Определение № 527 от 17.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4188/2018 г.

Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№5371/06.7.2018 г., подадена от „ВЕГА СТАР“ЕООД – град Бяла Слатина, област Враца, против въззивно решение №195/28.5.2018 г. по гр.д.№782/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, г.о., втори въззивен състав, с което е отхвърлен предявения от „ВЕГА СТАР” ЕООД срещу Н. Б. К. и Б. Н. К. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД - за обявяване за недействителен на договор за дарение на недвижим имот, обективиран с нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/2009 г. на нотариус Б.М., с който Н. Б. К. е дарил на Б. Н. К. 3/4 ид. части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. С., а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел *, пл. № *, кв. * по регулационния план на в.з. „Я.”. Пловдивският апелативен съд е приел, че е „Предявен е иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Искът е допустим с оглед твърденията на ищеца, че е кредитор на първия ответник по конкретно негово неудовлетворено вземане, произтичащо от запис на заповед, и че същият е извършил действие, с което го уврежда – сключване на договор за дарение в полза на втория ответник. Според чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Това право възниква при наличието на определен фактически състав с установени от законодателя елементи, а именно: 1. наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; 2. извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; 3. субективен елемент - знание на длъжника /респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора. В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка – увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т. е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието. В случая съдът приема за установено /а и страните не спорят по този въпрос/, че вземането, което обуславя качеството на кредитор на ищеца спрямо първи ответник, е възникнало в неговия патримониум по силата на джиро /прехвърляне на вземането по запис на заповед от 27.07.2009 г./ от поемателя по него „Майстер Лимитид” на 14.05.2010 г., т. е. след сключване на процесния договор за дарение на 17.12.2009 г. Активната материална легитимация в хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД принадлежи единствено на лице, което е кредитор на длъжника към момента на сключване на атакуваната увреждаща сделка. В случая това е праводателят на ищеца „Майстер Лимитид”, но не и ищецът „Вега Стар” ООД, който е придобил чрез джиро вземането по записа на заповед след сключване на процесния договор за дарение. При това положение ищецът, който е придобил вземането след сключване на сделката, не е материалнолегитимиран да иска обявяване на нейната недействителност по реда на чл. 135, ал.1 от ЗЗД. Този извод се извежда от принципа, че състоянието на длъжниковото имущество се преценява към момента, в който кредиторът е станал такъв, т.е. към момента, в който той е придобил вземането. Това е така защото логично е всеки кредитор да разчита точно на това имущество на длъжника /в качеството му на общо обезпечение на задълженията/, с което последният разполага към момента на възникване на вземането на кредитора, тъй като именно към този момент кредиторът има възможност да прецени платежоспособността на длъжника и, в зависимост от преценката, да приеме да стане негов кредитор или не: ако длъжникът разполага с достатъчно /според кредитора/ имущество, това би обусловило по-голямата готовност на последния да придобие вземане срещу този длъжник, и обратно – ако длъжниковото имущество е недостатъчно, кредиторът може да предпочете да не поеме такъв риск. В последната хипотеза, ако длъжникът вече е обеднял и въпреки знанието за това /или възможността да се осведоми/ кредиторът придобие вземане срещу него, той прави това на свой риск. Затова, ако не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, той трябва да понесе последиците от неговата неплатежоспособност. Интересът на третото лице – контрахент на длъжника, следва да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като, придобивайки вземането след разпоредителната сделка, той знае за нея /или е могъл да узнае за нея от вписванията в имотния регистър/, и поради това е имал възможност да прецени дали да придобие вземането при тези условия. За разлика от него към момента на сключване на сделката, третите лица нямат основание да е съмняват в правните й последици /тъй като кредиторът ще я атакува едва в по-късен момент/, не предполагат бъдещото изменение на имущественото състояние на длъжника /в случай на уважаване на претенцията на кредитора/, и добросъвестно разчитат на придобиваното със сделката имущество. По горните съображения се налага извод, че отменителният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, предявен от кредитор, който е придобил вземането си след сключване на твърдяната увреждаща сделка, независимо дали същата е възмездна или не, неоснователен поради липса на активна материалноправна легитимация. Налице е съдебна практика, според която, ако ищецът се легитимира като кредитор с възникнало след сключване на увреждащата сделка вземане, т.е. увреждащото действие е извършено преди датата на придобиване на вземането, то Павловият иск би могъл да се упражни в хипотезата на ч. 135, ал. 3 от ЗЗД. В тази хипотеза следва да е налице субективна предпоставка – действието да е предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Намерението за увреждане не включва единствено знание, че длъжникът има дългове и с разпоредителното действие би могъл да увреди кредитора, а това действие следва да е извършено именно с оглед на очаквано възникване на бъдещо задължение. В тази хипотеза презумпцията за знание не намира приложение. От събраните по делото доказателства не може да се направи извод процесната сделка да е сключена от ответниците с цел да се увреди бъдещия кредитор на първия ответник. С оглед на горното настоящият състав намира, че са налице предпоставките за възникване на правото на ищеца по чл. 135 от ЗЗД, поради което предявеният от него иск е основателен. Поради несъвпадане на извода на настоящата инстанция с този на първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него постановено друго, с което предявеният иск по чл. 135 от ЗЗД се отхвърли.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.Трябва ли да се изследва качеството кредитор и момента, към който последният е придобил вземането в производството по чл.135 ЗЗД ?, 2.Счита ли се, че разпоредителната сделка е извършена преди възникване на кредиторовото вземане, ако след разпоредителната сделка вземането е преминало към нов кредитор посредством наследяване или частно правоприемство(в случая чрез джиро) ?, 3. При прехвърляне на вземането, то преминава ли към новия кредитор с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, вкл. и с потестативното субективно материално право на кредитора да бъде обявена само спрямо него за недействителна дадена правна сделка, респективно друго фактическо действие на длъжника, с което последният го уврежда ? 4. Ако длъжникът с разпоредителната сделка уврежда първоначалния кредитор, счита ли се, че такова увреждане е налице и по отношение на правоприемника на първоначалния кредитор ? 5.Прехвърля ли се джиратаря правото на джиранта да предяви иск по чл.135 ЗЗД ? 6.При предявен иск по чл.135 ЗЗД от джиратаря на основание прехвърлен след увреждащата сделка запис на заповед от кой момент същият се счита за кредитор на длъжника по записа на заповед ? Сочи се и се представя практика на ВКС. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация Н. Б. К., посредством процесуалния си представител – адв. И. Б., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Ответникът по касация Б. Н. К., посредством процесуалния си представител – адв. В. В., също е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Ответниците по касация В. И. К., Н. Д. И. и М. Х. А. – Р., не заявяват становища в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорите на ответниците по касация Н. Б. К. и Б. Н. К. намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси, а именно „Трябва ли да се изследва качеството кредитор и момента, към който последният е придобил вземането в производството по чл.135 ЗЗД ?“, като относим към изводите на въззивната инстанция и с оглед представената към изложението практика на ВКС. Неоснователно е позоваването на ответниците по касация на факта, че упълномощаването на адвокат Д. П. – П. е извършеноот лице без представителна власт. Действително управителят на „ВЕГА СТАР“ ЕООД е починал преди депозиране на касационната жалба в съда, но с оглед обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на посоченото дружество е „Вилтем“ ЕООД – София, чийто собственик е М. И. А., то упълномощаването от нейна страна на адвокат Д. П. – П.,/пълномощно на лист 25 от настоящото дело/ доказва представителната власт на адвоката. На касационния жалбоподател следва да се укаже да представи документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд за държавни такси в размер на 160 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,