Определение № 138 от 14.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 471/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 вр. чл.396, ал.2, изр.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Р. Н. срещу определение № 2527/ 12.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 3488/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение № 261984/ 08.10.2020 г. по гр.д.№ 8809/2020 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на предявеният от Н. Р. Н. срещу „Сан продъкшън“ЕООД иск за заплащане на сумата от 40 000 лв.,представляваща неустойка за разваляне на договор за адвокатска услуга № 201911110084, чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в посочени в определението банки до размера на сумата от 40 000 лв.,срещу парична гаранция в размер на 4 000 лв.Частната жалба е срещу определението,в частта,в която исканата обезпечителна мярка е допусната срещу парична гаранция. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за незаконосъобразност,като се счита,че въззивният съд при произнасянето по процесуалноправните въпроси: кои обстоятелства обсъжда съдът по обезпечението, за да прецени вероятната основателност на иска, както и за правното значение на размера на лихвите по депозитите, по банковите кредити и на законната лихва за определяне размера на дължимата гаранция при налагането на запор върху банкови сметки е приложил критерии неотносими към настоящия случай. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Допустимо ли е размерът на гаранцията за допуснато обезпечение чрез запор на банкови сметки на длъжника да се определя чрез допълнителния непредвиден в чл.391,ал.3 ГПК критерий,а именно „доказателствена стойност на представени по делото доказателства”.2.Какъв е критерият за определяне размера на гаранцията при допускане на обезпечение чрез запор на банкови сметки на длъжника,като се твърди, че въпросът е решен в противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в определение № 180/02.04.2009 г. по ч. гр. д. № 111/2009 г., IV г. о. Поддържа, че определението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е постановено от въззивен съд и с него се допуска обезпечителна мярка, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявеният иск за парично вземане в размер на 40 000 лева е подкрепен с убедителни писмени доказателства, които обаче не удостоверяват изпълнението на дължимата от ищеца престация по договора, поради което исканото обезпечение – запор върху банкови сметки следва да бъде допуснато срещу гаранция в размер на 10% от исковата сума. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Жалбоподателят не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл.280,ал.1,т. и т.3 ГПК, макар повдигнатите правни въпроси да обуславят решението по делото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички представени доказателства по делото, за да прецени вероятната основателност на иска – не само за наличието на договор, от който произтича претендираното вземане, но и за наличието на изпълнение, когато то се дължи преди възникването на задължението да се изпълни уговорената насрещна престация; както и че евентуалните вреди от наложения запор не зависят единствено от размера на лихвите по депозитите и банковите кредити, както и от вероятната продължителност на делото, но също и от разноските във връзка с предоставянето на обезпечение, лихвите при кредитиране от небанкова институция и други релевантни обстоятелства. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.