Определение № 5466 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3160/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. Т., представлявана от адв. А. И., срещу решение № 527 от 28.04.2025 г. по въззивно гр. д. № 2366/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което се потвърждава решението от 27.06.2024 г. по гр. д. № 12787/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Р България е осъдена да заплати на Р. К. Т., както следва:

• 2 000 лв., ведно със законната лихва от 25.05.2022г. до окончателното изплащане – обезщетение за имуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за платено адвокатско възнаграждение, настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно обвинение за престъпление по чл. 227б, ал.2, вр. ал.1 НК, за което образувано НАХД № 7557/2021г. по описа на СРС;

• 4 000 лв., ведно със законната лихва от 25.05.2022г. до окончателното плащане - обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно обвинение за престъпление по чл. 227б, ал.2, вр. ал.1 НК, за което образувано НАХД № 7557/2021г. по описа на СРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 4 000лв. до предявения размер от 26 200лв.

За да постанови така обжалваният резултат въззивният съд е приел за установено, че исковото производство е образувано по предявени от Р. Т. срещу Прокуратурата на Р България, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на 26 200 лв. и имуществени вреди в размер на 2 000 лв., за които твърди, че са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 227 б, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което е призната за невиновна с решение № 1655 от 11.05.2022 г. постановено по НАХД № 7557/2021г. по опис на СГС, влязло в законна сила на 25.05.2022 г. По делото не се спори, че с постановление от 18.04.2018 г. по описа на РП – Добрич е образувано досъдебно производство № 2288/2018 г. срещу ищцата за извършено престъпление по чл. 227 б, ал. 2, вр. ал. 1 НК – за това, че на 31.01.2017 г., в [населено място], [улица], СГС-ТО, в качеството на управител и представител на „ЕЛЕМИ ИНТЕРИОР-Г“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] е бездействала по отношение на задължението да поиска откриване на производство по несъстоятелност, след като на 30.12.2016 г. дружеството е изпаднало в неплатежоспособност по отношение на непогасени, изискуеми и ликвидни публични задължения към държавния бюджет в размер на 36 911, 07 лв., от които главница 33 203, 61 лв. и 3 707, 46 лв. лихви. По така повдигнатото обвинение, ищцата е призната за невиновна с горепосоченото решение постановено по НАХД № 7557/2021г. по опис на СГС. Въз основа на приетите по делото обективни данни за развитие на наказателното производство следва, че от образуването до неговото приключване с влязла в законна сила присъда е изтекъл едногодишен срок. Проверката възложена от прокуратурата е продължила две години и пет месеца, извън срока по чл. 145, ал.2 ЗСВ. Общият срок на наказателна репресия е продължил в период от около четири години. За установяване на вида и интензитета на търпените от ищцата неимуществени вреди са изслушани свидетелски показания, като не са представени други доказателства.

Спорът пред въззивния съд е повдигнат относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство за бъдещето на ищцата, за нейния авторитет, за бъдещето на фирмата, която ръководи и за финансовото състояние на бизнеса, който осъществява чрез фирмата, с оглед факта, че престъплението, за което е привлечена като обвиняема е по служба. Това обстоятелство е преценено от съда като утежняващо вредите, поради признатите качества на марката Miele, като престижна. За да определи размера на неимуществените вреди съдебният състав е взел предвид: тежестта на обвинението и предвиденото наказание – лишаване от свобода до 3 години и 5 000 лева глоба; продължителността на наказателното преследване - около 1г. /от момента на привличането в качеството на обвиняема 17.05.2021г. до влизане в сила решението на 27.05.2022г./; липсата на взета мярка за неотклонение; настъпилите последици в личния живот на ищцата – притеснението и негативните емоции във връзка с обвинението в деяние, което не е извършила, душевните болки и страдания, които е търпяла във връзка с това наказателно производство, по което в крайна сметка е призната за невиновна. Макар да е отбелязал, че първоинстанционния съд не е подчертал в мотивите някои обстоятелства, като липсата на предходно осъждане, вида и спецификата на дейността, и свързаната с нея отговорност пред дружеството делегирало представителството на марката Miele, въззивния съд посочва, че съотнесени към размера на обезщетението тези факти, няма да доведат до неговото увеличаване. Въз основа на събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел, Прието е ,че размерът на присъдените обезщетения съответства на критериите за справедливост очертани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в цялост.

Касаторът изявява несъгласие с тези изводи, като излага съображения, че са налице нарушения на материалния и процесуалния закон. В изложение инкорпорирано в жалбата се позовава на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода за произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, по въпросите:

• „Абстрактно ли е понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и по какви критерии се определя размера на обезщетението за незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление?“;

• „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение?“.

Прокуратурата на Република България не е взела становище по жалбата.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба, която обаче не обосновава предпоставките за допускане на касационно обжалване по повдигнатите въпроси.

По въпроса относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий /в материалноправен и процесуалноправен аспект/ са дадени принципни указания в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., както и при отговор на същите въпроси в постановени по реда на чл. 290 от ГПК множество решения на ВКС – напр. реш. № 532 от 2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., ІІІ г. о., реш. № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г., ІV г. о., реш. № 149 от 2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., ІІІ г. о., реш. № 344 от 2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., ІV г. о., реш. № 150 от 2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г., ІІІ г. о., реш. № 267 от 2014 г. по гр. д. № 820/2012 г., ІV г. о., реш. № 292 от 2014 г. по гр. д. № 3435/2014 г., ІІІ г. о. и др. Твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче не се установява във връзка с поставените правни въпроси. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Тази преценка не липсва в обжалвания акт.

От мотивите към въззивното решение е видно, че при формиране на волята си Софийският апелативен съд е преценил всички установени правнорелевантни факти и ги е оценил съобразно вътрешното си убеждение за тяхното значение. Взети са предвид тежестта на обвинението и предвиденото наказание – лишаване от свобода до 3 години и 5 000 лева глоба; продължителността на наказателното преследване - около 1г. /от момента на привличането в качеството на обвиняема 17.5.2021г. до влизане в сила решението на 27.5.2022г./; липсата на взета мярка за неотклонение; настъпилите последици в личния живот на ищцата – притеснението и негативните емоции във връзка с обвинението в деяние, което не е извършила, душевните болки и страдания, които е търпяла във връзка с това наказателно производство, по което в крайна сметка е призната за невиновна.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани от касатора. Съображенията му по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Тази преценка е предоставена на вътрешното убеждение на съдебния състав, разглеждащ делото, а контролът върху нейната обоснованост може да бъде проверяван единствено при разглеждане на жалбата по същество в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като предпоставките за допускане до касационно обжалване не се обосновават.

Относно втория поставен въпрос следва да се посочи, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд обсъжда възраженията на страните задължително, но ги разглежда в рамките на спорния предмет по делото, съобразява се с този предмет като преценява относимостта на доводите и възраженията към спорните права и задължения. Несъстоятелен е доводът за необсъждане в мотивите към решението на всички доказателства и обстоятелства и за произнасяне в разрез с практиката на ВКС. Застъпеното в мотивите на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС. В нея е допускано касационно обжалване, за да се даде отговор на правни въпроси, обусловени от необсъждане на довод, или възражение от решаващо значение, но не когато тезите на страната не са възприети от въззивния съд с мотивирано изтъкване на обстоятелствата, изключващи претендирани от нея доказателствени изводи, или правни последици. Съответно, оценяването на едно доказателство при решаваща дейност на съда, когато при тази дейност е разрешен правен въпрос, допускането на касационно обжалване следва да се основава и на неговата относимост към релевантните за спора факти - обстоятелствата, които подлежат на изясняване, определяни от съда съобразно спорния предмет. Въззивният състав не се е отклонил от застъпеното в практиката разрешение на въпроса, като не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.