Определение № 4565 от 11.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 520/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Н. Н. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 66 от 05.03.2019 г. по гр.д.№ 44/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 763/ 2018 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ /ГДИН/ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ - за приемане за установено, че в периода от 14.04.2014 г. до 09.06.2017 г. ответникът ГДИН е извършил нарушение на чл.4 във връзка с чл.37 ал.1 ЗЗДискр, изразяващо се в дискриминация чрез неравно третиране по лично положение, изразяващо се в неадекватно медицинско обслужване - стоматологична помощ, поради липсата на фотополимер за изпичане на пломбите и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят, чрез назначен по реда на ЗПП представител, претендира допускане на обжалвания акт до касационен контрол като очевидно неправилен, без да излага конкретни съображения в какво се състои очевидната му неправилност. Освен това счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, касационният съд уточнява в следния смисъл: процесуалноправен въпрос длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение, формулирани във въззивната жалба; и материалноправен въпрос при преценка дали има неравенство в третирането на лица, лишени от свобода, при оказване на дентални услуги в местата за лишаване от свобода, съпоставката на положението на тези лица следва да се прави само в мястото, където твърдящият дискриминация изтърпява наказание лишаване от свобода или тя следва да обхване всички места за лишаване от свобода в страната. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна ГДИН оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема изрично становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд установил, че ищецът е лице, изтърпяващо наложено наказание „доживотен затвор“, считано от 14.04.2014 г., в Затвора - гр. Пазарджик. През 2016 г. посетил стоматологичния кабинет към затвора поради паднала пломба. Бил лекуван чрез поставяне на временна вложка и извършено възстановяване на зъба, който бил и фрактуриран. Стоматологичният кабинет към затвора не разполагал с фотополимер и лампа, с каквито ищецът поискал да бъде обтуриран проблемният зъб. Обтурацията била направена с материал, с какъвто разполагал кабинетът към затвора. В Затвора – София имало стоматологичен кабинет към Медицинския център, разполагащ с фотополимер и лампа, както и съответните за това медикаменти. Този кабинет обслужвал лишените от свобода и подсъдими само от Затвора-София и неговите поделения, както и спешните случаи на СБАЛЛС при същия затвор. Натовареността му не му позволявала да поема лечението на пациенти от други затвори.На 20.05.2016 г. ищецът подал жалба до началника на затвора в гр. Пазарджик /вх.№ 54 от същата дата/ в която направил искане за осигуряване на фотополимер в зъболекарския кабинет, какъвто имало в Затвора - София, а и трябвало да има във всички затвори. Не се спорело между страните, че отговор по жалбата няма. При тази фактическа обстановка съдът намерил исковете за неоснователни. Посочил, че ищецът, който твърди, че е бил жертва на дискриминация, следвало да докаже факти, въз основа на които може да се направи извод, че е налице в различно, неравно третиране на лица на основата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. За целта било необходимо да се направи сравнение между начина, по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т.е. по отношение на които са налице сравними сходни обстоятелства. Предмет на доказване по делото били обстоятелства налице ли е разлика в третирането и то неблагоприятна; случай за сравнение; кой е признакът, предмет на защита; причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак. По отношение на ищеца не се установявало наличието на кое да е от тези обстоятелства.Той многократно посещавал стоматологичния кабинет и му била оказвана стоматологична помощ от лекар - стоматолог. Наличието на фотополимер и лампа, както и на съответните за това медикаменти в стоматологичния кабинет към МЦ при Затвора-гр.София, както и липсата на такива в Затвора-гр.Пазарджик, били обстоятелства, недаващи основание да се приема за наличие на дискриминация по отношение на ищеца. Нямало доказателства оказаната му дентална помощ да не е била адекватна на нуждите му. Както ищецът, така и всички останали лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в Затвора- гр. Пазарджик били поставени при равни условия. Нямало по - неблагоприятно третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, което не било сред изрично предвидените дискриминационни признаци по смисъла на чл.4 ЗЗДискр. Искът по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр се явявал неоснователен, а с отхвърлянето му било налице и основанието за отхвърляне и на вторият иск - по чл.71 ал.1 т.2 ЗЗДискр, доколкото нямало установено нарушение по ЗЗДискр от страна на ответника. Не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените по делото процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Тези предпоставки не се обосновават от жалбоподателя, затова няма основание касационният контрол да бъде допуснат по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Няма такова основание и по формулираните правни въпроси. Те обуславят обжалваното решение, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. По процесуалноправния въпрос въззивният съд е съобразил установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова по процесуалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По материалноправния въпрос също има установена съдебна практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Според тази практика преценката налице ли е дискриминация по някой от признаците на чл.4 ал.1 ЗЗДискр, следва да се направи при сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4 ал.1 ЗЗДискр, не е налице дискриминация. Не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4 ал.2 ЗЗДискр /виж решение № 101/ 02.08.2021 г. по гр.д.№ 1871/ 2020 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Затова по материалноправния въпрос също не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд