Определение № 2173 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3746/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу онази част от Решение № 180 от 16.06.2023 г. по в. гр. д. № 299/2023 г. на Окръжен съд - Добрич, в която след отмяна на Решение № 11/23.01.2023 г. по гр. д. № 302/2022 г. по описа на Районен съд – Генерал Тошево в частта, в която е отхвърлен предявеният от Я. М. А., ЕГН: [ЕГН], срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за заплащане на сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение по досъдебно производство № 105/2016 г. по описа на РУ на МВР – Генерал Тошево, прокурорска преписка № 123/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Генерал Тошево, в извършване на престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, за което ищецът е оправдан в слязла в сила присъда № 260142/12.07.2021 г. по н.о.х.д. № 2384/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Я. М. А. сумата от 4 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, които са причинени на ищеца от незаконно обвинение по досъдебно производство № 105/2016г. по описа на РУ на МВР – Генерал Тошево, прокурорска преписка № 123/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Генерал Тошево, в извършване на престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, за което ищецът е оправдан в слязла в сила присъда № 260142/12.07.2021 г. по н.о.х.д. № 2384/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2021 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел за доказана причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и неимуществените вреди, понесени от ищеца. При условията на евентуалност поддържа, че размерът на присъденото обезщетение е прекомерен. Искането е за отмяна на атакуваното решение.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Я. М. А. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да уважи предявения иск, въззивният съд е установил, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 290, ал. 1 НК. Наказателното производство е приключило с присъда, с която той е признат за невиновен в извършване на престъплението, предмет на обвинението, и оправдан по повдигнатото обвинение. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по НК и оправдано от съда. Установено е, че незаконно воденото наказателно производство, продължило 3 години, 1 месец и 20 дни и развило се в 17 открити съдебни заседания, 8 от които отложени или отсрочени по молба на подсъдимия и/или защитника му в наказателния процес, е причинило на ищеца неимуществени вреди - психотравма, доказана посредством заключението към съдебно-психиатричната експертиза и свидетелските показания по делото.

При определяне размера на обезщетението въззивният съд съобразил следните обстоятелства: вида на престъплението, в което ищецът (неосъждан) е бил обвинен – същото не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; фактът, че разследването не е приключило в досъдебната фаза, а е проведено и съдебно производство в две инстанции, но в рамките на една разумна продължителност на наказателния процес; това, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, т.е. не са били ограничени негови основни човешки права, не е бил изолиран от близките си; накърняването на честта и достойнството, уронването на доброто име на ищеца в неговия приятелски и професионален кръг, но без данни за широк обществен отзвук; смущаването на семейните отношения; интензитета на претърпените от него страдания от неимуществен характер - личните му чувства и начина, по който той субективно е понесъл вредата, в т.ч. влошаването на психичното му състояние. Предвид тези обстоятелства, въззивният съд счел, че сумата от 4 000 лева би обезщетила ищеца за търпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер. Претендираното обезщетение над този размер от 4 000 лв. до 15 000 лв. окръжният съд приел за несъразмерно високо на установените претърпени вреди в причинна връзка с незаконното обвинение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Следва ли да е доказана пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите, за които се търси обезщетение?“;

2. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС – т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК (по първия от въпросите), и ППВС № 4/1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, Решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV ГО, Решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV ГО, Решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV ГО, Решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV ГО, Решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV ГО, Решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV ГО, Решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV ГО, Решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III ГО, Решение № 61/28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на III ГО (по втория от въпросите).

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, на която жалбоподателят се позовава - т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е установил всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти и въз основа на тях е обосновал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди. Посочената от касационния жалбоподател

съдебна практика - разясненията по прилагане на закона в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, е неотносима към разглеждания случай в частта по определяне на обезщетението при частично оправдаване на подсъдимия, тъй като ищецът по делото е оправдан изцяло с влязла в сила присъда.

Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, изпълняваната най-лека мярка за неотклонение „подписка“, данните за накърнени чест, достойнство и добро име на ищеца в неговия приятелски и професионален кръг, смущаването на семейните отношения и интензитета на претърпените от него страдания от неимуществен характер, в т.ч. влошаването на психичното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение