Определение № 174 от 17.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4417/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 05.08.2019г. по гр.д.№275/2019г. на ОС Кюстендил, с което е уважен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Жалбоподателите – Н. Н. Х. и Х. Н. Х., чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Молят да се допусне касационно обжалване. Ответникът З. Г. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е обявил за окончателен сключения на 21.03.2016г. между З. Г. и Н. Х., починал на 05.10.2017г., с правоприемници Х. Н. и Н. Н., предварителен договор за замяна на недвижими имоти, по който З. Г. се е задължил да прехвърли на Н. Х. 1/5 идеална част от имот с № 037025 в землището на [населено място], общ. Невестино, с площ на целия имот 44 дка, начин на трайно ползване: иглолистна гора, находящ се в м.“Я. в.“, а Н. Х. се задължил да прехвърли на З. Г. 4/6 ид.части от 100/492 кв.м.от дворно място, находящо се в [населено място], цялото от 492 кв.м., имот /№/, кв. 283,, който представлява поземлен имот с идентификатор /№/ по КККР на [населено място], като З. Г. е изплатил изцяло на Н. Х. договорената за доплащане цена в размер на 21 000 лв. Установено е, че между ответника по жалба – ищец в производството и починалия праводател на ответничките - техен баща, е сключен предварителен договор от на 21.03.2016 г. за замяна на недвижими имоти, като съгласно чл. 4 за уравняване на стойностите на имотите, ищецът е поел задължение да доплати сумата от 21 000 лв. на две вноски. Констатирано е, че към датата на подписване на договора той е заплатил първата вноска в размер на като 10 000 лв., като самият договор служи за разписка на извършеното плащане, а от представен е по делото Анекс към предварителния договор от 21.03.2016 г. се установява, че втората вноска в размер на 11 000 лева била заплатена от на 22.11.2016г., когато бил подписан и запис на заповед за сумата от 23 000 лева (също приложен по делото), служещ за обезпечение на платената по предварителния договор сума в размер на 21 000 лева и неустойка в размер на 2000 лв., в случай че не се стигне до сключване на окончателен договор в уговорения срок. Установено е, че в анексът е уговоен 6 месечен срок за сключване на окончателния договор, в противен случай наследодателят на отвтеничките дължал а ищеца неустойка в размер на 2000 лева. Във връзка с направено оспорване от жалбоподателките, за това че подписът под предварителния договор и анекса не е положен от техния праводател Н. Х. съдът е допуснал и изслушал еденична и тройна съдебно-почеркова експертиза, според която собственоръчно изписаните ръкописно три имена са изпълнени от Н. Х., а ръкописните подписи/парафите/ не са. Съдът е изложил съображения за това, че подписът е материализираното с писмени знаци име на лицето и е допустимо той да се състои от едновременното изписване на трите имена (изписване на собственото име, бащиното име и фамилното име) с изписване чрез инициали на някое от тези три имена, а може да бъде положен параф без оглед дали се разчита добре или не, като се е позовал и на практика на ВКС -решение № 377 от 29.05.1995г. по гр.д. № 321/1995г., I г.о. на ВКС и е приел, че предварителният договор и анексът кам него са подписани от праводателя на жалбоподателките. Съдът е приел, че правото на собственост върху заменящите се имоти е установено от събраните по делото доказателства. Тълкувайки действителната воля на страните, при определяне на цената на имотите и отчитайки всички релевантни за това факти и обстоятелства, съобразно приобщените по делото доказателства и интереса на страните, съдът е счел, че не е налице твърдяната от жалбоподателкитее липса на еквивалентност на насрещните престации, която да обоснове нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави. Съдът се е позовал на практика според която само значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Що се отнася до възражението на жалбоподателиките за липса на идентичност между имотите, описани в предварителния договор и заявените с исковата молба, съдът намира, че индивидуализацията на имотите в предварителния договор е извършена по начин, който в достатъчна степен позволява да бъде определена точната воля на страните, относно предмета на договора. Приел е, че в диспозитива на решението си, заместващо окончателния договор, съдът следва да индивидуализира имотите, съобразно събраните по делото доказателства, като отново се е позовал и на практика на ВКС- решение № 551 от 29.IV.1975 г. по гр. д. № 120/75 г., I г. о. решение № 49 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 363/2012 г., IV г. о., ГК. С оглед на изложените съображения съдът е счел, че предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е доказан по основание и го е уважил. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от знание за спора: каква е разликата между подпис и параф при сключване на предварителен договор, по какъв начин следва да се подпише предварителен договор и меродавно ли е за авторството на изявление за сключване на предварителен договор изписването на трите имена на страната. Поддържат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Заявяват и основание по чл.280, ал.2 ЗЗД – очевидна неправилност на решението, тъй като мотивите на съда не следват от събраните доказателства. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Въпросите каква е разликата между подпис и параф при сключване на предварителен договор и по какъв начин следва да се подпише предварителен договор са фактически, а не правни и не съставляват общо основание по смъсила на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ирелевантно при извод за писмена форма, каквато законът изисква и за наличие на обвързващ предварителен договор по чл.19, ал.1 ЗЗД, е дали страните са изписали ръкописно трите си имена или е положен само подпис-параф. Както полагането на ръкописен подпис, така и изписването на трите имена е съзнателно действие на страната, което засвидетелства волеизявление за договорна обвързаност - доколкото не се установи факт за противното, какъвто не е доказан по делото. В случая не липсва изискуемата се форма на предварителния договор щом страната е изписала собственоръчно трите си имена под договора със съзнанието, че желае да прехвърли собствеността си. Що се касае до въпроса меродавно ли е за авторството на изявление за сключване на предварителен договор изписването на трите имена на страната по предварителен договор, то на същият съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, според която неавтентичен е подправеният документ и той не се ползва с формална доказателствена сила, т.е такава относно факта на писменото изявление и неговото авторство. В случая при преценка на всички доказателства по делото съдът е приел, че предварителният договор е автентичен, писмената форма е обективирана в документа, а договорът в случая съдържа всички съществени условия на един окончателен договор, заедно със свидетелстващи изявления / в договора и в анекс към него/ на праводателя на жалбоподателките, че цената за неговия имот е получена. Съдът е съобразил и практиката по приложението на чл. 180 ГПК, според която разпоредба частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В същата се приема, че законът не установява никакви изисквания относно подписите на физическите лица и относно техническите средства, чрез които те се полагат върху писмени документи. Приема се, че подписът може да бъде положен, както чрез саморъчно изписване на писмени (буквени или други) знаци (най-често - изписване на едно или повече от имената или на част от име на автора, на т. нар. "параф" и пр.) - с традиционно (или с друго) пишещо средство, така и чрез полагане на отпечатък от предварително изработен печат (щемпел). Във всички тези случаи е налице подписан документ, и ако той е частен, съдържащо се в него (материализирано в текста му) изявление, е направено от физическото лице, положило подписа и посочено като негов автор - решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК,; решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК; решение № 506 от 08.09.10 г. по гр. дело № 705/2009 г. на IV г.о. и решение № 194 от 18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о., ГК. Решението на въззивният съд не е и очевидно неправилно.Не се констатира и "очевидна неправилност", доколкото отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на основни съдопроизводствени правила. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника сумата 600 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът