Определение № 2182 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2937/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 2133/14.06.2023 г., подадена от И. А. К., чрез адвокат М. К., срещу определение № 205 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 20235100500121/2023 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е отменено определение № 130 от 30.03.2023 г. по гр. д. № 524/2022 г. на Районен съд - Момчилград, като вместо него въззивният съд е осъдил И. А. К. да заплати на Р. М. К. сума в размер на 2000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Окръжен съд – Кърджали е посочил, че гр. д. № 524/2022 г. по описа на РС - Момчилград е било образувано по предявен от И. К. иск с правно основание чл. 34 ЗС за делба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], общ. К.. С отговора на исковата молба ответникът Р. К., представляван от адвокат Р. Х., е оспорил иска по отношение на част от недвижимите имоти и е направил искане за присъждане на деловодни разноски и адвокатско възнаграждение, като е представил договор за правна защита и съдействие. С определение № 379/16.11.2022 г. по гр. д. № 524/2022 г. по описа на РС - Момчилград са били допуснати доказателства и делото е било насрочено в открито съдебно заседание на 20.12.2022 г. На тази дата страните са се явили лично, като ищецът е поддържал исковата молба, а ответникът – подадения от него отговор. Делото е било отложено за 24.12.2022 г., при дадена възможност на страните да постигнат спогодба. На 24.12.2022 г. е било проведено открито съдебно заседание, на което е четен доклад по чл. 146 ГПК и дадена възможност на ищеца да представи доказателства за собственост на недвижимите имоти, като делото е било отложено за 21.02.2023 г. В съдебното заседание на 21.02.2023 г. ищецът е оттеглил предявения иск със съгласието на ответника и неговия процесуален представител - адвокат Р. Х., и съдът е прекратил производството по делото на основание чл. 232 ГПК. При така установените данни по делото, въззивният съд е намерил, че неправилно първоинстанционният съд не е присъдил разноски на ответника за адвокатско възнаграждение, като е оставил без уважение молбата му по чл. 248 ГПК. Окръжен съд – Кърджали е приел, на първо място, че с отговора на исковата молба ответникът Р. М. К., представляван от адвокат Р. Х., е направил валидно и своевременно искане за присъждане на деловодни разноски и адвокатско възнаграждение, и е представил договор за правна защита и съдействие. По това искане съдът е бил длъжен да се произнесе съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, без да е необходимо ответникът да преповтаря това искане в съдебното заседание, когато производството по делото е било прекратено. На следващо място, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК не освобождава съда от задължението да се произнесе по направено искане за присъждане на разноски. Също така непредставянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК не води до недопустимост на молбата за допълване на съдебния акт в частта за разноските, в хипотеза, при която съдът въобще не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски. На трето място, в договора за правна защита и съдействие ясно е посочено, че договореното възнаграждение в размер на 2000 лв. е платено изцяло в брой. Жалбоподателят счита атакуваното определение за неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Коджаали твърди, че атакуваното от него определение е постановено в противоречие с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за допълване на решения и определения за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, и в противоречие с нормата на чл. 355 ГПК, като съдът не е съобразил, че в случая става дума за особено исково производство - съдебна делба. Визира и противоречие на определението с практиката на първоинстанционни и въззивни съдилища. Като се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса: За задължението на въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните по делото доказателства, и да постанови безпротиворечиви мотиви (ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС). В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът: „Правилно ли е приложил в съответствие с нормата на чл. 355 ГПК дължат ли се разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в особеното делбено производство, включително и адвокатско възнаграждение и следва ли страните да понасят за своя сметка тези разноски“. И. Коджаали се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК). От насрещната страна не е постъпил отговор на частната касационна жалба. Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. По отношение на нея, обаче, не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за допълване на решения и определения за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, обжалваното пред ВКС определение на Окръжен съд – Кърджали е изцяло съобразено с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и по-конкретно - с т. 1, 8, 9 и 11 от същото, както и с казуалната практика на ВКС. Същевременно в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС не е прието, че при прекратяване на дело за делба не се дължат разноски по правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК. Във връзка с този въпрос от изложението следва да се отбележи, че наличието на противоречива практика на съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване след изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. По въпроса относно задълженията на въззивната инстанция съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, относими към произнасянето на съда по въззивна частна жалба, също не се констатира противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, като в случая Окръжен съд – Кърджали е обсъдил доводите на страните в частната жалба и отговора към нея в тяхната пълнота и въз основа на доказателствата по делото, и законовите разпоредби е направил мотивирани изводи. В практиката на ВКС не съществува спор по въпроса дали се дължат, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, разноски на ответника по дело за делба, когато делото е прекратено. Обжалваното определение е съобразено с тази практика. От страна на И. К. не е аргументирано защо, при формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС, този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Определението, постановено от Окръжен съд – Кърджали, е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,