Определение № 723 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 463/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 2508 от 15. 11. 2019г. по в. гр. дело № 870/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 8104 от 01.12.2017г. по гр. дело № 7851/2012г. на СГС, с което ответникът Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на ищеца Г. З. Н., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, наказателното производство по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 14. 02. 2011г. до окончателното изплащане. Прокуратурата на Република България депозира и частна касационна жалба срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по частна въззивна жалба срещу първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно разноските, като е изменил същото, осъждайки ответникът да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Н. М., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, допълнително, сумата 624 лв. – адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция. Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият съд не е отчел в нужната степен разумната продължителност на наказателното производство, неприлагането въобще на мярка за процесуална принуда, мащабите на медийното отразяване на случая, което е ограничено, както и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането, при което е присъдил завишен размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди спрямо действително претърпените такива в причинно – следствена връзка с процесното незаконно обвинение. В частната касационна жалба поддържа неправилност на въззивното решение досежно произнасянето по частна въззивна жалба срещу първоинстанационно определение по чл. 248 ГПК, тъй като е нарушена нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, като възложените в тежест на ответника разноски не са изчислени пропорционално на уважената част от предявените искове, а като процент от уважените искове, без да се съобразява отхвърлената тяхна част. Моли въззивното решение в атакуваните части да бъде отменено и постановено ново, при съобразяването на нормите на чл. 52 ЗЗД и чл. 78, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, сочейки разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 142 от 05.06.2013г. по гр. дело № 419/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение № 391 от 28.10.2015г. по гр. дело № 2899/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 197 от 16.11.2016г. по гр. дело № 1845/2016г. на ВКС, ІІІ г.о.. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, която е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, жалбоподателят поставя правния въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение от 02.10.2015г. по ч.т.д. № 2340/2015г. на І т.о.; в определение № 313 от 10.07.2018г. по ч.гр.д.№3699/2017г. на ІV г.о.; в определение № 682 от 18.10.2012г. по гр.д.№598/2012г. на ІІІ г.о. и др.: По какъв начин се определя възлаганото в тежест на ответника, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, възнаграждение за един адвокат, при уважаване на исковете в едната им част и отхвърлянето им в друга тяхна част?. Ответникът по касационните жалби /ищец в производството/ - Г. З. Н., не подава отговори. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: По касационната жалба срещу въззивното решение по иска за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000 лв., т.е. тя е процесуално допустима. Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. първо ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, като с постановлението за привличане на обвиняем, ищецът е бил задължен да не променя местоживеенето си и да се явява пред съда. Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ в хипотезата на влязла в сила оправдателна присъда по незаконното обвинение в престъпление, потвърждавайки първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата 10 000 лв., съставляваща според него справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на действително претърпените неимуществени вреди – пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, които са следните: възрастта на ищеца /55г./, общественото му положение, образование и чисто съдебно минало; продължителността на наказателното преследване /2г. и половина/; вида и тежестта на повдигнатото обвинение в само едно престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и за него се предвижда налагане на административно наказание „глоба“ на основание чл. 78а НК; липсата на наложени мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда; препятстването от страна на наказателното преследване на професионалното развитие /прекратено трудово правоотношение с МБАЛ „Павликени“ ЕООД, последвано от възстановяване на работа от съда/ и политическата дейност /ПП „Зелена партия – Българските зелени“/ на ищеца; негативното отражение на наказателното производство върху физическото и психическо здраве на пострадалия, установено с комплексни медицински експертизи и конкретните обществено-икономически условия на живот в страната. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираният от касатора въпрос дори да се приеме, че удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, макар да е изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт, не осъществява и соченото допълнително основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според Прокуратурата на Република България, въззивното решение противоречи на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, както и на т. 3 и т. 11 от ТР №3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за причинно – следствената връзка между установените неимуществени вреди и процесното наказателно производство и за това кои конкретни неимуществени вреди по вид са доказани по делото. Решаващият съд е приложил критерият за „справедливост“, визиран в чл. 52 ЗЗД, съобразно задължителната практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху физиката и психиката на ищеца и отношенията му с близките, колегите и познатите; възрастта на пострадалия – 55г., предполагаща по – трудно преодоляване на причинените от наказателното преследване негативни изживявания, вкл. в професионалната сфера, в която е било прекратено дългогодишно трудово правоотношение с последвал съдебен процес, в който ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението работа; препятстването на политическата кариера заради наказателното преследване; продължителността на наказателното производство от 2г. и половина; вида и тежестта на повдигнатото обвинение в престъпление, което не е тежко; липсата на наложена мярка за неотклонение или на способи за процесуална принуда; чистото съдебно минало на ищеца; причинените силни стрес и сериозно накърняване на изградения в годините добър авторитет на човек и професионалист; значителното негативно повлияване на физическото и психическо здраве от незаконното обвинение, надхвърлящо обичайното в подобни случаи, и конкретните социално-икономически условия в страната, с които конкретни обстоятелства съставът на Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки ги в мотивите на съдебното решение. В т. 11 на ТР № 3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС, е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния - глобално или за всяко от тях поотделно. В т. 3 от същия тълкувателен акт пък е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди. Разяснените правни проблеми с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС са неотносими към поставения от касатора правен въпрос, а тези по т. 11 нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, нито с постановеното правно разрешение от съдилищата, т.е. те стоят извън предмета на конкретния правен спор. В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивното решение противоречи и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно - следствена връзка между наказателното производство, по което е повдигнато незаконното обвинение и причинените вреди. От изложеното по - горе е видно, че въззивният съд е изложил мотиви за всички релевантни обстоятелства, включително какви вреди е претърпял ищецът и че те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление. Следва да бъде посочено също, че принципните постановки в цитирания тълкувателен акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение не намират автоматично приложение към промененото законодателство, след влизане в сила на ГПК от 2007г., при който втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче тези специфики не са от значение, доколкото въззивният съд е мотивирал задълбочено /освен препращане по реда на чл. 272 ГПК, са налични собствени фактически и правни мотиви/, точно и ясно обжалвания съдебен акт, включително за конкретните установени в процеса неимуществени вреди и за причинно – следствената връзка между тях и незаконното обвинение. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. По частната касационна жалба, депозирана по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, обективирано във въззивното решение, с което е уважена частна въззивна жалба срещу първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК, т.е. тя е допустима. Осъществено е общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставения правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд при определяне на размера на дължимото от ответника адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА. Въззивният съд е изчислил минималния размер на адвокатското възнаграждение в хипотезата на осъществявана безплатна правна помощ в полза на ищеца, на основание чл. 7, ал. 2 Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа на уважения размер на исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за имуществени и неимуществени вреди, без да е съобразил размера на отхвърлената им част, като по този начин е нарушил императивната норма на чл. 78, ал. 1 ГПК и е дал разрешение на поставения правен въпрос в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване по частната касационна жалба и по поставения горепосочен правен въпрос. Атакуваното въззивно определение по чл. 248 ГПК е частично неправилно. При обща цена на исковете за имуществени и неимуществени вреди от процесния квалифициран деликт от 700 500 лв. /700 000лв. за неимуществените вреди и 500лв. за имуществените вреди/ и уважен общ размер от 10 500 лв., дължимото от ответника адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, възлиза на сумата 231.55 лв., изчислено пропорционално на уважената част от исковете спрямо отхвърлената /10 500/700500=0.149/. Минималният размер на адвокатското възнаграждение при оценяеми искове с обща цена 700 500 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 15 540 лв., при което пропорционално на уважената част от исковете, в тежест на ответника следва да се възложи 0.149 от 15 540 лв. или сумата 231.55 лв .. Следователно молбата с правно основание чл. 248 ГПК на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта досежно разноските е основателна за сумата над 221 лв., за която е присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК от СГС, до сумата 231.55 лв.. В останалата част за разликата над 231.55 лв. до сумата 845 лв., или за сумата 613.45 лв., тя е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно определение по чл. 248 ГПК в тази част, като неправилно, следва да бъде отменено. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение