 101-102 от делото на ОС - Бургас, както и публикуването на сайта на ВАС Определение № 10778 от 26. 10. 2021 г. по адм. дело № 8871/2021 г. на ВАС, III отд.).

Съдът е изложил и че отделен е въпросът, че подобни едностранни действия на водните оператори са квалифицирани в практиката и като злоупотреба с монополно положение (напр. решение № 5814 от 30. 05. 2006 г. на ВАС по адм. дело № 10240/2005 г., 5-членен състав).

Според въззивния съд изложеното обосновава извод за нищожност на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за водоснабдяване поради противоречието й със закона, съгласно чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

По отношение жалбата на касатора - ищец и изложението към нея на основания за допускане на касационно обжалване.

Последното въобще не съдържа правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., при това – не само в строго граматически смисъл, формулиран именно като въпрос/въпроси, но и въобще като твърдение, пък макар и изложено в повествователна, а не във въпросителна форма, което уточнено и конкретизирано от касационния състав, съобразно посочената, задължителна за съдилищата практика на ВКС, да послужи като формулиран именно правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Напротив - в представеното от касатора - ответник изложение на основания за допускане на такова обжалване, само се възпроизвеждат правните му тези по съществото на спора, изложени пред инстанциите по същество, и съответстващите им оплаквания в касационната жалба, поради което и при съблюдаване на задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на касатора – ищец, не може да бъде допуснато.

По отношение жалбата на касатора-ищец и основанията към същата за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е очевидно неправилно, както това бланкетно поддържа този касатор.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът – ответник само възпроизвежда – механично и общо, част от така възприетите в практиката на ВКС белези на очевидната неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, но не обосновава наличието на такава с конкретни твърдения в изложената насока, поради което и наличието на така само общо заявеното, и поддържано основание за допускане на касационно обжалване, следва да бъде отречено дори и само поради това.

В допълнение настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение в атакуваната му от ответника част, не се установява същото да е очевидно неправилно в изложения смисъл – разкриващо толкова тежък порок, че същият да е явно видим и установим без нарочен анализ на цялостното съдържание на постановения съдебен акт.

Не са налице поддържаните от касатора-ищец основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, във връзка с формулирания от него с твърдение, че е правен въпрос /в три части/. Същият не съставлява годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото по начинът, по който е формулиран, въпросът е хипотетичен /във втората и третата му части/, а отговорът му като цяло в голяма степен зависи от конкретните обстоятелства по делото, а не от принципното приложение на правна норма /норми/, като общи правила за поведение на правните субекти, т.е. същият е относим към правилността на въззивното решение, а не към наличието или липсата на основание за допускане на касационното му обжалване. В първата му част въпросът не е и обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, каквато обусловеност следва да е налице, за да му се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като видно от мотивите на въззивния съд, освен позоваване на визирания във въпроса акт на международното право, съдът е основал решаващия си извод за нищожност на атакуваната договорна разпоредба, и на нейното противоречие с вътрешното, национално право, водещо според съда в случаите, като процесния, до злоупотреба с монополно положение от страна на водните оператори.

Дори и да се приеме обратното – че въпросът може да бъде принципно обобщен и съответно – че е годно общо основание по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на него не са налице поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба, поддържани от касатора – ответник.

Този по т. 1 от цитирания законов текст не е посочен изрично, но доколкото се твърди противоречие на въззивното решене в тази му част с посочено решение на Върховния административен съд /ВАС/, може да се приеме, че е заявен и поддържан именно той. Решенията на ВАС обаче не са сред актовете, противоречие с които чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК урежда като основание за допускане на касационно обжалване, поради което и в случая такова основание не е налице.

По отношение на същия въпрос, не е налице и заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящият процесен случай не е налице. Позоваването от касатора при обосноваването на наличието на този допълнителен критерий за селектиране на жалбата му, на разпоредбите за комисионния договор, е изцяло неотносимо към спора, доколкото никъде в мотивите към решенията и на двете инстанции по съществото на същия, институтът на комисионния договор не е въобще обсъждан.

В останалата част от изложението си досежно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий, уреден в същата законова норма с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно, макар и по-пространно да заяви, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като л ипсва пряка трайна съдебна практика по повдигнатите от него материалноправни въпроси за случаи, при които са налице правоотношения със сложен фактически състав, възникнали в резултат от свободата на договаряне, а решаването на делото по същество би допринесло за развитие на правото и точното прилагане на закона. Не всяка липса на практика по който и да било, възможен за формулиране правен въпрос, разкрива наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне и на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение