Определение № 2593 от 16.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1387/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. З. П., против определение № 273/19.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 174/2026 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 1245/27.08.2025 г. по гр. д. № 512/2025 г. на Окръжен съд Плевен, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове от ищеца К. З. П. против ответника „Банка ДСК“ ЕАД. Жалбоподателят твърди, че определението на въззивния съд е незаконосъобразно. В частната касационна жалба излага доводи, че е уточнил и конкретизирал обстоятелствата, на които основава искането си. Твърди, че никога не е давал съгласие за промяна на лихвения процент по двата детски влога, а съдът неправилно е приел обратното. Счита, че с оглед на разпоредбата на чл. 57, ал. 4 ЗКИ, „Банка ДСК“ ЕАД и нейния Управителен съвет нямат право да намаляват лихвения процент по процесните влогове. Твърди, че банката е извършила увреждащо действие, което намалява имуществото му и затруднява и прави невъзможно събирането на дълга. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира основаниeто по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и може ли да обоснове изводите си на факти, каквито не се съдържат в първоинстанционното решение и се опровергават от доказателствата по делото?; 2/ Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила ситуация, в която съдът вменява дадено съгласие на страната по договор за кредит/допълнително споразумение, без такова изявление да е обективирано писмено?; 3/ Законосъобразно ли е „Банка ДСК“ ЕАД – Плевен да олихвява сумите по ДСВ „Бъдеще“ не с лихвени проценти по сключения договор, който има силата на закон за тези, които са ги сключили ( чл. 20а ЗЗД и чл. 57, ал. 4 Закона за кредитните институции), а с лихвени проценти, определени от УС на банката?; По третия въпрос касаторът се позовава на решение № 46/06.02.2025 г. по гр.д. № 847/2024 г. по описа на Окръжен съд – Плевен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. З. П. се позовава и на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Преписи от настоящата частната касационна жалба не са връчвани на насрещната страна за отговор, с оглед на вида на производството. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Производството по гр. д. № 512/2025 г. на Окръжен съд Плевен е образувано по искова молба на К. П. против „Банка ДСК“ ЕАД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията на ответника, с които се уврежда ищецът, а именно отказ да начисли сложна лихва върху внесените суми при лихвен процент от 6,5 % по договор за детски спестовен влог в лева и по договор за детски спестовен влог в евро. С молба от 07.08.2025 г. ищецът уточнява, че предявява иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като „Банка ДСК“ ЕАД съзнателно го уврежда в качеството му на кредитор, тъй като Комитетът за управление на активите и пасивите периодично и системно в нарушение на чл. 57, ал. 4 ЗКИ намалява договорения лихвен процент от 6,50 % в по-нисък размер. В обжалваното определение въззивният съд след извършена служебна проверка е установил наличие на влязло в сила решение по гр. д. № 6853/2023 г., с което са отхвърлени предявените от К. П. против „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да начисли и впише в спестовната му книжка по детска спестовна сметка в лева „Бъдеще“ лихва от 20 430,11 лв. за периода 01.01.2010 г. – 15.12.2021 г., и да начисли и впише в спестовната му книжка по детска спестовна сметка в евро ДСК „Бъдеще“ сумата от 4 342,68 евро за периода 01.01.2013 г. – 15.12.2021 г. В мотивите на съдебното решение е прието, че с договорите за влог е било постигнато съгласие сумите по тях да бъдат олихвявани с лихвени проценти, определени от Управителния съвет на банката, поради което през исковите периоди за ответника не е съществувало задължение да начислява лихва в първоначално посочения при сключване на договорите размер от 6,50 %, на база на който са формирани исковите претенции. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по делото е било прекратено, въззивният съд е приел, че исковата молба трябва да съдържа конкретни реквизити с цел индивидуализиране предмета на делото чрез ясно посочване на правно значимите факти и търсената от ищеца защита. Съдът е посочил още, че изложените фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, за да може съдът да определи естеството на спорното материално правоотношение, да ги подведе под съответната правна квалификация и съобразно нея да разпредели доказателствената тежест на страните относно релевантните подлежащи на доказване факти. Акцентирал е на това, че в конкретния случай К. П. само теоретично твърди елементите на фактическия състав по чл. 135 ЗЗД без да е изложил конкретни обстоятелства, които да бъдат отнесени към тази разпоредба. Формулирайки петитум за обявяване относителната недействителност спрямо него на конкретни действия на ответника /намаляване на лихвения процент/, с които го уврежда, без да изложи твърдения, от които да става ясно, че банката ответник намалява имуществото си, или затруднява удовлетворяване на вземането, ищецът е допуснал несъответствие в обстоятелствената част и искането си за защита, което не е било отстранено, въпреки дадените му указания. Въззивният съд е приел още, че за ищеца не съществува правен интерес от поддържането на предявените искове, дори да се приеме, че редовно са предявени такива по чл. 135 ЗЗД, тъй като с влязло в сила съдебно решение е отречено качеството му на кредитор поради отхвърляне на предявените преди това осъдителни искове. С тези съображения е потвърдил определението на първоинстанционния съд. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Трите, формулирани от касатора въпроси, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, доколкото не кореспондират с мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно определение и наведените в жалбата оплаквания, сътоветно не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Ключов за постановяване на въззивното определение е мотивът на съда, че за ищеца не съществува правен интерес от водене на делото, с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение отричащо качеството му на кредитор относно описаните в исковата молба вземания за неплатена лихва по двата договора за влог. Наред с това, съдът е акцентирал на обстоятелството, че е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба – иска се обявяване на относителна недействителност на конкретни увреждащи действия на ответника без да са изложени обстоятелства, сочещи намаляване имуществото на банката длъжник, с което се затруднява удовлетворение на вземането, което ищецът твърди да има. Наред с това, следва да се посочи, че поставените въпроси нямат връзка с изложените в жалбата оплаквания, което ги прави хипотетични и лишени от съществената характеристика правни. За пълнота следва да се посочи, че съставът на Апелативен съд – Велико Търново не е игнорирал задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 254 ГПК. Произнесъл се е в съответствие с приетото в ТР № 6/2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК, ВКС, разясняващо, че Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК не се прилагат в производството по частна жалба. Съставът на Апелативен съд – Велико Търново е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания в частна жалба, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, като е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. На самостоятелно основание достъп до касация следва да бъде отказан поради липса на конкретно посочена съдебна практика на касационната инстанция, на която въззивното решение противоречи. Не е налице и директното основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както е изяснено в практиката по приложение на сочената разпоредба, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение не се заявяват. При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС