Определение № 2472 от 17.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 47/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД, представлявано от пълномощника му адв. Ал. И., срещу решение № 1188 от 21.09.2022 год. по въззивно гр. д. № 3531/2021 год. на Софийския апелативен съд. С него въззивната инстанция се е произнесла по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение в размер на по 200 000 лв. за претърпените от Д. Е. П. и А. З. П. неимуществени вреди, причинени вследствие смъртта на З. С. П., съпруг на първата и баща на втората, настъпила вследствие на пътно-транспортно произшествие на 18.11.2018 год., ведно със законната лихва върху сумите до окончателното им изплащане. Касаторът оспорва решението в частите му, с които, след частична отмяна на първоинстанционното решение, претенциите са уважени до размер на сумата 130 000 лв. за първата ищца и 160 000 лв. за втората ищца, ведно със законната лихва и за периода от 20.02.2019 год. до 19.05.2019 год. до окончателното плащане на обезщетенията и следващите им се разноски. Счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Като основание за допускане на касационното обжалване въвежда хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси за това, дали показанията на един свидетел от кръга на тези по чл. 172 ГПК са достатъчни, за да се приемат за доказани настъпилите за ищците неимуществени вреди вследствие смъртта на техен близък. Като съществен е изтъкнат и въпросът, свързан с тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно относно критериите, които имат значение за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при деликт, както и относно задължението на съда да обсъди и анализира всички релевантни в тази връзка обстоятелства и въз основа на съвкупната им оценка да определи паричния еквивалент на вредите. В обосновка се цитират ППВС № 4/1968 год., както и конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Освен това, касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответниците по касация Д. Е. П. и А. З. П., чрез общия им пълномощник адв. Св. Д., оспорват жалбата в писмен отговор. Застъпват становището, че гореизложените въпроси не са правни по смисъла на чл. 280 ГПК, а касаят преценка на отделни доказателства, които съставът на апелативния съд много точно е обсъдил и мотивирал в решението си. По същество оспорват жалбата като неоснователна. Претендират разноски за защита в касационното производство, осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Като провери данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира следното: Постъпилата касационна жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. Релевираните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване са необосновани. По доводите на ответното застрахователно дружество /касатор в настоящото производство/, че по делото не са доказани твърдените от ищците вреди, изразяващи се в болки и страдания, свързани със загубата на техния наследодател, въззивният съд е изложил изрични и подробни мотиви. Съгласно приетото в тях, показанията на свидетелката Г. М. /майка на Д. и баба на А./, възпроизвеждат нейните непосредствени впечатления. Същата е била непрестанно до ищците преди, по време и след настъпването на инцидента и именно тя може най-добре да опише тяхното състояние и последиците от загубата на техния съпруг и баща. Не е констатирано противоречие между тези показания и останалия събран по делото доказателствен материал. Напротив, направен е изводът, че същите съответстват на данните за връзката и отношенията между ищците и починалия техен близък преди инцидента, както и на обичайните отношения в традиционното българско семейство. В тази връзка е отчетена нормалната и обичайна реакция от загубата на съпружеска и бащина фигура, която е обичайно присъща за всеки човек. На тази база е прието за неоправдано както от правна, така и от житейска гледна точка, да не се кредитират тези показания, установяващи голямата тъга и страдания от настъпилата трагедия, без наличието на други данни и доказателства, които да са в обратна насока. В обосновка на конкретно определените размери на дължимите обезщетения съдебният състав приема, че Д. Е. П. и съпругът ѝ са били изключително близки и неразделни през един дълъг период от време /близо 18 години/. Живеели са заедно от 2005 год. и са създали собствено семейство и дом, където впоследствие са отглеждали заедно своята дъщеря. Отношенията между тях са били сърдечни, изпълнени с уважение и обич, били са в трудни и хубави моменти един до друг. Загубата на съпруга, който е бил спътник на ищцата през целия ѝ живот, в действителност не може да бъде измерена в паричен еквивалент. Ищцата е приела изключително тежко смъртта на своя съпруг. Не е могла да понесе да живее сама с дъщеря си и е потърсила утеха в дома на родителите си. Не иска и няма сили да минава в близост до мястото, където е настъпил инцидентът. Понастоящем целият ѝ живот е коренно променен. Продължава да приема антидепресанти и въпреки мъката се опитва да се държи заради дъщеря си, която също страда и е приела изключително тежко загубата на своя баща. Според съдебния състав, съдбата на майката, която отглежда без баща своето дете, е изключително тежка. Освен това, то ще има необходимост от още повече грижи /над обичайните/ заради травмата, която е преживяло вследствие на инцидента. В случая става въпрос за млада жена, чието семейство и живот са непоправимо разбити от една нелепа трагедия, която е отнела най-близкия ѝ човек. От своя страна А. З. П. също е приела изключително тежко загубата на своя баща. Те са били изключително близки и баща ѝ е бил неизменна част от нейния живот – полагал е усилия да я научи на различни видове спорт, както и да ѝ помага в обучението. Детето не е могло и не е искало да повярва на случилото се. След инцидента се е затворило в себе си и продължава да не може да преодолее травмата. Наложило се е на толкова ранна възраст /12 години/ да приема успокоителни и да търси специализирана психологическа помощ. Понастоящем детето изпитва страх да не загуби и другия си родител, като има нужда постоянно да се чувства закриляна и в безопасност. Това състояние, според въззивната инстанция, не може да бъде определено като нормално и естествено страдание. Още повече, че детето влиза в една особена възраст, каквато е тийнейджерството, в която трябва да расте и да се развива, а този инцидент със сигурност ще има негативно отражение върху целия му живот. Така мотивиран, въззивният съдебен състав е определил справедливия размер на обезщетението, на което има право Д. Е. П. в размер на сумата от 130 000 лв., а това на А. З. П. – на 160 000 лв. В практиката си Върховният касационен съд последователно приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. Съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. С доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК, като само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица /решение № 118 от 11.01.2021 год. на ВКС по гр. д. № 665/2020 год., II г. о./. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната /решение № 207 от 17.03.2021 год. на ВКС по гр. д. № 165/2020 год., IV г. о./. Задължение на съда е да се мотивира, като изложи съображения налице ли са основания да бъде дадена вяра на тези показани. Когато приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, тогава може да приеме за доказани сочените в тях факти /решение № 176 от 28.05.2011 год. на ВКС по гр. д. № 759/2010 год., II г. о./. При преценката дали да им се даде вяра, съдът следва да отчита дали има противоречия с останалите доказателства по делото, включително и с останалите гласни доказателства и дали са обективни и вътрешно непротиворечиви – в тази своя преценка съдът е свободен и следва да се ръководи от вътрешното си убеждение, преценката на останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност, и от правилата на логиката /решение № 428 от 15.07.2010 год. на ВКС по гр. д. № 843/2009 год., I г. о./. В случая съдът е процедирал именно по посочения начин, като крайните му изводи относно достоверността на дадените показания от изслушания свидетел са съобразени съгласно посочената методика. В този смисъл формално противоречие с цитираната практика по въпроса за приложението на чл. 172 ГПК не се констатира, поради което и доводите за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се явяват необосновани. Изложените от касатора оплаквания в тази връзка изразяват несъгласието му със субективната преценка на съда относно установените по делото обстоятелства – довод за неправилност /чл. 281, т. 3 ГПК/, чиято проверка за обоснованост е изключена от предметния обхват на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Що се отнася до въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при деликт, същите са разрешени в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика. В обжалваното въззивно решение, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, са формирани изводи по възраженията и доводите на страните във въззивната жалба на ответника по иска и отговора на същата, касаещи спорното материално право. Размерът на обезщетенията за претърпените вреди от смъртта на близък е определен след обстоятелствена и задълбочена мотивировка. Съобразени са конкретните данни за интензитета и продължителността на накърняване на психичната сфера на всяка от ищците, особеностите в субективните им преживявания – от една страна, отражението, което има загубата на обичан и подкрепящ съпруг върху живота и психиката на жена, която е и майка, в средна възраст; от друга страна, последиците от загубата на баща в деликатната предпубертетна възраст /12 год./, преживения психо-емоционални стрес и оставения траен отпечатък върху психиката на детето. Присъдените размери на обезщетенията са съобразени също така с икономическата конюнктура към датата на увреждането /18.11.2018 год./, рефлектираща върху общественото възприятие за справедливост, ориентир за което са и съответните нива на застрахователно покритие, както и с размера на присъжданите в сходни случаи обезщетения. В заключение се налага изводът, че въззивното решение е изцяло съобразено с установените в съдебната практика указания относно приложението на закона, с оглед на което допускането му до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необосновано. При така изложените съображения не може да бъде споделен и доводът на касатора за наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на настоящето производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., касаторът следва да заплати на адв. С. Д. възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в размер на 12 187.50 лв., определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ДВ бр. 88 от 04.11.2022 год./. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,