Определение № 259 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 763/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.Р. М. касационна жалба на ищеца „ВГ-1“ ЕООД, [населено място], срещу въззивно решение № 353/23.11.2022г. по възз.т.д.№ 543/2022г. на Апелативен съд - В.. С него е потвърдено решение № 188/17.05.2022г. по т.д.№ 788/2021г. на ОС - Варна, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Енерго-Про Продажби” АД, [населено място], осъдителен иск за следните, дължими на основание Договор за изкупуване на електроенергия № 88 от 05.05.2010г., парични вземания, с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и чл. 86 ЗЗД: сумата 8 287.24лв., представляваща обективирана в дебитно известие № 125/31.12.2018г. към фактура № 123/12.11.2018г. цена на произведена и доставена електроенергия през м.10.2018г., както и сумата от 2 384.84лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 16.01.2019г. до 16.11.2021г.; сумата 90 786.34лв., представляваща обективирана в дебитно известие № 126/31.12.2018г. към фактура № 124/12.12.2018г. цена на произведена и доставена електроенергия през м.11.2018г., както и сумата от 26 126.23лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 16.01.2019г. до 16.11.2021г.; сумата от 24 084.11лв., представляваща дължим остатък от обективирана във фактура № 127/31.12.2018г. цена на произведена и доставена електроенергия през м.12.2018г., както и сумата от 6 930.84лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 16.01.2019г. до 16.11.2021г., ведно със законната лихва върху претендираните главници, считано от предявяване на иска на 17.11.2021г., до окончателното изплащане.

Преди всичко в касационната жалба са релевирани доводи за недопустимост на обжалваното решение. Според касатора обжалванотго решение е постановено в противоречие с ТР № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като, в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, са оставени без уважение направените пред първоинстанционния и пред въззивния съд искания за спиране на делото, съответно решенията на първоинстанционния и на въззивния съд са постановени при наличие на висящ преюдициален спор – производството пред административен съд за проверка на законосъобразността на Решение № СП-5 от 28.03.2019г. на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР).

Според касатора решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281 ГПК. Релевирани са доводи, че решението е постановено в противоречие с чл.31, ал.5 от ЗЕВИ, във вр. с § 17 от ПР на ЗИД на ЗЕВИ. В тази връзка се поддържа, че не е извършван какъвто и да е анализ на отношенията на страните преди измененията на разпоредбата на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ и изводът на въззивния съд е напълно немотивиран и в противоречие с текста и смисъла на посочените законодателни промени. Касаторът намира, че въззивният съд е анализирал неправилно ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015г. върху механизма за заплащане цената на произведена от ВяЕЦ електрическа енергия. Релевира, че въззивният състав с лаконични изводи е споделил еднозначно всички тези на ответника, без да излага каквито и да е аргументи по същество относно приложението само на т.1.8. от Решение № Ц-10, съответно Решение № СП - 5 в отношенията между страните, и бланкетно е обосновал извода си единствено и само на мотивите към законопроекта на ЗИД на ЗЕ относно промяната на чл.31, ал.5 на ЗЕВИ от юли 2015г. Касаторът намира, че въззивният съд е приложил неправилно последиците от отмяната на Решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР, като само е констатирал, че такова е издадено и е обявено за нищожно с решение на съда, което още не е влязло в сила, но не е изследвал дали решението има обвързваща сила и ефект, т.е. дали е влязло в сила или е само обект на предварително изпълнение и, като такова, може ли да породи окончателен ефект по отношение на оспорените от ответника вземания и не е обсъдил доводите на ищеца, че то страда от пороци, които обуславят неговата незаконосъобразност. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована и с неправилно според касатора оставяне без уважение исканията на ищеца за спиране на производството по делото до окончателно произнасяне по жалбите срещу Решение № СП-5, имащо преюдициално значение за настоящото производство и с неоснователен отказ да се произнесе по валидността на Решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК. Касаторът намира, че решението е необосновано, тъй като не само не са оценени аргументите и твърденията му, но дори и не са разгледани, конкретно - съществуващата до момента на промените практика в отношенията между страните, съобразно с чл. 18, ал. 4 от договора, за последователно прилагане и на двете преференциални цени, определени с т. 8 и т. 9 на Решение № Ц-010/30.03.2011г. на ДКЕВР, липсва анализ на правната и фактическа обстановка, изводите на съда са напълно немотивирани, не е обосновано отхвърлянето на иска и липсва връзка между изложената фактическа обстановка и диспозитива на решението. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени изцяло и за присъждане на направените пред трите инстанции разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулирани са следните въпроси:

1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка? По него касаторът поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение № 410 от 27.09.2019г. по ч. т. д. № 1813/2019г., I т.о., определение № 10 от 06.01.2021г. по ч. т. д. № 2479/2020г., II т.о., определение № 25 от 10.01.2013г. по ч. гр. д. № 795/2012г., IV г.о., определение № 410 от 27.09.2019г. по ч. т. д. № 1813/2019г., I т.о., определение № 340 от 22.07.2019г. по ч. т. д. № 1250/2019г., I т.о., определение № 456 от 03.08.2015г. по ч. т. д. № 1826/2015г., II т.о. и определение № 40 от 18.01.2018г. по ч. т. д. № 2586/2017г., I т.о.

Касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото следните въпроси:

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта?;

3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?;

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?;

5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?;

6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?.

В касационната жалба е въведено основанието за допускане на касационно обжалване „вероятна недопустимост“ - чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, основано на доводи, че въззивният съд е постановил решението си при наличие на процесуална пречка за разглеждане на спора по същество - основание за спиране на делото до приключване на преюдициалното производство пред административен съд.

С подадения чрез адв.А. Т. от САС писмен отговор ответникът по касация „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място], и с подадения чрез юрисконсулт Елена М. писмен отговор подпомагащата страна „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място], се изразяват становища за липса на основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. В отговора на ответника е заявено искане за присъждане на разноски, съгласно списъка по чл. 80 ГПК.

Съставът на I т.о., след преценка на данните и доводите по делото, намира следното:

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, съставът на апелативния съд е приел, че ищецът е основал претенциите си на твърдения за дължими и непогасени задължения на ответника по отношение на ищеца за заплащане на преференциална цена на продадената през месеците октомври, ноември и декември 2018г. електрическа енергия, произведена от възобновяем източник чрез енергиен обект на ищеца. Намерил е, че исковете са основани на правните твърдения, че ответникът е следвало да изкупува произведената от ищеца чрез собствената му ВяЕЦ електрическа енергия до достигане на 2 000 кВч в съответната година, като заплати по преференциални цени част от нея – до достигане на централата на определен брой часове годишно – съответно 2250 и над 2250 до 2300 ефективни годишни часа на работа, а остатъкът от произведената енергия – при надхвърляне на 2300 ефективни годишни часа на работа - да изкупи по цени за излишък, каквато е била трайната и многогодишна практикакакто в отношенията на страните, както и в отношенията на ищеца с други производители.

В обжалваното решение са приети за безспорни следните установени от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, съставляващи фактическо основание на предявените искове: Ищецът „ВГ-1“ ЕООД е производител на електрическа енергия от вятърна електроцентрала, присъединена към електроразпределителната мрежа по силата на договор за присъединяване № 857/10.09.2008-3107-ВГ-19.11.2008……от 15.02.2009г. Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД е краен снабдител на електрическа енергия и титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с електрическа енергия № Л-139-11/13.08.2004г., издадена от ДКЕВР. Между тях е сключен договор за изкупуване на електроенергия № 88/05.05.2010г. Съгласно чл.18, ал.1 от договора между страните цената за изкупуване на електрическа енергия е регулирана и се определя от КЕВР, като в ал.4 е заложен праг/ 2250 пълни ефективни часа работа годишно/, до който произведената ел. енергия ще се изкупува по максимална преференциална цена, след което заплащането е при по-ниска цена. За произведената и доставена електроенергия от процесната централа за месеците октомври, ноември и декември 2018г. ищецът е издал посочените дебитни известия към посочените фактури, но сумите не са заплатени от ответника. Процесните количества електроенергия са изкупени от обществения доставчик по цена за излишък, след което са продадени на „НЕК“ АД на същата цена, в изпълнение на задълженията по чл.94 ЗЕ. Към момента на сключване на договора за определяне на цената е приложимо/чл.18, ал.3 от договора/ Решение № Ц-018/31.03.2010г. на ДКЕВР, за следващия период - Решение № Ц-010/30.03.2011г. на ДКЕВР, а за процесния период преференциалната цена е била дължима, съгласно Решение № СП-1/31.07.2015г. на ДКЕВР, с което, т.1.7 е определено нетното специфично производство/НСП на ел. енергия, за което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-010/30.03.2011г., а именно в размер на 2000 кВч при цена 188.29лв./Мвч без ДДС за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа.

Въззивният съд е констатирал, че Решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР по т. 1.7 е отменено с влязло в сила решение на административния съд преди подаване на исковата молба на 17.11.2021г., но е прието ново Решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР което се прилага, считано от 31.07.2015г. Приел е, че обратното действие на Решение № СП-5 е придадено със закон, тъй като административният орган е задължен по силата на § 17 ПЗР ЗЕВИ да приеме решение, с което да установи НСП на електрическата енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ.

По направените от ищеца във въззивното производство искане за спиране на производството на основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по обжалване на Решение № СП-5 и искане за извършване на инцидентен съдебен контрол, на осн. чл.17, ал.2 ГПК въззивният съд е приел следното: Решение № СП-5 има само констативен характер, както е посочено и в мотивите му, тъй като с него се препраща към вече приети от регулаторния орган решения за определяне на преференциални цени. Произтичащата от закона – чл.13, ал.9 ЗЕ негова предварителна изпълняемост налага да бъдат зачетени при разрешаване на гражданския спор между страните породените от приемането му правни последици, тъй като решението не е нищожно. Тези последици се свеждат до установяване на НСП, като един от компонентите за формиране на преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници, определени в приетите по-рано и влезли в сила решения на КЕВР. При сключване на договора, от който се извеждат исковите претенции, страните са постигнали съгласие за изкупуване на произвежданата електрическа енергия по определените от Комисията преференциални цени и така постигнатото съгласие обуславя приложимост към спорното правоотношение на решенията за определяне на преференциални цени, ведно с решенията за установяване на нетно специфично производство като ценообразуващ компонент. Разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на Решение № СП-5/28.03.2019., съответно спирането на исковото производство по причина висящото производство пред адм. съд би довело косвено до противоречие с чл.13, ал.9 ЗЕ. Направен е извод, че висящото пред административен съд производство няма преюдициално значение за изхода на спора по конкретното дело и липсва основание за спиране на делото в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

По същество спорният въпрос по делото е сведен от въззивния състав до това дали след изменението на разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ и приемане на решение от КЕВР за определяне на нетно специфично производство за различните категории е възможно за една централа/енергиен обект да се прилагат два прага на нетно специфично производство и обектът да попадне последователно в една календарна година в две ценови категории, определени със съответните решения на КЕВР.

За да разреши спора, давайки отрицателен отговор на спорния свъпрос, въззивният съд е анализирал приложимата в отношенията между страните правна уредба, действаща през исковия период. По аргумент от чл. 2 ЗЕ е приел, че пазарните отношения по повод производство и изкупуване на електрическа енергия се регулират от специфични норми, поставящи рамка на свободата на договаряне в обществен интерес. От съдържанието на приложимите законови разпоредби съдът е направил изводи, че при започването на производството на енергия от процесния възобновяем източник е действал ЗВАЕИБ (отм. 03.05.2011г.), който е предвиждал за срок от 15 години изкупуване на цялото производство по преференциални цени, формирани от 80% от средните цени на пазара, с добавка за стимулиране на този вид производство, определяна периодично от ДКЕВР по критерии в зависимост от вида на първичния енергиен източник; С новия ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 35/2011г., в сила от 03.05.2011г.), наред със стабилизирането на инвестициите с неизменна изкупна преференциална цена на производството в рамките на дългосрочните договори за изкупуване, е създадена и възможност за договаряне на произведени количества на свободен и балансиращ пазар; С ПЗР на ЗЕВИ са съхранени отношенията с досегашните производители, като е запазено действието на дългосрочните договори за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници по преференциална цена за изкупуване, действаща към датата на влизане в сила на закона; За конкретното правоотношение преференциалните цени са били определени с Решение № Ц-10/30.03.2011г. на регулаторния орган в два варианта, приложими според мотивите на регулаторния орган поради специфични за всеки вид производство критерии; С чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ е въведена промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник ел. енергия, като е ограничено преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, с въвеждането на праг „нетно специфично производство“, до който крайният снабдител е задължен за изкупи електрическата енергия по преференциални цени, а остатъкът от производството - по цена за излишък на балансиращия пазар; С отмененото Решение № СП-1/31.07.2015г. и след неговата отмяна в частта по т.1.7. с подлежащото на предварително изпълнение Решение № СП-5/28.03.2019г. КЕВР е запазила разграничението според годишни часове работа, посочвайки различни обеми на НСП за централи, работещи до и над 2 250 часа годишно, въз основа на същия определящ специфичен критерий за този вид производители. Въззивният не е споделил направената от ищеца интерпретация на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, като се е произнесъл, че на общо основание тази разпоредба намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения. Същевременно съдът се е позовал и на формираната по повод на сходни правни спорове съдебна практика, в която се е наложило разбирането, че, ако се допусне един и същ производител да може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, би се достигнало до получаване на приход от производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите, което би обезсмислило въведената от законодателя нова правна регулация, целяща ограничаване на приходите над нормираната обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото.

Направен е извод, че на осн. чл.31 ал.5 ЗЕВИ преференциална цена за изкупена ел. енергия по процесното правоотношение е дължима до достигане на нетното специфично производство, определено с Решение № СП-5 на КЕВР, идентичен с този по отмененото Решение № СП-1/2015г., а за количествата, надхвърлящи НСП, се заплаща цена за излишък на балансиращия пазар. В зависимост от възприетото разрешение на спора въззивният съд е формирал крайния решаващ извод, че ответникът е изпълнил точно задълженията си по сключения с ищеца договор за изкупуване на ел. енергия и не дължи на ищеца исковите суми, формирани въз основа на неприложими преференциални цени на изкупената ел. енергия. Поради изложеното въззивният съд е потвърдил решението.

По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора – ищец "ВГ - 1" ЕООД:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се е позовал и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

От формулираните в изложението въпроси, за които се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, само въпросите по т. 1 и т. 6, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящия пред административен съд спор за проверка на законосъбразността на Решение № СП-5/2019г. на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение. Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл принципно задължението на гражданския съд за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, приемайки, че евентуалната отмяна на Решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР от административния съд би била без значение за изхода на гражданскоправния спор с оглед предвиденото в чл.13, ал.9 ЗЕВИ предварително изпълнение на решенията на регулаторния орган от категорията на обжалваното. При така изложените мотиви поставените въпроси не могат да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на въпросите по т. 1 и т. 6 от изложението не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на посочените от касатора въпроси, значими за изхода на делото, е даден във формираната по аналогични спорове практика на ВКС, обективирана в служебно известни на съдебния състав актове - определение № 597/30.09.2019г. по ч.т.д. № 1628/2019г., І т.о., определение № 241/28.05.2021г. по ч.т.д. № 985/2021г., І т.о., определение № 236/27.05.2021г. по ч.т.д. № 429/2021г., II т. о., определение № 60293/01.08.2021г. по ч.т.д. № 926/2021г., I т. о., определение № 60275/21.07.2021г. по ч.т.д. № 595/2021г., I т.о., определение № 60429/22.11.2021г. по ч.т.д. № 1251/2021г., II т.о., решение № 60130/31.01.2022г. по т. д. № 1681/2020г., ІІ т.о., решение № 60073/16.11.2021г. по т.д. № 1184/2020г., I т.о., решение № 60185/16.08.2022г. по т.д. № 2108/2020г., І т.о. и др. В тях е прието, че когато по силата на закона - чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен; Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на КЕВР - в случая Решение № СП-5/28.03.2019г., не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия; Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решението на КЕВР - в случая Решение № СП-5/28.03.2019г., а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императива на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. Видно от мотивите, не се наблюдава отклонение от относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т. ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът е релевирал като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, процесуалната недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от несъобразяване на висящото пред административен съд производство по обжалване на цитираното решение на КЕВР и от неприлагане на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, задължаваща съда да спре разглежданото от него дело при висящ пред друг съд правен спор с преюдициално значение за изхода на спора. След преценка на поддържаните в касационната жалба доводи съставът на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Апелативен съд - В. въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е в съответствие с формираната от ВКС практика по приложението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ след изменението, обн. ДВ бр. 56/24.07.2015г., според която след посоченото законодателно изменение общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар; С издадените на основание §17 ПЗР ЗИДЗЕ актове КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решения на ДКЕВР, нетно специфично производство; Спирането на производството по гражданското дело поради висящност на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, и съответно представлява недопустим правен резултат. При възприетото от въззивния съд разрешение на процесуалния въпрос относно наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК, съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът - ищец следва да заплати на ответника по касация направените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), уговорено в договора за правна защита и съдействие и заплатено по банков път.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,