Определение № 4508 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 17795/28.06.2024 г., подадена от А. М. К., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител Д. Д. П., чрез адвокат А. М., срещу решение № 568 от 10.05.2024 г. по гр. д. № 2727/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261959 от 13.06.2022 г. по гр. д. № 3591/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Б. Ж. К. срещу И. Г. К., Л. Л. Р. и Л. Л. Р. иск с правна квалификация чл. 124 ГПК, във вр. с чл. 77 и чл. 79 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик по силата на изтекла в негова полза придобивна давност на 8/12 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, със застроена площ от 119 кв.м, заедно с принадлежащото му избено помещение № 2 с площ от 10.10 кв.м, заедно с приспадащите му се 6.49 ид.ч. от общите части на сградата, построена върху УПИ *-*, * от кв. 258а по плана на [населено място], местност „П. - Б.“, с площ от 1438 кв.м.

Въззивният съд, сезиран с жалба от Б. Ж. К. (починал в хода на производството, с конституирани на негово място А. Б. К. - наследник по закон, и А. М. К. - наследник по завещание), подробно е изложил наведените с въззивната жалба и отговорите й доводи на страните.

Съобразил е, че ищецът по делото Б. Ж. К. твърди, че синът му М. К. придобил през 2003 г. недвижим имот – процесния апартамент, като същият бил закупен със средства на ищеца на името на сина му. През 2010 г. синът му починал и оставил за свои наследници съпругата си - ответницата И. К., баща си - ищецът Б. К., и майка си Л. К., която от своя страна починала през 2019 г. и оставила за наследници по закон ответниците Л. Л. Р., Л. Л. Р. и ищеца Б. К.. Ищецът излага, че притежава по силата на наследствено правоприемство 4/12 ид.ч. от имота, а останалата част от 8/12 ид.ч. придобил по давност, чрез упражнявано владение с намерение да свои в периода от 30.06.2010 г. до предявяване на исковата молба - 08.12.2020 г.; след смъртта на сина си установил фактическа власт за себе си върху целия имот, като в него живели двамата със съпругата му Л. К. до смъртта й през 2019 г., но тя била със съзнанието, че имотът е на ищеца, тъй като той нямал претенции към нейните имоти, с които тя се разпоредила в полза на децата от първия си брак, и манифестирал пред ответниците по делото, че свои имота. От своя страна, И. Г. К. е оспорила исковата претенция с доводи, че са неверни твърденията, че имотът бил закупен със средства на ищеца, че последният владял несмущавано имота от смъртта на М. К. през 2010 г. до смъртта на съпругата му Л. К. през 2019 г., с която живеел в имота, и след това, както и че Л. К. била със съзнанието, че имотът е на съпруга й. Не е оспорила, че считано от м. януари 2021 г. ищецът владял имота и не допускал други лица до него, за което тя сезирала прокуратурата и било образувано досъдебно производство. Посочила е, че в периода до 2021 г. имала достъп до апартамента, а в началото на 2021 г. установила, че ключалките на жилището са сменени. През цялото време заплащала данъци и консумативи (битови сметки) за имота. Ищецът по никакъв начин не демонстрирал пред нея намерението си да владее целия имот и да го свои за себе си. Преди сключване на брака си и след това живяла със съпруга си М. К. в процесния апартамент и там двамата били адресно регистрирани. В периода от 2018 г. заплащала сметки за ползване на електрическа енергия в имота, както и абонамент за телевизионни и други услуги. След смъртта на съпруга й през 2010 г. била в добри отношения с родителите му и полагала грижи за тях, като им оказвала помощ и заплащала за лечението на Л. К.. Ответниците Л. Л. Р. и Л. Л. Р. са оспорили твърденията на ищеца, че той владял сам несмущавано имота от 2003 г. до смъртта на майка им Л. К. през 2019 г., че тя била със съзнание, че имотът е на ищеца, както и че последният манифестирал спрямо тях намерението си, че владее имота само за себе си. Посочили са, че след като майка им се разболяла, в течение на 7-8 години те поели всички грижи и разноски за лечението й, в това число и за консумативи за апартамента й, пътните разходи на ищеца, който посещавал дъщеря си в гр. Варна, като ответницата И. К. заплащала част от разходите. Имотът бил закупен от брат им М. К., който го обзавел и се нанесъл да живее в него, а впоследствие и родителите му. След сключване на брака на М. с И., тя също започнала да живее в имота. След смъртта на майка им през 2019 г. ответниците изпратили нотариална покана до ищеца, с която изразили изрично желанието си да получават наем от припадащите им се дялове от имуществото на майка им, притежавани в съсобственост с ищеца, включително процесния апартамент.

Предвид липсата на спор между наследниците по закон и по завещание, въззивният съд е прекратил производството по отношение на наследника по закон на Б. К. - А. Б. К., като е посочил, че наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон, което определя и активната процесуална легитимация.

Съдът е приел за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а и от представения по делото нотариален акт № 73/15.04.2002 г., вписан с вх. peг. № 6992/2002 г., акт № 14, том XXX на СВ - гр. София, се установява, че М. Б. К. е придобил от „Строй” ООД правото на строеж за изграждане на процесния апартамент, като съгласно удостоверение № 51/08.12.2003 г. сградата на [улица] е въведена в експлоатация. От удостоверение за сключен граждански брак № 402916/11.01.2009 г. се установява, че на посочената дата М. Б. К. и И. Г. Б. са сключили граждански брак, като след брака съпругата е приела да носи името К.. М. К. е починал на 30.06.2010 г. и е оставил за наследници по закон: И. К. – съпруга, и Б. К. и Л. К. - родители. Л. К. е починала на 21.04.2019 г. и е оставила за наследници по закон: Б. К. – съпруг, и Л. Р. и Л. Р. - деца.

Съдът е визирал, че спорно по делото е дали Б. Ж. К. е придобил 8/12 ид.ч. от процесния имот въз основа на давностно владение за периода от 30.06.2010 г. до 08.12.2020 г. Посочил е, че съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, като в казуса пред него съсобствеността произтича от наследяване. Изложил е, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. За да настъпи ефектът на придобивната давност, владението върху имота следва да бъде явно, владелецът следва да извършва такива фактически действия, които да изразяват намерението му за своене и да могат да станат достояние на собственика. При позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част, съсобственикът трябва да докаже при спор, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Като изхожда от прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС, ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един-единствен владелец на целия съсобствен имот. Следва да се установи кумулативното наличие на няколко условия, а именно: упражняване на фактическа власт върху целия имот с намерение за своене; осъществяваното владение да бъде явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато; същото да е продължило за срок от 10 години. За да настъпи промяна в основанието на държането с едностранни действия, необходимо е държателят да извърши действия, с които да прояви активност, която по смисъл и съдържание отрича владението на владелеца, да престане да държи вещта за другиго и да започне да я държи за себе си - към фактическата власт, която упражнява, да прибави и намерение да свои вещта, да извърши действия, с които да демонстрира промяната в основанието и които да са стигнали до знанието на владелеца. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец.

Софийски апелативен съд е приел, че от ангажираните по делото гласни доказателства се установява, че всички свидетели, разпитани по делото - С. Т., М. М., Е. П., В. К., С. Г. и В. К., са дали показания, че ищецът е започнал да живее в имота след завършване на сградата през 2003 г., заедно със съпругата си Л. К. и сина си М. К.; че Л. К. е живяла в имота до смъртта си през 2019 г. и от този момент и към разглеждане на делото ищецът е продължил да живее в апартамента сам. Посочил е, че относно субективния елемент - намерението, с което е осъществявана тази фактическа власт, ангажираните по делото доказателства са противоречиви, като се оформени две групи свидетели във връзка с твърденията на Б. К., че е закупил имота със свои средства на името на сина си, а след смъртта на сина им съпругата му Л. К. е считала, че имотът е на ищеца и той е владял и нейната идеална част от същия, както и по възраженията на ответниците, че съпругата на М. К. - И. К., е живяла в имота преди брака си с наследодателя, а ответниците Л. и Л. Р. - при посещенията си в България, когато са отсядали в апартамента за времето от 2003 г. до смъртта на майка си през 2019 г. Свидетелят С. Т., съсед на ищеца, живущ в същата сграда, в която е процесният апартамент, е дал показания, че ответницата И. К. никога не е живяла в жилището и не е имала ключ за него, наследодателят М. също нямал ключ, като след сключването на брака се изнесъл от апартамента и при посещения в жилището Б. К. му отварял. Свидетелят не познава ответниците Л. и Л. Р. и не е виждал последните двама да посещават апартамента. В апартамента живели ищецът и съпругата му, като след като тя се разболяла и залежала, той спрял да пътува и сам се грижил за нея, с помощта на жена, която идвала да чисти и готви. Относно имуществото на наследодателя М. К., единственото, което знае свидетелят, е това, което му е споделил ищецът и което се отнася до друг имот, не процесния - апартамент, в който са живели М. и И. К. след брака им, за който друг апартамент ищецът споделил на свидетеля, че ще остави на ответницата И. К.. Свидетелката В. К. - съседка на ищеца, е дала показания, че живее на същия етаж и че И. К. не е живяла в процесния имот заедно със съпруга си, преди брака им или след това. След смъртта на М., в имота живели единствено ищецът и съпругата му Л. К.. Виждала е децата на Л. - Л. и Л. Р., да идват на гости по празници, преди смъртта на М. К., но не ги е виждала да отсядат или да нощуват в процесния апартамент, а след смъртта на М. К. не ги е виждала да посещават имота, включително и след като майка им се разболяла. Свидетелката сочи, че тя лично е полагала грижи за Л. К., тъй като е лекар. След като Л. се разболяла, е виждала И. К. да идва в имота, но без да има собствен ключ - винаги звъняла и й отваряли. Говорила с ищеца и Л. К. относно собствеността върху имота, за което свидетелката посочва: „Те са ми споделяли, че И. има собствен апартамент, който аз също го знам, когато го купуваха. Двете деца, които живеят в чужбина, Л. им беше разпределила техните имоти, реално този апартамент беше техен“. Относно свободния достъп до апартамента свидетелката сочи, че е виждала И. К. да посещава апартамента, но смята, че последната не разполагала със собствен ключ. Свободният достъп на ответницата продължил допреди две години, когато на свидетелката станало известно за възникнал скандал, свързан с посещение на И. К. и нейни придружители, след който скандал ищецът сменил ключалката на апартамента си. Това събитие настъпило около 2020 г., съгласно показанията на свидетелите К. и К.. От показанията на М. М., близка приятелка и съученичка на Л. Р., се установява, че М. е живял в апартамента заедно с майка си и баща си. Л., която живее в Л., имала ключове от апартамента и поне 4-5 пъти годишно, когато се завръщала в България, отсядала там. Свидетелката лично е посещавала апартамента, заедно с Л.. От показанията на Е. П., рехабилитатор към фондация „Шалом“, се установява, че тя била ангажирана през 2017 г., когато след падане Л. К. била прикована на легло. Разноските за рехабилитацията покривала първоначално фондацията, впоследствие за кратък период - Б. К., а в течение на една година - Л. Р.. При посещенията си в апартамента й отварял ищецът Б. К., а в някои случай - И. К.. В апартамента е виждала както ищеца, така и ответниците, включително всички заедно. При нужда, помощ на свидетелката в грижите за Л. К. оказвала ответницата И. К.. От показанията на свидетелите С. Г. и В. К. - състуденти и приятели на ответницата И. К. и покойния й съпруг М. К., се установява, че М. и И. К. живели за известно време в процесния апартамент, включително организирали тържество по случай Нова година. С И. К. посещавали процесния апартамент и след смъртта на М., като последната имала достъп и ключове от апартамента. Свидетелят К. станал очевидец на скандал, когато при посещение в имота заедно с ответницата, се стигнало до пререкания с ищеца, поради което не били допуснати в имота. Сочи, че е знаел за проблемите на ответницата К. относно процесния апартамент, започнали преди около четири години, и затова й съдействал тя да закупи друг апартамент.

Въззивният съд е посочил, че въз основа на свидетелските показания може да се приеме, че Б. К. е установил фактическа власт върху спорния имот през 2003 г., като е живял съвместно със съпругата си и сина си М. К. (собственик на апартамента), като до смъртта на последния ищецът не е упражнявал владение върху имота. Твърденията му са, че е преобърнал държането на идеалните части на ответниците от имота във владение след смъртта на сина си, т.е. променил е основанието за упражняване на фактическата власт въз основа на субективно решение на ищеца, че вече свои имота за себе си. Именно тази промяна на държането във владение следва да се установи въз основа на ангажираните доказателства по делото, да се установи демонстриране по явен и недвусмислен начин отричане владението на другите съсобственици и манифестиране на действия, които отблъскват тяхното владение. Според Софийски апелативен съд не са налице предпоставките, предвидени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в отношенията между съсобствениците да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като съсобствеността произтича от наследяване, а не от друг юридически факт, и установяването на владението, извършено чрез превръщане на държането във владение, не изключва правата на останалите сънаследници. За да се приеме начало на придобивна давност, следва да се докаже превръщане на държането във владение с едностранни действия от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, като завладяването на частите на останалите трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Съдът е намерил за неоснователно (недоказано) твърдението във въззивната жалба, че е имало извършено разпределение на имотите от наследството на М. К., съгласно уговорки между страните. Визирал е, че няма категорично установяване, че страните са постигнали уговорка за разпределение на имотите от наследството на М. К., съпроводено с предаване на владението приживе. Наследодателят не е извършил разпореждане с имуществото си за след своята смърт по предвидения в закона ред. Съдебната практика приема, че само ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. От свидетелските показания не се установява, че другите наследници са изразили изрично съгласие ищецът да установи самостоятелно владение за себе си върху продесния имот и съответно той - върху другите наследствени имоти, за което са показателни и заведените от него дела за придобиване въз основа на давностно владение и на другите три имота от наследството на сина му. Допълнителен довод, че не е било извършено разпределение на имотите, е и представената нотариална покана от Л. Л. Р. и Л. Л. Р. до Б. Ж. К., с която същите са отправили искане за заплащане на обезщетение за ползваните от него техни идеални части от имотите, наследени от тях след смъртта на тяхната майка Л. К., която е връчена на ищеца на 23.10.2019 г. Ангажираните по делото свидетелски показания установяват, че Б. К. е упражнявал фактическа власт върху имота след смъртта на сина си, както и след смъртта на съпругата си Л. К., за което всички свидетели дават съвпадащи показания. Същите не установяват, че той е извършил действия, с които е демонстрирал промяната на намерението си относно идеалните части на другите наследници - ответници по делото. Твърденията му, че по време на брака му с Л. К. е владял и нейната идеална част от наследството на сина им, са неоснователни, тъй като по време на брак между съпрузи давност не тече съгласно чл. 116, ал. 1, б. ,,в“ ЗЗД. Установява се и че ответниците Р. и К. са полагали грижи за съпругата на ищеца, заплащали са същите, а след нейната смърт са посещавали имота. Заявено знание на конкретни свидетели по делото за това на кого е бил наследственият имот, не води до извод за демонстриране на промяна на намерението на осъществяващия фактическата власт, която промяна следва да бъде демонстрирана спрямо ответниците - другите съсобственици, а не спрямо трети лица. Относно спорния въпрос за смяна на ключа за имота и дали конкретно ответниците са имали такива, свидетелите съседи Т. и К. не дават конкретни данни за процесния период, а показанията им, че е сменен ключът за имота, се отнасят за събитие през 2020 г., от което следва, че до този момент ответницата К. е имала ключ от процесния имот, за да се налага ограничаване на достъпа й чрез смяна на ключ. Освен това свидетелите на ответниците сочат лични наблюдения как нееднократно И. К. ги е допускала до имота. Според въззивния съдебен състав може да се приеме, че след смъртта на съпругата на ищеца И. К. през 2019 г. е настъпила промяна в отношенията между ищеца и ответниците, от който момент се е проявило и намерение на ищеца да възпрепятства достъпа до процесния имот, включително и чрез смяна на ключа за него. От 2019 г. до 08.12.2020 г. обаче не е изтекъл изискуемият срок за придобиване на право на собственост по давност. До 2019 г. Б. К. безспорно е живял в апартамента, но не се установява да е извършвал действия, с които да е демонстрирал, че владее идеалните части на ответниците за себе си. Ответниците, като съсобственици, не са били длъжни да упражняват правомощията си, в която връзка и споровете дали са посещавали постоянно имота като собственици или не, се явяват неотносими. Съдебната практика последователно и непротиворечиво приема, че когато съсобственик, включително и сънаследник, ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът е тълкувал фактическата обстановка противно на приетия доказателствен материал, което е довело до неубедителна аргументация. Сочи, че свидетелските показания са възприети едностранчиво, като липсва коментар кои от тях се кредитират и кои – не. Съдът е възприел теза – кога счита, че Б. К. е започнал да владее – неподдържана от нито една от страните. Липсват изложени мотиви.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в изложението са формулирани въпросите:

1. При установено в хода на процеса явно владение върху имота единствено от владелеца, като същият е извършил ясна поредица от фактически действия, противопоставящи се на останалите съсобственици, които са станали достояние на ответниците по делото, включително и чрез иницииране на съдебен спор за установяване на собственост, може ли да се приеме, че е било изразено безспорно намерението му за своене на имота;

2. Дължи ли съдът при постановяване на съдебното решение да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства;

3. Води ли до необоснованост на решението обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение не се коментира изобщо становището на въззивника пред съответния съд, нито се вземат предвид свидетелските показания, като не се излагат самостоятелни мотиви по същността на спора.

Жалбоподателката визира задължителна практика на ВС и ВКС и практика по чл. 290 ГПК, с която според нея въззивното решение влиза в противоречие.

Постъпил е отговор от И. К., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо.

Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените доводи на жалбоподателката за очевидна неправилност в действителност попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и са неотносими за производството по чл. 288 ГПК.

Първият въпрос от изложението не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същият е формулиран изцяло според твърденията на жалбоподателката, а не според установеното от въззивния съд. В тази връзка следва да се отбележи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

В случая Софийски апелативен съд е приел, че въпреки че е упражнявал фактическа власт върху имота, Б. К. не е владял същия до смъртта на сина си през 2010 г.; след това е бил държател на частите на останалите съсобственици, като едва през 2019 г. е демонстрирал завладяване и на техните части. Считано от този момент обаче не е изтекъл необходимият съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок за придобиването им по давност.

Относно втория въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от визираната практика. Същият е обсъдил доводите и възраженията на страните по делото, съобразил е релевантните за спора обстоятелства, анализирал е събраните доказателства и е посочил какво се установява от тях; като е съобразил постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, аргументирано е направил извод за липса на давностно владение на Б. К., продължило най-малко десет години, по силата на което същият да се легитимира като собственик и на идеалните части, принадлежащи на останалите съсобственици – ответници по делото.

Третият въпрос също е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателката, а не според приетото в мотивите на Софийски апелативен съд, поради което за него важи казаното по-горе относно въпрос № 1 и той не покрива общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

И. К. има право на направените разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,