Определение № 430 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3344/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца „Ултра медия“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Е. Г. В., срещу определение № 609 от 21. 08. 2024 г. по ч. гр. д. № 495/2024 г. на ОС – Перник, потвърждаващо определение № 2600 от 29. 07. 2024 г. по гр. д. № 3063/2024 г. на РС – Перник, с което е прекратено исковото производство, образувано по предявен от „Ултра медия“ ЕООД против Областна администрация – гр. Перник иск с правно основание чл. 76 ЗС, за осъждане на ответника да върне на ищеца фактическата власт върху тридиполна антена марка „АLDENA“, произведена в Италия, монтирана на 11 – метрова метална мачта с обтегачи и кабели за връзка с предавателя на радио „Ултра“ на покрива на Синдикален дом – Перник. Иска се допускане на касационно обжалване на определението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, съобрази следното: Подадена е искова молба вх. № 12659/10. 06. 2024 г., уточнена с молби вх. № 13000/13. 06. 2024 г. и 1396/24. 06. 2024 г., от „Ултра медия“ ЕООД срещу Областна администрация – Перник, с която се твърди, че на 06. 06. 2024 г. служители на Областна администрация – Перник неправомерно срязали с флексове и демонтирали антената на радио „Ултра“, трайно прикрепена към покрива на сградата на Синдикалния дом в гр. Перник, намираща се на [улица], монтирана на мачта с дължина 11 м. От 2016 г. (придобиване собствеността върху антената от „Кракра“ АД) ищцовото дружество владее антената и я ползва. Демонтирането й от служители на ответника било извършено насилствено, на основание невлязла в сила заповед № ДК-02-ПК-2/16. 05. 2024 г. на началника на РДНСК - Перник и със същото се преустановила дейността на радио „Ултра“, притежаващо издадени от КРС и СЕМ лицензи. Иска се осъждане на ответната страна да върне на ищцовото дружество владението върху описаната по-горе движима вещ. Посочено е, че с исковата молба се предявява иск с правно основание чл. 76 ЗС „само за връщане на отнетата вещ – предавателна антена на радио „Ултра“, собственост на ищеца“, която последният владее от 2016 г. Твърди се, че антената е премахната насилствено, като управителят на ищцовото дружество и адвокатът не били допуснати „да излязат на покрива, за да защитят собствеността си“. Явно е, че под „защита на собствеността“ се разбира препятстване на фактическите действия по срязване с флекс и премахване на антената. С разпореждане от 11. 06. 2024 г. районният съд е дал указания, на основание чл. 129, ал. 2, вр. чл. 128, т. 2 ГПК, за посочване стойността на процесната вещ и внасяне на държавна такса в размер на 4 % върху същата. С молба от 13. 06. 2024 г. ищецът е заявил, че стойността на антената е 10000 лв. Посочено е, че макар в производството по чл. 346 ГПК да не се извършва проверка на собствеността, с цел изпълнение на указанията на съда конкретизира, че собствеността върху антената е прехвърлена в патримониума на ищцовото дружество по силата на договор с „Кракра“ АД, сключен 2016 г., когато е извършено прехвърляне на притежаваните от „Кракра“ АД далекосъобщителни и радиотелевизионни лицензии, издадени от КРС и СЕМ. С разпореждане от 14. 06. 2024 г. районният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 108 ЗС и е дал указания за внасяне на държавна такса в размер на 450 лв. по сметка на ПРС в едноседмичен срок от получаване на разпореждането, с предупреждение, че в противен случай исковата молба ще бъде върната, а производството по делото – прекратено. С молба от 24. 06. 2024 г. пълномощникът на ищеца е изразил несъгласие с дадената от съда квалификация на иска. Посочил е, че въпросът за собствеността е извън предмета на доказване по искове с правни основания чл. 76 ЗС, че доказателства във връзка със собствеността се вземат предвид единствено доколкото установяват факта на владението, че владението може да бъде защитено от собственика на вещта както с иск по чл. 108 ЗС, така и с иск по чл. 76 ЗС, че размерът на дължимата държавна такса, определен по реда на чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК, възлиза на 100 лв. и е представил доказателства за внасяне на тази сума по сметката на районния съд. С разпореждане от 25. 06. 2024 г. съдът е дал последна възможност на ищеца да довнесе сумата 350 лв. държавна такса по делото, които указания не са били изпълнени в предоставения едноседмичен срок. С определение № 2600 от 29. 07. 2024 г. районният съд е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неизпълнение указанията на съда по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 128, т. 2 ГПК за довнасяне на сумата 350 лв. държавна такса. Приел е, че предявеният иск е с правно основание чл. 108 ЗС, а не чл. 76 ЗС. Приел е, че иск по чл. 76 ЗС би бил недопустим по съображения, че след като ищецът е собственик на вещта, то единственият му път за придобиване фактическата власт върху вещта е чрез предявяване на иск с правно основание чл. 108 ЗС, а защитата по чл. 76 ЗС е неприложима. Окръжният съд е възприел тази теза, но е аргументирал и извод за недопустимост на производството по съображения, че искът е предявен преждевременно, съгласно чл. 301 АПК, тъй като цитираната по-горе заповед все още не е отменена и едва след отмяната й съдът би могъл да претендира възстановяване на нарушеното право от административния орган – РДНСК-Перник. При тези данни настоящият състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения от касатора въпрос допустимо ли е собственикът на вещ, владението върху която е отнето насилствено от друго лице, да иска възстановяване на владението върху вещта чрез предявяване на иск по чл. 76 ЗС или би могъл да защити владението си само чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (включително и цитираните от касатора актове – решение № 660 от 28. 11. 1988 г. по гр. д. № 660/1988 г., решение № 124 от 06. 01. 2017 г. по гр. д. № 2188/2016 г. на ВКС, 2 г.о.), собственикът на отнетата насилствено вещ избира формата на защита на владението – дали да защити владението си като фактическо състояние, чрез предявяване на посесорен иск, или да защити владението като правомощие на правото на собственост, чрез предявяване на ревандикационен иск. Искът по чл. 76 ЗС би бил недопустим само при наличие на висящо исково производство по чл. 108 ЗС между същите страни и за същия имот, тъй като защитата на правото на собственост чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС обхваща и защитата на правомощието владение като част от съдържанието на правото на собственост и уважаването на иска по чл. 108 ЗС ще има за последица и предаване на вещта във владение на ищеца, с което целта на иска по чл. 76 ЗС ще бъде постигната. Тази хипотеза е уредена изрично с разпоредбата на чл. 359 ГПК, предвиждаща, че лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато е висящо делото за собствеността (извън предвиденото в нормата изключение, когато владелческият иск е основан на нови факти – отнемане на владението след предявяване на иска за собственост по насилствен или скрит начин). Влизането в сила на заповедта на административния орган за отнемане на вещта от владението на ищеца не е предпоставка за допустимост на иска по чл. 76 ЗС и иска по чл. 108 ЗС, нито защитата по чл. 301 АПК изключва възможността за защита на владението чрез предявяване на иск по чл. 76 ЗС или чл. 108 ЗС срещу лицето отнело владението преди влизане в сила на издадената заповед. По основателността на частната жалба настоящият състав прие следното: Предвид отговора на поставения въпрос, обжалваното определение се явява незаконосъобразно. Правната квалификация на иска е чл. 76 ЗС, който извод следва от фактическите и правни твърдения и петитума на исковата молба, както и от уточняващите молби. Посочената от ищеца и възприета от съда стойност на процесната вещ е 10000 лв., поради което и съгласно чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК цената на иска възлиза на 2500 лв. (1/4 от 10000), а дължимата държавна такса – в размер на 100 лв. Указанията на съда за довнасяне на сумата 350 лв. държавна такса за разглеждане на иска са незаконосъобразни и неизпълнението им не би могло да има за последица приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК. Като незаконосъобразно, обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъде отменено, а делото – върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск с правно основание чл. 76 ЗС. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,