Определение № 123 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № IV-225 от 26.08.2020г. по гр.д. № 1440/2020г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 30.01.2020г. по гр.д. № 531/2019г. на Несебърски районен съд за признаване за установено по отношение на Община Несебър, че Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Бургас, е собственик на основание чл. 6 ЗС /редакция в ДВ бр. 92/1951г./ на поземлен имот с идентификатор 51500.507. 26 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, к.к. “Слънчев бряг-запад”, с площ 872 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за курортно-рекреационен обект, номер по предходен план 333, кв. 401, парцел XIV. Касационната жалба е подадена от Община Несебър. Поддържа се, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по правните въпроси: 1/ следва ли въззивният съд да направи собствен анализ на доказателствата; 2/ следва ли въззивният съд да се произнесе по наведените доводи и възражения; 3/ може ли да се приеме, че физическо лице е собственик на недвижим имот, придобит по реда на Закона за селскостопанското настаняване на бежанци чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите от 1926г., ако длъжностно лице е отразило името му върху имота, т.е. посочило го е като владелец. Приложена е съдебна практика. Ответникът Държавата изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по спор за собственост на поземлен имот в к.к. “Слънчев бряг” между Държавата и Община Несебър. Твърди се от ищеца Държавата, че имотът е държавна собственост и липсват основания за съставяне на акт за частна общинска собственост, какъвто е съставен от ответника през 2018г. Правото на собственост на Държавата произтича от чл. 6 ЗС в редакцията му към момента на приемане на закона през 1951г., тъй като имотът е бил безстопанствен. Имотът има № 248 в списък на оземлените бежанци от 1931г. и по плана за оземляване е записан на Г.И. същото отразяване е налице и в разписния лист към кадастралния план от 1997г., където имотът е с № 333. За имота не са предявявани реституционни претенции по ЗСПЗЗ и при извършени справки в Национална база данни “Население” е видно, че няма данни за лице Г. И./И., нито за негови наследници. Ответникът Община Несебър оспорва иска. Твърди, че имотът е актуван за общинска собственост като имот на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. При разрешаване на спора Бургаски окръжен съд изцяло се е основал на фактическата обстановка, установена от районния съд. В плана от 1931г. на емигрантски земи, раздадени на бежанците, имотът е с № * и е отразен като „лозе” на Г. И.. По разписния лист към кадастралния план от 1997г. имотът е записан на наследници на Г. И., без посочен документ за собственост. Според писмо на ДА “Архиви” при извършено издирване в архивните фондове са установени протоколи на общинската комисия за настаняване на бежанците в гр. М. /Несебър/ от 01.11.1931г. за разпределение парцелите от фонда, находящи се землището на града. Имената на бежанците са с поредни номера от 1 до 249, като номера по ред съвпадал с номера на парцела. На л.180 под номер * е записан Г. Я. А., който е получил парцел № *, но същият е задраскан и на негово място е записан И. Д. Ш.. Налице е списък на бежанските парцели по протокол № 236 от 08.12.1931г., като имената на бежанците са с поредни имена, но на № 248 няма записано име. В план А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З и И на емигрантски земи, раздадени на бежанците в гр. М., местност „С.”, протокол № 235 от 07.12.1931г. под № * е записано името на И. Д. Ш.. /Тези планове, коментирани в писмото, не са приложени по делото/. В агенцията не са открити архивни документи за бежанец Г.И./И. - досие за оземляване, протокол за одворяване или оземляване на бежанеца, договор, сключен между Държавата и лицето. От писмо на ГД „Гражданска регистрация и административно обслужване”, териториално звено „ГРАО” се установява, че няма данни в НБД „Население” за лице с имена Г.И./И. Приетата техническа експертиза установява идентичност на имота от Плана на емигрантските земи, раздадени на бежанците в гр. М., записан като лозе на Г.И., с имот пл. № * по кадастралния план, одобрен през 1997г. и с УПИ * в кв. 401 по регулацията от 2001г., която регулация е първа за имота. На кадастралната карта на гр. Несебър, одобрена 2006г., имотът е нанесен с идентификатор 51500.507.26. Експертът сочи, че по плана от 1931г. имотът е попадал в земеделска територия, към 1956г. - 1957г. е попадал в овощна градина - също земеделска територия; към 1996г. вече попада в урбанизирана територия и е урегулиран през 2001г.; няма категорични данни имотът да е бил включен в ТКЗС. Също така няма данни за имота да са предявявани реституционни претенции от наследници на Г.И. За имота е съставен акт за частна общинска собственост № 6530 от 28.03.2018г. Посоченото в него основание за собственост е чл.56, ал.1 ЗОбС, чл.2, ал.1, т.2 от ЗОбС вр. чл.2, ал.2, т.5 от ЗОбС /в редакцията до 05.11.1999г./. Предходен акт за държавна собственост за имота не е съставян. По отношение на правните изводи Бургаски окръжен съд също е препратил към мотивите на първата инстанция. В тях се приема, че единственият документ, в който имотът се свързва с лицето Г.И. е планът на емигрантските земи от 1931г., но отбелязването не е достатъчно, за да се установи, че имотът е бил собственост на това лице - няма доказателства за настаняване на Г. И. в имота и за предаване на владение, от който момент се придобива правото на собственост. Освен това, в различните протоколи и планове за имота са записвани и имена на други лица - Г.А., И. Ш., но въпреки това не е доказано имотът да е станал собственост на бежанец към 1931г. Извършеното вписване в разписния лист към плана от 1997г. също не установява собственост, а само преповтаря вписването от плана от 1931г. Поради това съдът е приел, че към 1951г. имотът не е имал собственик и е придобит от Държавата. Към тези мотиви въззивният съд е направил допълнение. Посочил е, че съгласно чл.3 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците, бежанците стават собственици на домовете и земите, в които са настанени, от момента на настаняването им. В настоящия случай по делото не са представени доказателства, установяващи довършена процедура по оземляване на лицето Г. И. - не е налице нито протокол за оземляване, нито нотариален акт, извършен по надлежния ред. Също така, преминаването на собствеността върху земите не е било безусловно, а е свързано с изпълнението на задължението за заплащане на стойността на предоставените земи. Едва след изплащането им оземлените бежанци е можело да се считат за собственици на имотите. С оглед на това съдът е приел, че по делото не е установено имотът да е бил придобит по реда на ЗССНБ, респ. да е имал собственик към датата на влизане в сила на Закона за собствеността, поради което същият е придобит на основание чл.6 ЗС от Държавата. При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива са налице. Двата процесуални въпроса касаят задълженията на въззивния съд да направи собствен анализ на доказателствата и да се произнесе по наведените доводи и възражения. В случая Бургаски окръжен съд се е възползвал от възможността да препрати към мотивите на районния съд досежно възприетата от него фактическа обстановка, както и към направените правни изводи, каквато възможност визира разпоредбата на чл. 272 ГПК. Поради това самостоятелен анализ на доказателствата във въззивното решение липсва. Същевременно съдът е изложил и свои допълнителни съображения по правната страна на спора, наред с тези на първата инстанция. По този начин не се разкрива отклонение от посочената от касатора съдебна практика, което да е определящо за изхода на спора. Материалноправният въпрос е за предпоставките за приемане, че физическо лице е собственик на недвижим имот, придобит по реда на Закона за селскостопанското настаняване на бежанци чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите от 1926г. и по-конкретно достатъчно ли е длъжностно лице да е отразило името му върху плана на тези имоти и по този начин да го е посочило като владелец. Въпросът е свързан с мотивите на въззивния съд, който приема, че преминаването на собствеността по този закон става с настаняването в имота, но в случая не е доказана довършена процедура по оземляване на Г. И. с представяне на протокол за оземляване или нотариален акт, нито заплащане стойността на земята. В приложеното решение № 307 от 30.06.2010г. по гр.д. № 1349/2009г. на I г.о. се приема, че собствеността върху земите по чл. 3 ЗССНБЧСЗОСОН се придобива от момента на настаняването, като издаването впоследствие на констативен нотариален акт установява възникналото имуществено право. Следователно противоречие с посоченото от въззивния съд липсва - той също приема, че собствеността се прехвърля с настаняването. Що се отнася до това дали по делото е доказано такова настаняване /посредством отразеното от съставителя на плана, че имотът е на посоченото лице/, това е въпрос на преценка на конкретните доказателства и не съставлява правен въпрос - основание за допускане на касационно обжалване. Същевременно, по виждане на настоящия състав е налице е съмнение за очевидна неправилност на решаващият извод в съдебния акт, че правото на собственост върху имота е придобито от Държавата на основание чл.6 ЗС, като безстопанствен имот, при наличните по делото данни, че по плана за оземляване на бежанци от 1931г., а и по кадастралния план от 1997г. е отразено, че имотът има собственик. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.