Определение № 5101 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2560/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П., която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане е насочена срещу въззивно решение № 480 от 16.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 569/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която след отмяна на решение № 6655 от 04.12.2024 г., постановено по гр. д. № 7436/2023 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 8000 лева до 15 000 лева, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. П. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗОДОВ, допълнително сумата от 7000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума от 13.10.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивното решение в останалата му част, с която като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати обезщетение в размер 8000лв., ведно със законната лихва от 13.10.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, а претенцията на ищеца е отхвърлена като неоснователна над размер 15000лв. до заявения такъв от 100000лв., ведно със законната лихва от оправдателната присъда, е извън предмета на касационното производство и е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът е увеличил размера на присъденото обезщетение без да изложи мотиви в тази насока, поради което определеният размер е необоснован. Сочи се, че в обжалваното решение отсъстват и мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между преценените като релевантни за случая обстоятелства и причинените вреди, като въззивният съд не е обсъдил и взел предвид обстоятелства, които са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-нисък размер. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и частично намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца вреди и принципа за справедливост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – твърди се противоречие с приетото в т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III г.о., решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на IV г.о., решение № 50053 от 02.05.2023 г. по гр. д. № 2163/2022 г. на III г.о. и решение № 35 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г.о. Ответникът по жалбата П. П. К., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. И., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявен от П. П. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато и поддържано незаконно обвинение, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 35/05.07.2019 г. по НОХД № 1744/2015 г. на СпНС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.10.2021 г. – датата на която е влязла в сила оправдателната присъда; че с постановление за привличане на обвиняем от 27.10.2012 г., ищецът е привлечен като обвиняем за това, че за периода от януари 2012 г. до 26.11.2012 г. е участвал в организирана престъпна група с цел извършването съгласувано в страната на престъпления по чл. 159а НК и чл. 155 НК, като групата е създадена с користна цел; че с постановление от 27.11.2012 г. ищецът, заедно с другите двама обвиняеми, е задържан под стража за 72 часа, считано от привличането му като обвиняем на 27.11.2012 г.; че с определение от 07.12.2012 г. постановено по в. н. ч. д. № 241/2012 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд, спрямо К. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „парична гаранция“ на 08.02.2013 г.; че наказателното производство срещу ищеца е продължило 3 години в досъдебната му фаза от 27.11.2012 г. до 30.12.2015 г., като след проведени множество съдебни заседания, с присъда от 05.07.2019 г. постановена по НОХД № 1744/2015 г. по описа на СпНС, К. е признат за невиновен, като на основание чл. 304 НПК е оправдан изцяло по повдигнатите му обвинения; че след подаден протест от Прокуратурата, с присъда от 08.07.2020 г. по внохд № 640/2019 г., АСпНС е потвърдил първоинстанционната присъда в частта, с която ищецът е признат за невиновен; че оправдателната присъда от 05.07.2019 г. по НОХД № 1744/2015 г. по описа на СпНС, е влязла в сила спрямо К. на 13.10.2021 г., с което наказателното производство спрямо ищеца е продължило в периода от 27.11.2012 г. до 13.10.2021 г. От представените писмени доказателства по делото въззивният състав е съобразил данните за завършени от ищеца две висши образования, както и спортните му отличия. Кредитирал е и показанията на разпитаните свидетели – съпругата на ищеца и съотборник, с когото се познават от 2002 г., относно начина, по който процесното обвинение се е отразило на личността на ищеца. При тази фактическа обстановка въззивният съд е посочил от правна страна, че когато неоснователната принуда е осъществена извън разумния срок за прилагането ѝ, тя нарушава и правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което глобалното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ ще включва и обезщетение за накърняване на това право. Съобразил е разясненията от Тълкувателно решение № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално, като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Констатирал е, че в случая ищецът е привлечен като уличено лице за извършено престъпление на 27.11.2012 г., като наказателното производството срещу него продължило до 13.10.2021 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда. Приел е още, че преценката за разумността на релевантния период следва да изхожда от фактическата и/или правна сложност на делото; от поведението на жалбоподателя /и поведението на другите страни/; поведение на съответните компетентни органи. При тези съображения въззивната инстанция е намерила, че в случая процесното обвинение не се отличава с висока правна и фактическа сложност и не обосновава продължителността от 8 години и 10 месеца; че ищецът се е явявал както в хода на досъдебното производство пред разследващите органи, така в откритите съдебни заседания и не е станал причина за бавене на делото; че наказателно производство е за престъпление, извършено от организирана престъпна група по чл. 159а НК /трафик на хора/, против множество подсъдими; че досъдебното производство е продължило 3 години, а съдебното 5 години и половина, като постановената присъда е обжалвана и протестирана. Обобщила е, че наказателното преследване спрямо ищеца, което е продължило в периода от 27.11.2012 г. до 13.10.2021 г. е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на делото. На следващо място, като спорен по делото, въззивният състав е отделил въпроса за обема на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Приел е от правна страна, че установеният в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане; начин и обстоятелства, при които е получено; последици, продължителност и степен на интензитет; възраст на увредения; обществено и социално положение; че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие; че ищецът по иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ може да претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, без да ги описва подробно в исковата молба, като ако претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, то той следва да ги посочи и да ги докаже. Изложил е съображения, че в случая срещу ищеца е повдигнато и поддържано обвинение по чл. 321, ал. 3 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години и по чл. 159а, ал. 2 НК – съответно лишаване от свобода от три до десет години и глоба от десет хиляди до двадесет хиляди лева, поради което е определил престъплението като тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че спрямо ищеца е била приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е отчел още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – 29 години; икономическото състояние в държавата. Съобразил е установеното от свидетелските показания, че ищецът е преживял тежко воденото срещу него наказателно производство; че за период от два месеца е бил с най-тежка мярка за неотклонение „Задържане под стража“, което довело до допълнителен стрес и психическо напрежение. Същевременно е отчел, че не са настъпили трайни психически или психологически изменения спрямо личността на ищеца, както и на начина му на живот; че е успял да завърши две висши образования, да продължи своята спортна кариера и да развие личния си и семеен живот, сключвайки брак. От значение за размера на обезщетението е преценил, че вследствие на незаконното обвинение при ищеца се е появило безсъние; че воденото наказателно производство се е отразило и на желаното професионално развитие; че общественото доверие към него се е понижило. Взел е предвид и икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, отчитайки че към 13.10.2021 г. минималната работна заплата в страната е била 650 лв., а обезщетението следва да отговаря на жизнения стандарт. Предвид изложеното, въззивната инстанция е приела, че с оглед наличието на ангажирани доказателства относно претърпените от ищеца неимуществени вреди над обичайните, особеностите на личния му живот и ангажираността му като професионалист и съобразявайки принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г., то обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 15 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси касаят обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред; не е даден справедлив стойностен израз на действително причинените на ищеца вреди. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика (в това число и цитираните от касатора съдебни решения), съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид тежестта на повдигнатото спрямо ищеца обвинение – обстоятелството, че обвинението е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното производство; възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – 29 години; общото икономическо състояние в държавата; данните от свидетелските показания, че ищецът е преживял тежко воденото срещу него наказателно производство; взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от два месеца; фактът, че ищецът е страдал от безсъние, изолирал се е, като общественото доверие спрямо него се е понижило. От друга страна, въззивният състав е отчел и обстоятелствата, че няма данни за настъпили трайни психически или психологически изменения спрямо личността на ищеца, както и начина му на живот; че същият е успял да завърши две висши образования, да продължи своята кариера и да се развива в личен и семеен план. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала своевременно присъждането на такива, но не е удостоверила надлежно извършването им за настоящото производство. Защитата на ответника по касационната жалба е осъществена от адвокат И. И. по реда на чл. 38 ЗАдв. Поради това и при съобразяване изхода на настоящото дело ПРБ следва да заплати на адвокат И. сумата 1312,50лв., определена по съда на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. с чл.9 ал.3, вр. с чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата за възнагражденията на адвокатската работа. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,