Определение № 50252 от 12.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1788/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Р. В. А. срещу решение № 1118 от 04.06.2020г. по в.гр.д.№ 914/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 10543/2018г. на СГС, І-14 състав. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Р. А. срещу „Банка Пиреос България”АД с правно основание чл.439,ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи като погасени по давност следните суми: 99 600 евро - главница, ведно със законна лихва от 23.07.2012г., 500 евро - такси, държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по изпълнителен лист от 10.02.2013г., издаден по ч.гр.д.№ 35363/2012г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 60/2018г. на ЧСИ рег.№ 850 на КЧСИ. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната на решението и уважаване на отрицателните установителни искове. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването на основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно по въпросите: 1/Считат ли се за валидни предприетите действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.116,б. „в” ЗЗД след прекратяване на изпълнителното производство. Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с решението по гр.д.№ 1963/15 на ІVг.о. на ВКС. 2/От кой момент се прекъсва давността в случаите на прекратено по чл.433,ал.1,т.8 ГПК изпълнително производство. Касаторът се позовава на даденото тълкуване в т.10 на ТР №2 от 26.02.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос поддържа, че когато е налице прекратяване поради перемпция отсъстват валидни изпълнителни действия по смисъла на т.10 на посоченото тълкувателно решение; че когато е налице прекратяване поради перемпция, както в настоящия случай, изпълнителните действия не са произвели правно действие, не са прекъснали давността. Счита, че с прекратяването по право на предходно образуваното изпълнително дело на 01.04.2015г. са обезсилени извършените по него изпълнителни действия с обратна сила; тези действия не прекъсват давността по отношение на вземанията по процесния изпълнителен лист от 10.02.2013г.; давността по отношение на тях тече от 10.02.2013г. - с издаването на изпълнителния титул и петгодишният давностен срок е изтекъл на 10.02.2018г. В писмен отговор насрещната страна „Юробанк България”АД правоприемник на „Банка Пиреос България”АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищцата се е позовала на следните въведени в предмета на спора факти и обстоятелства като фактически основания на предявения отрицателен установителен иск, с който тя оспорва изпълнението поради изтекла погасителна давност: образувано на 18.03.2013г. въз основа на изпълнителен лист по молба на взискателя изпълнително дело № 279/2013г.; предприето по него последно изпълнително действие - запор на банкови сметки на 03.04.2013г.; неизвършване на изпълнителни действия и настъпила перемпция по това изпълнително дело, което е прекратено от ЧСИ на 30.01.2018г.; образувано на същата дата по искане на взискателя ново изпълнително дело № 60/2018г., по което едва на дата 23.04.2018г. е извършено изпълнително действие „възбрана върху недвижим имот”, което би могло да има прекъсващ давността ефект. Твърдението е, че това изпълнително действие е извършено след изтичането на пет години от предходното релевантно за прекъсване на давността изпълнително действие - това от 03.04.2013г. Подържано е, че новата петгодишна давност е започнала да тече от 03.04.2013г. и е изтекла на 03.04.2018г., поради което с предявения на 02.08.2018г. иск се иска установяване, че ищцата не дължи вземанията за сумите, за събирането на които се провеждат изпълнителни действия, поради погасяването им по давност. Първоинстанционният съд е приел, че вземането на банката не е установено с влязло в сила решение, а въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист издаден на 10.02.2013г., поради което не е приложима нормата на чл.117,ал.2 (като специална, касаеща влязло в сила решение, а иск по чл.422,ал.1 ГПК не е бил предявен). За релевантна е посочена разпоредбата на чл.110 ЗЗД относно главницата, таксата и разноските и три годишната давност относно договорната и мораторна лихви. Прието е, че в конкретния случай до постановяването на тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015г., в отношенията между страните следва да бъдат приложени постановките на ППВС №3/80г., съгласно които, по време на образувано изпълнително дело по отношение на вземането, давност не тече. Обсъдено е, че първото изпълнително дело № 279/2013г. срещу ищцата е образувано на 18.03.2013г., когато давността е прекъсната, а след този момент е спряла да тече. По него е наложен запор върху банкови сметки на ищцата на 01.04.2013г., от който момент тече срокът по чл.433,ал.1,т.8 ГПК и поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на две години изпълнителното производство е прекратено по право на 01.04.2015г. Счетено е, че от този момент е преустановено спирането на давността, тя е започнала отново да тече от 02.04.2015г. Годна да прекъсне петгодишната давност по отношение на главницата след този момент според първоинстанционния съд е наложената възбрана на 23.04.2018г. по новообразуваното изпълнително дело № 60/2018г. Прието е, че по отношение на главницата, вземането за такса 500 евро и за разноски (държавна такса и юрисконсултско възнаграждение) давността е прекъсната в рамките на петгодишния давностен срок на 23.04.2018г., а по отношение на вземането за мораторна и договорна лихва 3 годишната давност е изтекла в периода от 02.04.2015г. до 02.04.2018г. преди извършването на валидното изпълнително действие от 23.04.2018г. Сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу решението за отхвърляне на иска съставът на САС е посочил, че след налагане на запорите по изпълнително дело № 279/2013г., изпълнителни действия не са искани и предприемани, поради което на основание чл. 433, т. 8 ГПК, изпълнителното производство е прекратено по право, считано от 02.04.2015г., съответно към 26.06.2016г., когато е прието ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство срещу ищцата не е било висящо. От това е изведено, че даденото в т. 10 на ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение - при прекратено на основание чл. 433, т. 8 ГПК изпълнително производство, новата погасителна давност за вземането тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, не намира приложение в конкретния случай. Въззивната инстанция се е позовала на даденото с акта по чл.290 ГПК по гр. д. № 2382/2017г. на ІVг.о. на ВКС разрешение: извършената с т. 10 на ТР № 2/2013 г. отмяна на ППВС № 3/1980г. поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение и даденото с т. 10 от него разрешение се прилага от тази дата и по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. За правилен е счетен изводът на СГС, че приложимо за спора е тълкуването, дадено с ППВС № 3/80г., с оглед на което е прието, че за времето до перемиране на изпълнителното производство (02.04.2015г.) погасителна давност не е текла, защото е била спряна, а след прекратяване на изпълнителното производство, петгодишна погасителна давност за вземанията, които са предмет на въззивното производство е прекъсната с молба на взискателя от 30.01.2018г., с поисканите в нея нови изпълнителни действия (опис и възбрани), а независимо от това прекъсване, към 02.08.2018г., когато е подадена настоящата искова молба, не е изминал необходимият петгодишен давностен срок, считано от 02.04.2015г. С определение № 74 от 30.03.2021г. настоящото дело е било спряно до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 3/2020г. По него ОСГТК на ВКС се произнесе с тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г., приемайки, че „погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС ”, поради което тази процесуална пречка не е налице и производството по делото, което е във фазата по чл.288 ГПК, следва да бъде възобновено. По искането за осъществяване на касационната проверка на основанието по чл.280,ал.2, предложение последно ГПК: Очевидната неправилност на обжалвания акт според касатора се състои и е видна от произнасянето на въззивната инстанция по двата поставени въпроси в изложението, т.е. очевидната неправилност е въведена в контекста на поставените въпроси. Двата процесуални института - очевидната неправилност (чл.280,ал.2,предложение последно ГПК) и общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол (чл.280,ал.1 ГПК) не са тъждествени. Очевидната неправилност подлежи на самостоятелно, обстойно и аргументирано обосноваване от касатора. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт тежко нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл, а и директното основание за касационен контрол следва да бъде доказано от страната и не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. По искането за осъществяване на факултативния касационен контрол: Даденото от въззивната инстанция разрешение, че погасителната давност в конкретния случай не е текла по време на висящия изпълнителен процес по изп.дело № 279/2013г. до неговото прекратяване по право на дата, предхождаща приемането на 26.06.2015г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е в сихрон с приетия отговор в тълкувателното решение, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението въпроси произтича от обстоятелството, че в основата им стои тезата, която касаторът сега защитава с касационната жалба - че с факта на прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона на 01.04.2015г. (до какъвто правилен според касатора извод е стигнал съдът) всички извършени изпълнителни действия са били обезсилени с обратна сила и същите не са прекъснали давността; че давността за тях следва да се счита, че е започнала да тече не от 02.04.2013г., когато е наложен запорът по първото изпълнително дело, а от 10.02.2013г., когато е издаден изпълнителният лист, поради което към 10.02.2018г. новата давност е изтекла и са погасени и вземанията за главница, такси и разноски за заповедното производство, поради което следва да бъдат признати за несъществуващи. В контекста на зададените въпроси - относно правното значение на изпълнителни действия, предприети по прекратено по право на основание чл. 433,ал.1,т.8 ГПК изпълнително дело съдилищата не са излагали съображения и не са се произнасяли. Първоинстанционният и въззивният съд не са отдали никакво значение на изпълнителното действие от 03.04.2013г. по прекратеното изпълнително дело по отношение прекъсването на погасителната давност, не са му придали правно действие, каквото касаторът залага като предпоставка във въпросите - на валидно изпълнително действие, прекъсващо погасителната давност. Това изпълнително действие е зачетено от инстанциите по същество само с оглед последиците по чл. 433,ал.1,т. 8 ГПК, с което разрешение касаторът се съгласява. Следователно, въпросът е хипотетичен, а не обуславящ, не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Единствено при наличието на тази предпоставка, надлежно обвързана с допълнителната по чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК, този контрол може да бъде допуснат, които изисквания в случая отсъстват. По тези съображения не е налице необходимост от спиране на настоящото дело с оглед висящото пред ОСГТК на ВКС тълкувателно производство по въпроса: „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?”. Въззивната инстанция не е взела становище по този въпрос. Както се посочи изводите й, обусловили изхода на спора се състоят в следното: погасителната давност е прекъсната с образуването на изпълнителното дело през 2013г. и предприетите по него изпълнителни действия. С предприетите действия за принудително изпълнение давността е спряла да тече. След перемирането на това изпълнително дело спрялата давност е започнала да тече от датата на прекратяването му по право - 02.04.2015г. Петгодишната погасителна давност по отношение на вземанията, предмет на въззивното производство не е изтекла към датата на подаване на исковата молба - 02.08.2018г., независимо от прекъсването й с принудителни действия, предприети по образуваното след перемираното ново и висящо понастоящем изпълнително дело. При извода за недопускане на касационното обжалване по поставените въпроси е видна и неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване поради „очевидно неправилното” им разрешаване от въззивната инстанция. Разноски за производството не се присъждат. В отговора на касационната жалба, подаден от банката чрез упълномощен адвокат, искане за присъждане на възнаграждение за изготвянето му не се съдържа, съответно не са представени и доказателства за договорено и заплатено такова. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1т.о.