Определение № 3974 от 30.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2831/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 9577 от 20.06.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 5025/2024 г. по описа на СГС, с което е потвърдено определение № 8413 от 23.02.2024 г. по гр.д. № 39004/2023 г. на РС - София, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба, поради недопустимост на предявения иск. Частният жалбоподател Е. Д. М., чрез процесуалния си представител, поддържа доводи за допустимост на касационното производство и за неправилност на определението. Ответникът - Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител, е депозирала писмено становище, в което са изложени съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Съдебното исково производство е образувано по искова молба на Е. Д. М. против Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от действия на Прокуратура на РБ, извършени по прокурорска преписка № П-46/2020 г на Специализираната прокуратура, прокурорска преписка № № П-123/2022 г. на СГП. Ищецът е твърди, че противоправното поведение на прокуратурата се изразява в привеждане в изпълнение на присъда по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на АСНС (закрит и с правоприемник САС) и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, тъй като неправилно е осъден по непредявено обвинение, неправилно е възприета фактическата обстановка по делото и неправилно е решено делото от правна страна. Поддържа също така, че неправилно е приведена в изпълнение влязлата в сила присъда, тъй като е осъден по непредявено обвинение. С определение от 23.02.2024г. по гр.д.№ 39004/2023г. РС София е върнал исковата молба като недопустима. С определение от 20.06.2024г. по гр.д.№ 5025/2024г. ГС София е потвърдил първоинстанционното определени, като е изложил и нови мотиви. Въззивният съд е посочил, че когато претенцията за вреди се основава на нарушение на правото на Европейския съюз в хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ, в исковата молба следва да е налице ясно посочване на конкретни актове/действия, с които съществено са нарушени конкретни норми от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти. Съдът е приел, че в исковата си молба ищецът не е изложил такива твърдения, които да обосновават съществено нарушение на норми от правото на Европейския съюз, а излага оплаквания относно законосъобразността на влязла в сила присъда, която е била проверена за нейната законосъобразност от последващ инстанционен контрол. Прието е, че позоваването на нарушение на правото на ЕС е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на сравнително широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, а липсата на конкретно посочване на съществено нарушение на правна норма на общностното право е въпрос, относим към допустимостта на иска, поради което е потвърдил първоинстанционното определение за връщане на исковата молба. В приложено към частната жалба на жалбоподателя Е. М. изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, процесуалния му представител поддържа, че с определението решаващия състав на ГС – София неправилно се е позовал на задължителните разяснения, обективирани в т. 16 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГК на ВКС, което от своя страна прави определението му очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Бланкетно се сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК и се твърди, че с определението си апелативният съд се е произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като в изложението липсва формулировка на обуславящ за изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело от страна на жалбоподателя само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат направените оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК предложение трето поради очевидната неправилност на оспорения съдебен акт. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл, не е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствени правила, нито е формирал решаващите си изводи в противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. Следва да бъде посочено, че въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 4406 от 20.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. О., ГК и определение № 60354 от 04.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о., ГК, както и решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС и решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС, в които е прието, че за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция по реда на чл.2в ЗОДОВ, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого, е приел, че такива твърдения в исковата молба липсват. Ищецът индивидуализира предмета на иска, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни, а основанието на иска, т. е. обстоятелствата на които се основава същият, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени вреди от нарушение правото на ЕС последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е и в какво се изразява деликтното поведение, каквито твърдения в случая липсват. Искът за вреди, причинени на ищеца в резултат на твърдения за допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените в исковата молба наказателни дела и при изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда, е недопустим. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват, поради което в случая правилно е прието, че предявеният иск е недопустим и исковата молба е върната. Предвид изложените съображения съдът: