Определение № 1096 от 08.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 535/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР ЕПИКА“ ООД срещу Определение № 2712/24.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2731/2024 г. на АС-София, с което е потвърдено Разпореждане № 7528 от 17.09.2024 г. по т.д. № 1321/2024 г. на СГС за връщане на подадената от частния касатор насрещна искова молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят навежда оплакване, че обжалваното определение е неправилно и моли за неговата отмяна. Сочи, че сумите, предмет на насрещните искове, се претендират евентуално при уважаване на предявените срещу него искове за дивидент, в който случай тези суми биха се явили получени от първоначалния ищец без основание. Поддържа, че в насрещната искова молба няма противоречие между фактическите твърдения и петитума, както и че обжалваното определение е немотвитирано и е постановено, без да са дадени разяснения относно подлежащите на изпълнение указания. Допълва, че задължението му да посочи фактите, от които произтича претендираното право, е изпълнено, а съдът следва сам да даде правната квалификация, необвързан от дадената от ищеца такава. Иска се допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по жалбата А. Х. не взима становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, намира, че частната касационна жалба е допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А. Х. срещу „МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР ЕПИКА“ ООД искове с правно основание чл. 133, ал. 1, изр. 2 ТЗ за заплащане на припадащата му се като съдружник част от разпределената през 2022 г. и 2023 г. печалба в размер съответно на 18 400 лв. и 75 460 лв. Ответникът е оспорил исковете с твърдението, че е заплатил процесните дивиденти след удържане на съответния данък, като за част от платените суми са съставени разходни документи, а останалите плащания са извършени в брой пред свидетел. В тази връзка насрещно ответникът е поискал от съда, в случай че не приеме за доказано плащането на дивидентите, да осъди Х. да му върне така платените суми като получени без основание. Първоинстанционният съд на основание чл. 129, ал. 2 ГПК е указал на ищеца по насрещните искове да уточни на какво основание претендира връщане на сумите и да обоснове евентуалния характер на претенцията. В изпълнение на указанията частният касатор е изложил фактически твърдения, идентични с поддържаните в отговора, като отново е посочил, че насрещните искове са предявени като евентуални, ако въпреки представените доказателства за плащане на дивидентите исковете срещу него бъдат уважени. Указанията са счетени за неизпълнени и насрещната искова молба е върната. За да потвърди разпореждането за връщане, въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния относно наличието на противоречие между претенцията, заявена като евентуална и предполагаща поради това положителна връзка на зависимост с главните искове, и фактическите твърдения, според които сумите, предмет на насрещните искове, са платени за дивиденти. Споделил е и съображенията, че ако сумите са доказано платени, главните искове ще бъдат отхвърлени и няма да се сбъдне вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на насрещните, а ако не се докаже плащането им и главните искове бъдат уважени, насрещните искове не биха могли да бъдат основателни поради неустановеното плащане. При тези данни не се констатира очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако определението е постановено при тежко и видимо от самия акт/от мотивите към него нарушение на закона или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая очевидната неправилност се аргументира с доводи, предполагащи преценка на изявленията на касатора, а не само на мотивите на съда, което изключва тяхната очевидност според разтълкувания по-горе смисъл. Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК също не са налице. Те изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. За да обоснове предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя въпроса задължен ли е ищецът да посочи основанието на исковете, да ги квалифицира или то следва да бъде изведено от съда от представените факти. Поддържа се решаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 377/16.02.2016 г. по гр. д. № 1160 /2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., и в Определение № 4406/20.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4239/2022 г. на ВКС, ГК, III г.о. Този въпрос не покрива общия селективен критерий, тъй като не е обуславящ. Той акцентира върху липсата на задължение за ищеца за посочване на правно основание (правна квалификация) на предявения иск, докато изводът на въззивния съд за нередовност на исковата молба е аргументиран с непосочено кореспондиращо на петитума фактическо основание, каквото ищецът дължи да посочи съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Друг конкретен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е формулиран, а единствено е представена съдебна практика, касаеща различни аспекти от задълженията на съда при нередовна искова молба – да даде правилни и ясни указания на ищеца, да определи държавната такса въз основа на редовна искова молба, да обоснове акта си и др. Дори да се приеме, че чрез представяне на тази практика касаторът поставя общо въпроса за предпоставките, при които съдът може да процедира чрез връщане на исковата молба, този въпрос не би удовлетворил допълнителния селективен критерий за решаването му в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изследвал дали са спазени именно изведените от практиката предпоставки за връщане на исковата молба (даване на указания, изтичане на срок за изпълнението им, неизпълнение), а преценката дали те действително са осъществени, е по същество и поради това е непроверима във фазата на селектиране на касационната жалба, нито може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е обосновано с конкретен въпрос, а единствено с поддържания касационен довод, че законът е приложен неточно. Заявеното основание обаче предполага във въззивното решение да е разгледан въпрос, чието решаване е от принципно значение за точното прилагане на закона, независимо от това как той е решен в конкретното въззивно решение. Доколкото такъв въпрос не е формулиран, не е покрит общият селективен критерий. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване. По отправеното в жалбата искане за възстановяване на внесената държавна такса компетентен да се произнесе е първоинстанционният съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,