Определение № 4707 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Б. С. Г., чрез адв.В. В. от АК-София, срещу решение № 283/31.07.2023 г. по в.гр.д.№ 55/2023 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което се потвърждава решение № 563/07.12.2022 г. по гр.д.№ 1662/2022 г. на Районен съд Дупница, да се признае за установено, че съществува вземане на Ц. К. И. и В. С. И. за сумата от 23 469,96 лева, представляваща левова равностойност на 12 000 евро, преведена на Б. С. Г. по договор за заем от 13.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 27.06.2018 г., до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1315/2018 г. на Районен съд Дупница. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалните норми и съдопроизводствените правила, като се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.„Допустими ли са свидетелски показания за доказване на договор за паричен заем над 5000 лева. в случаите, когато се твърди да е сключен между роднини без изричното съгласие на спорещите?“; 2.„Следва ли ищецът да докаже с допустими от закона средства, че прехвърлянето на определена сума е направено като заем, даден на ответника и такива средства могат ли да бъдат свидетелски показания на свидетел, в случай, че другата страна се е противопоставила изрично на това?“; 3.„Следва ли съдът да даде указания на ответната страна, дали прави изрично възражение по чл.164, ал.2 от ГПК?“; 4.„Успешно ли е проведено насрещното доказване от ответника, ако от документа за превод на сумата, за която се твърди, че е дадена в заем, се установява, че е дадена на друго основание?“; 5.„Кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договор за заем по чл.240 ЗЗД и същите кумулативни ли са?“; 6. „При липса на писмен договор за заем, достатъчно ли е наличието на вносна бележка, в която е посочено различно основание от заем, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл.240, ал.1 от ЗЗД?“; 7.„Може ли да се приеме, че искът по чл.240 от ЗЗД е доказан, само въз основа на вносна бележка с различно основание от заем и свидетелски показания, които са оспорени по чл.172 от ГПК?“; 8.„При направено възражение по чл.172 от ГПК, съдът длъжен ли е да изложи подробни мотиви, защо кредитира или не, тези показания?“; 9.„Когато от разпита на свидетелите на двете страни в процеса се установи, че сумата по заема е предоставена по банковата сметка на единия съпруг, но за задоволяване нуждите на семейството по време на брака им, може ли да се приеме, че при развод сумата подлежи на връщане само от единия бивш съпруг или се дължи солидарно от двамата?“; 10.„Подлежи ли на отхвърляне иск по чл.240 от ЗЗД, ако от исковата молба и събраните по делото доказателства се установи, че предоставената сума в заем се дължи с оглед отпаднало основание?“. Изложени са съображения за противоречие между даденото в мотивите на съда разрешение с практиката на ВКС, както и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От Ц. К. И. и В. С. И., двамата чрез адв. З. В., е подаден отговор, с който оспорват доводите в касационната жалба по съображения, че въззивното решение е правилно и обосновано, поради което следва да се потвърди, като им се присъдят сторените разноски за адвокатска защита в производството. За да постанови решението, въззивният съд е приел за безспорно, че между страните по делото е извършен паричен превод по банков път в сметката на Б. С. Г. на 13.01.2016 г., който по това време е в граждански брак с дъщерята на ищците, прекратен чрез развод през 2018 г. Според съда, реалното предаване на сумата се доказва с писмен документ от 13.01.2016г., в който се посочва, че ищците са наредили сумата на ответника. Възраженията на ответника срещу основанието за предаване на сумата, обаче, според въззивния съд, са неоснователни, тъй като доводите за друг неин произход не може да се опровергае от обстоятелства, които не са били заявени своевременно, а извода че парите следвало да бъдат върнати за една-две години, според свидетелските показания, кореспондират с писмените доказателства. При липсата на други данни за предназначението на превода и доказателства за връщане на сумата, съдът е приел, че ищците имат вземане по отношение на ответника за левовата равностойност на 12 000 евро, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 27.06.2018 г., а предявеният иск на основание чл.422 ГПК, вр.чл.240 ЗЗД е основателен. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното: Първите два въпроса в изложението към касационната жалба се свеждат до приложението на чл.164 ал.1 т.3 ГПК и недопускането на свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева. Същите са обуславящи за изхода на делото, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС - напр. решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г., ІV г.о., в което се приема, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Допустимостта на свидетелските показания, в случая, не е във връзка със съществуване на договора за заем, при наличието на писмени документи за предаване на сумата, а за изясняване на обстоятелствата около неговото съдържание. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение са съобразени изцяло със съдебната практика, според която, ако предаването на сумата безспорно е извършено между роднини в определена степен на родство и по сватовство, няма пречка със свидетели да бъде установено основанието на което е било извършено реалното предаване на парите. /В същия смисъл са решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр.д.№ 2902/2014 г., III г.о. и решение № 12 от 31.01.2019 г. по гр.д.№ 2000/2018 г., IV г.о.,/. Третият въпрос по съдържанието си представлява довод за неправилност поради допуснато съществено процесуално нарушение /чл.101 ГПК/, с оглед на което не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Под т.4, т.9 и т.10 са поставени фактически въпроси, които не покриват изискванията за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът им е подставен изцяло в зависимост от установените фактически обстоятелства по делото. В мотивите си въззивният съд е приел, че посоченото в документа /платежното нареждане/ основание не изключва сумата да е дадена в заем, тъй като единствено посочва целите и предназначението, за която се предоставя на получателя. В решението липсват мотиви, сумата да е била преведена за нужди на семейството, респ. съдът не е обсъждал дали задължението на ответника се дължи солидарно с бившата му съпруга, а въпросът по т.10 е поставен теоретично поради което не е обуславящ. Фактическите изводи на съда не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само при решаване на спора след допускане на решението до касация по конкретно поставен правен въпрос. Ето защо, въпросите на касатора в тази част не дават основание за допускане на касация поради противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е по отношение на въпросите, във връзка с предпоставките да се приеме, че е възникнало заемно правоотношение и за значението на писмения документ за предаване на сумата, когато в него не е посочено изрично, че се дава в заем на получателя /т.5, т.6 и т.7/. Произнасянето на съда по тези въпроси не е в противоречие с установената практика на ВКС, вкл. цитираните от касатора решение № 524/28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/2011 г., IV г.о., решение № 283 от 03.10.2013 г. по гр.д.№ 2202/2013 г., IV г.о. и др., в които се приема, че от факта на предаване на сумата, при липсата на други данни, не може да се презумира, че страните сключват договор за заем. Върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. Когато предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е стореното, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите доказателствени средства. Обстоятелствата по случая, обаче, са различни. Според въззивния съд, при липсата на писмен договор между родините по сватовство, независимо от неговата стойност, са допустими свидетелски показания за установяване на заемно правоотношение, Показанията кореспондират с останалите писмени доказателства и от съвкупната им преценка следва да се приеме за доказано предаване на сумата в заем за послужване. Други обстоятелства при паричния превод в банковата сметка на ответника /за различни цели и предназначение на заема, според мотивите на решението, нито са заявени своевременно, нито се поддържат и не изключват задължението за връщане на сумата. В този смисъл, въпросите не обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният в тази връзка въпрос в т.8, следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показанията на свидетелите при възможна тяхна заинтересованост, е съобразена практиката на ВКС – напр. решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г., ІV г.о., в което се приема, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост /чл.172 ГПК/. В обжалваното решение се съдържат конкретни съображения защо само част от свидетелските показания следва да бъдат кредитирани, като преценката на съда се основава на начина и способността на свидетелите да установят правнорелевантните факти. Тези изводи са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, с която се приема, че при постановяване на решение по съществото на спора, съдът не може да се позовава на свидетелски показания, чрез които се изразяват предположения или твърдения, а единствено на установени в производството правнорелевантни факти, както в случая се приема от въззивния съд. Предвид изложените съображения, въпросите на касатора не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, а при липсата на аргументи за нейното осъвременяване или изменение, не са налице предпоставките за допускане и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Ц. К. И. и В. С. И. чрез адвокат З. В. са поискани сторените в касационното производство разноски за адвокатска защита, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 1500 лева, съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 24.10.2023 г. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение