Определение № 657 от 23.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 449/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. В. и Н. М. В., и двамата от [населено място], срещу решение № 387/16.12.2019г., постановено по в.т.д.№ 352/2019г. от Пловдивски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 119/05.03.2019г. по т.д.№ 620/2018г. на Пловдивски окръжен съд за признаване за установено по отношение на касаторите съществуване на парично задължение, за което е издадена заповед за изпълнение №8545/04.09.2017г. по ч.гр.д.№ 13772/2017г. на Пловдивски районен съд, а именно, че С. К. В. и Н. М. В. дължат на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], солидарно следните суми: 7042,22 лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 16.08.2006г. и допълнителни споразумения към него от 20.04.2015г. и 01.02.2017г.; сумата от 950,08 лв. – редовна лихва върху главницата за периода от 20.04.2017г. – 30.08.2017г.; сумата от 95 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2017г. до окончателното изплащане. В частта за отхвърляне на иска до предявения размер от 47535,58 лв. – главница; до 1143,36 лв. - редовна лихва; за 0,45 лв. – санкционна лихва и до 215 лв. – заемни такси, първоинстанционното решение е потвърдено и в тази част не е подадена касационна жалба. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД възразява, че касационната жалба е недопустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на касационна жалба. Допустимостта на касационния контрол следва от разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК, според която на обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения по търговски дела с цена на иска над 20000 лв. В случая цената на предявения иск за главното вземане е над посочения размер, а не се определя според обжалваемия с касационната жалба интерес, както неправилно поддържа ответникът. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16.08.2006г. между страните е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на касаторите сумата от 52000 лв. Договорът е изменян с две допълнителни споразумения от 20.04.2015г. и от 01.02.2017г. По делото е установено, че към договора от 16.08.2006г. и към допълнителното споразумение от 01.02.2017г. не са били изготвени погасителни планове, към които препращат чл.5 от договора и чл.6 от споразумението, а погасителен план е изготвен само към споразумението от 20.04.2015г. Въззивният съд е изложил съображения, че независимо от липсата на погасителен план, падежът на задължението за връщане на предоставената по договора сума е определяем. Според уговорката в чл.6 на договора падежната дата на месечните вноски е 28.08.2026г., а в чл.2 е посочен броят на погасителните вноски – 240, поради което падежът на всяка месечна погасителна вноска е на 28-мо число на съответния календарен месец. В този смисъл е изразената воля на страните в чл.4 от споразумението от 20.04.2015г. и чл.1 на споразумението от 01.02.2017г., в които ясно е посочено, че датата на издължаване на месечните вноски не се променя и тя е на 28-мо число. Решаващият състав е констатирал, че погасяването на задължението от страна на кредитополучателите е извършвано на тази дата всеки календарен месец, като забавата е настъпила на 28.05.2017г. Пловдивският апелативен съд е обявил за неравноправни клаузите на чл.7 от договора и чл.8.1 и чл.9.1 от общите условия, предвиждащи едностранно изменение на условията по договора на непредвидени в него основания съгласно чл.143, т.10 ЗЗП, относно базовия лихвен процент, определян от банката и представляващ компонент от възнаградителната лихва по кредита. Допълнителните споразумения от 20.04.2015г. и от 01.02.2017г. са обявени за нищожни, тъй като с тях се предоговарят условията по кредита, но въз основа на неравноправните клаузи в първоначалния договор относно едностранната промяна на лихвените проценти. При така приетите разрешения е възприето заключението на служебно назначената от въззивния съд експертиза за размера на задължението, което е определено според размера на възнаградителната лихва в чл.7 от договора – 8,99 % и извършените плащания в общ размер от 60910,03 лв. Решаващият състав е посочил, че към 28.04.2017г. – датата на последното плащане от кредитополучателите, сумата не е била достатъчна, за да се погасят всички задължения към този момент и съответно към 30.08.2017г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, падежиралите суми са 819,77 лв. – главница, 950,08 лв. договорна лихва до 30.08.2017г. и 95 лв. заемни такси. Изявлението на кредитора, че счита целият кредит за предсрочно изискуем е връчено на кредитополучателите на 24.08.2017г., към който момент е била налице забава, считано от 28.05.2017г., само за част от възнаградителната лихва, поради което не е била налице уговорената предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост по чл.20.2 от общите условия – забава в плащанията над 90 дни. Въззивният съд е уважил претенциите за изискуема главница към момента на приключване на съдебното дирене - месец ноември 2019г. в размер на 7042,22 лв. главница (819,77 лв. до 30.08.2017г. и 6222,45 лв. от месец септември 2017г. до месец ноември 2019г.), за възнаградителна лихва само за претендирания период от 28.05.2017г. до 30.08.2017г. в размер на 950,08 лв. и за заемните такси по договора от 95 лв. Касаторите поставят на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК два процесуални въпроса, свързани с довода им, че при липса на оплакване от страна на въззивника против изводите на първоинстанционния съд за липса на забава в плащанията, свързана с неизготвянето на погасителен план, въззивният съд е приел, че следва да присъди вноските с настъпил падеж. При същите доводи, с уточнението, че падежиралите погасителни вноски са определени от вещо лице, са въведени и два материалноправни въпроса. По отношение на процесуалните въпроси: 1.“Длъжен ли е въззивният съд, при липса на оплакване във въззивната жалба да приложи материална разпоредба, която не е предвидена в обществен интерес, а в частен интерес?“ и 2.“Има ли правомощие въззивният съд служебно да назначи експертиза – допълнителна и/или повторна, за установяване на факти и обстоятелства относно приложима материална разпоредба, предвидена в частен интерес, при липса на оплаквания от жалбоподателя и искане за допускане на експертиза?“, се твърди противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправните въпроси: 1.“Налице ли е забава като обективна предпоставка за предсрочната изискуемост при липса на подписан между страните погасителен план?“ и 2.“Кога настъпва падежът на задълженията по договор за банков кредит, когато между страните не е подписан погасителен план?“ са основани на противоречие с ТР № 4/2013г. и ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдения за противоречие на въззивното решение с решенията по дела С-488/11 и „С-240 до 244/98“ и С-473/00 на СЕС е въведено по довода на касаторите, че въззивният съд „не е придал значение на извършената с допълнителните споразумения капитализация на лихвата към главницата“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. Поставените процесуални въпроси не отговорят на общото изискване на нормата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не отразяват точно извършените по делото процесуални действия от съда и страните. Във въззивната жалба банката е посочила, че първоинстанционният съд, предвид извода, че предсрочна изискуемост не е настъпила, е следвало да се произнесе и да установи съществуването на вземането частично, като присъди падежиралите и непогасени вноски по кредита. В този смисъл, не е приложена материална норма без изрично заявено оплакване във въззивната жалба, както поддържат касаторите. Въззивният съд е назначил служебно експертиза с определение от закрито заседание на 27.09.2019г. на основание доводите във въззивната жалба, твърденията и възраженията на страните, поддържани в хода на първоинстанционното производство и необходимостта от специални знания, с които разполага вещо лице икономист. Апелативният съд се е позовал на разпоредбата на чл.195, ал.1 ГПК и с оглед на евентуална необходимост от прилагане на чл.162 ГПК, свързана с правото му на преценка за липса на достатъчно данни за размера на установения по основание иск. В този смисъл дадените разрешения на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС не намират приложение в конкретната хипотеза на извършените служебно от въззивния съд процесуални действия по събиране на доказателства. Въведените материалноправни въпроси не би следвало да се свързват с приложението на конкретна законова разпоредба, каквато и не е посочена от касаторите. Двата въпроса за падежа и за забавата на задълженията на кредитополучателите са разрешени от състава на апелативния съд при тълкуване на уговорките в договора. Формиран е извод, че задължението е определено да се погасява разсрочено с падеж на точно определена дата от месеца, и при краен срок за връщане на кредита и брой на вноските, техният размер е определяем, а датата на забавата произтича от уговорения срок за изпълнение. В този смисъл формулираните от касаторите въпроси не обуславят необходимост от евентуална преценка за съответствие или несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС, тъй като липсва идентичност между изводите на въззивния съд и дадените разрешения от ОСГТК по посочените тълкувателни решения. Въпросите са заявени предвид поддържаната от касаторите теза, че липсата на погасителен план, означава липса на падеж на задължението и съответно липса на забава, поради което не са били налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост. Пловдивският апелативен съд е приел, че предсрочна изискуемост на вземанията на кредита не е настъпила, поради което въпросите не са от значение за крайните му решаващи изводи. Тълкуването на договора относно изискуемостта на вноските и забавата е обуславящо за приетите за съществуващи вземания за падежирали и непогасени вноски по кредита и следователно по втория поставен въпрос, но в случая разрешението на въззивния съд не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да се изведе от ТР № 4/2013г. и ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като при формирането на волята на съда по този въпрос правилно е приложена нормата на чл.20 ЗЗД. По въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК съставът на ВКС не следва да извършва преценка за евентуално противоречие на въззивното решение с решения на Съда на Европейския съюз, предвид несъответствието на поставения от касаторите въпрос с решаващите изводи на апелативния съд. С обжалвания съдебен акт сключените между страните допълнителни споразумения са обявени за нищожни и размерът на задължението е определен според уговорките за главница и лихви в първоначалния договор и извършеното прихващане на изпълнението. В този смисъл „капитализация на лихвата към главницата“ не е осъществена. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд