Определение № 1734 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2061/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Д., [населено място], срещу решение № 368/14.06.2023 г., постановено по т.д.№ 957/2022 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 979/08.08.2022 г. по т.д.№ 1714/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Никвик“ ООД, [населено място], иск с правно основание чл.517, ал.3 ГПК. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 и ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по образуваното изп.д. № 20177880400174 по описа на ЧСИ М. К. с взискател Б. Д. Д. и длъжник К. Т. К. на 25.07.2017 г. е наложен запор върху притежаваните от длъжника дружествени дялове в „Никвик“ ООД. На 18.01.2021 г. съдебният изпълнител е изпратил съобщение до „Никвик“ ООД, с което да бъде връчено на основание чл. 517, ал. 3 ГПК изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството. На разписката към съобщението са отбелязани действията на връчителя, според които адресът е посетен на 29.01.2021 г. и на 07.02.2021 г., като и при двете посещения е залепено съобщение. Адресът е посетен и на 08.02.2021 г. и връчителят е залепил уведомление по чл. 47 ГПК на входната врата. На 16.06.2021 г. съдебният изпълнител е издал постановление с което е овластил взискателя Б. Д. Д. да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за неговото прекратяване на основание чл. 517, ал. 3 ГПК. В постановлението са изложени мотиви, че третото задължено лице, до което е изпратено съобщение, съдържащо изявление за прекратяване, не е било открито на адреса на управление и по реда на чл. 47 ГПК е залепено уведомление на дата 28.02.2021 г. Считано от тази дата, срокът по чл. 517, ал. 3 ГПК е изтекъл на 15.06.2021 г., поради което и взискателят може да бъде овластен за прекратяване на участието на длъжника в дружеството. Решаващият състав е изложил съображения, че по правилото на чл. 50, ал. 4 ГПК, когато връчителят не намери достъп до канцеларията на търговеца или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по. 47, ал. 1 ГПК. Посочената разпоредба предпоставяла поставяне на уведомление, само в хипотезата на невъзможен достъп до иначе помещаваща се на адреса канцелария на търговското дружество или неоткриването на лице, съгласно да получи призовката, но при безспорно обитаване на адреса на дружеството. Според въззивния съд не са били наведени твърдения, че към датите 29.01.2021 г., 07.02.2021 г. и 08.02.2021 г. дружеството не е обитавало процесния адрес. Вероятно, за да залепи съобщение, връчителят не е намерил достъп до канцеларията на дружеството или не е намерил някой, който е съгласен да го получи, но този факт трябвало да е посочен ясно, а не да се предполага. Едновременно с това, съобразно чл. 47, ал. 1 ГПК уведомление се залепвало, след като ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес най – малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, в рамките на един месец. В случая между второто и третото посещение липсвал интервал от една седмица и всички посещения са в рамките на десет дни, а не на месец. Ето защо, не било налице основание за връчване на съобщението чрез залепване на уведомление, поради което и като е приел, че ответникът е надлежно уведомен в хипотезата на чл. 47, ал. 1 ГПК, съдебният изпълнител е допуснал процесуално нарушение, рефлектирало върху законосъобразността на постановлението за овластяване на ищцата да предяви иск за прекратяване на дружеството, тъй като няма данни да е изтекъл тримесечния срок, обуславящ основанието за издаването му. На тези основания е формиран извод, че ищцата не е носител на субективното право да предяви иска, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърлянето му. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението с оглед грешното разчитане на разписката на връчителя за датите на посещенията на адреса на дружеството „Никвик“ ООД. Според касатора посещенията са: на 29.01.2021г., 07.02.2021г. и 28.02.2021г., на която последна дата е залепено уведомлението, а не на 08.02.2021г., както е преценил въззивният съд. Неточно посочените дати на посещенията са били обуславящи за извода на решаващия състав за липса на необходимите интервали от време между тези посещения. Във връзка с връчването на уведомлението до дружеството са поставени въпросите: „Необходимо ли е при връчване на съобщение на юридическо лице адресът да бъде посетен три пъти (както е указано в чл.47, ал.1 от ГПК) или е достатъчно само веднъж, след което да бъде залепено уведомление?“; „Когато връчителят посети адреса на управление и на този адрес не открие когото и да е, какво следва да приеме: че няма достъп до канцеларията на длъжника или че длъжникът се е преместил на друг адрес?“; „При връчването на съобщения на юридическо лице, ако на адреса не бъде намерен някой след трикратно посещение, както е указано в чл. 47, ал.1 ГПК, това следва ли да бъде възприето като липса на достъп до канцеларията на длъжника, или връчителят следва да установи липсата на достъп до канцеларията по друг начин?“; „Когато връчителят не е събрал категорични данни нито за присъствието на търговеца на адреса, нито за неговото преместване на друг адрес, коя от процедурите за връчване следва да използва?“ и „Доколкото ГПК в чл.47, ал.1 е указал по какъв точно начин се констатира невъзможността да бъде намерен ответникът на адреса, следва ли да бъдат поставяни допълнителни изисквания към връчителя, за да бъде извършена тази констатация за отсъствието на адресата?“. Посочени са: решение № 34/15.05.2014 г. по т. д. № 4652/2013 г. на I т.о., определение № 64/26.01.2011 г. по ч.т.д.№ 19/2011 г. на І т.о. и решение № 53/23.11.1999 г. по гр.д.№ 472/1998 г. на 5-чл.състав. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. На поставените от касатора въпроси са дадени отговори в практиката на ВКС. Прието е, че в чл. 50, ал. 4 ГПК е уредена хипотезата на връчване на призовки, когато връчителят не намери достъп до канцеларията или не намери лице, което е съгласно да получи съобщението. В този случай съдът трябва да разпореди връчването на съобщението да се извърши чрез залепване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. От тълкуването на двете разпоредби следва изводът, че законодателят прави разлика между "напуснал" адреса и "липсата на достъп" до канцеларията. При липсата на констатация, че адресът е бил напуснат или че в регистъра е вписан нов такъв, приложение намира правилото на чл. 50, ал. 4 ГПК.(решение №2/25.02.2021 г. по гр.д. №2126/2020 г. на IV г. о.). Според решение № 47/26.02.2018 г. по гр.д. № 69/2018 г. на IV г.о. не съществува законово изискване в каква форма да бъде удостоверено, че връчителят е търсил адресата на съобщението, но не го е открил. Практиката е създала изисквания (преди изменението на чл.47, ал.1 ГПК с ДВ бр.86/2017г.) длъжностното лице да е търсило адресата поне три пъти по различно време в период от около един месец и същият да не е намерен на адреса, което връчителят да удостовери с подписа си. Формиран е извод, че не съществува изискване обаче за всяко от посещенията да е съставена отделна разписка, а е достатъчно писмено удостоверяване от страна на връчителя кога е извършил посещенията и че не е намерил адресата. Това може да стане валидно и с един документ. Когато търговец е призован веднъж по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, второ уведомление не се залепва. Съобщенията до него се прилагат по делото и се считат за редовно връчени. В този смисъл е и цитираното от касатора решение № 34/15.05.2014 г. по т. д. № 4652/2013 г. на I т.о. По отношение на удостоверяването на липсата на достъп до канцеларията или напускане на адреса в практиката на ВКС (решение № 3/24.02.2021 г. по гр.д. № 2635/2020 г. на IV г.о. и решение № 15/09.03.2018 г. по гр. д. № 3719/2017 г. на III г.о.) е прието, че когато връчителят посещава адреса, той установява дали там има табела с фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице и обявено работно или приемно време, има ли сграда или помещения, в които пребивава търговецът, негови представители или наети работници и служители, както и да отрази сведения относно пребиваването на търговеца на въпросния адрес и времето на това пребиваване. Ако не намери такива, връчителят трябва да положи усилия да събере сведения познат ли е на това място търговец с такава фирма, известно ли е някому юридическо лице с такова наименование и пребивавали ли са техни представители или работници и служители на посочения адрес и, по възможност, кога. Ако връчителят събере сведения, наред с констатациите си, той трябва да отрази в разписката към съобщението от кои лица ги е събрал, като впише имената и адресите им; ако сведенията изхождат от служители на други фирми, съответно техните имена, длъжности, адреси на фирмите, в които работят тези лица. Излагането на посочените констатации от връчителя е необходимо, за да се удостовери по надлежния ред кога и как са събрани сведения за пребиваването на търговеца на съответния адрес, извършена ли е обстойна проверка дали в сградата няма помещения, обитавани от служители на съответната фирма. Констатацията, че на адреса няма представители на адресата, без отразяване на посочените обстоятелства, опорочава връчването на съобщенията и призовките. Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС предвид липсата на удостоверяване от връчителя, че не е намерен достъп до канцеларията на дружеството или някой, който е съгласен да получи съобщението. Връчителят не е удостоверил тези факти, а само е посочил, че е посещавал адреса, поради което броя на посещенията, точните им дати и интервалите между тях не са от значение за преценката редовността на връчването в конкретния случай. В този смисъл и обстоятелството дали датата на посещението е 08.02.2021 г. (според въззивния съд) или 28.02.2021 г. (според първоинстанционния съд и касатора) не се отразява на крайния извод на състава на апелативния съд, тъй като той не е единствено обуславящият резултата от спора. Съответствието на въззивния акт на практиката на ВКС изключва допускането на касационно обжалване на останалите въведени от касатора основания. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд