Определение № 50047 от 06.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2155/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. С. като постоянен синдик на „Милинвест” ЕООД /н./, представлявана от адв. К. Н., и касационна жалба на А. Н. И., представлявана от адв. Е. Д., срещу решение № 260080 от 13.05.2021г. по в.т.д. № 641/2020г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260275/09.10.2020г. по т.д. № 257/2019г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, е отхвърлен предявеният от А. Н. И. иск с правно основание чл.649 ал.1 ТЗ вр.чл.135 ЗЗД, при участие на Г. П. С. - синдик на „Милинвест“ ЕООД /н./, [населено място] против „Милинвест“ ЕООД /н./, и В. Б. М., Е. С. М., Т. К. О. и И. К. О. за обявяване по отношение на ищцата и на всички кредитори на масата на несъстоятелността на относителната недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 42, том I, рег. № 809, дело № 41 от 11.04.2014г. на нот. К. Паунова с район на действие ВРС, вписан като акт № 120, том XVIII, дело № 3684/2014г., вх.рег. №7397/11.04.2014г., с който „Милинвест“ ЕООД /н./ продава следния недвижим имот, а именно: за В. М. – 47.49 кв.м. ид.ч., а за Т. О. – 38.27 кв.м. ид.ч. от самостоятелен обект апартамент № 6 с идентификатор 10135.1503.51.1.7. с площ 85.76 кв.м., находящ се в г.Варна, [улица], състоящ се от две входни антрета, дневна с кухня-бокс, дневна, спалня, кухня-бокс, две бани с тоалет и четири тераси, при граници на апартамента по съдебно решение: вътрешен двор, УПИ VIII-3, УПИ VI-7, [улица]при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, под обекта – 10135.1503.51.1.5, 10135.1503.51.1.6., над обекта няма, стар идентификатор – няма както и за В. Б. М. – Ѕ ид.ч., а за Т. К. О. – Ѕ ид.ч. кв.м. от принадлежащото към апартамента избено помещение № 2 с полезна площ от 8.56 кв.м., както и за В. Б. М. – 11.8840% ид.ч., а за Т. К. О. – 9.5746% ид.ч. от общо полагащите се за апартамента 21.4586% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, заедно със за В. Б. М. – 16.79 кв.м., а за Т. К. О. 14.33 кв.м. идеални части или общо 31.12 кв.м. от поземления имот, в който е построена сградата с идентификатор 10135.1503.51, за сумата от 32 700 лева с ДДС.

Касаторът Г. П. С. - като постоянен синдик на „Милинвест” ЕООД /н./, поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че увреждането на кредитора, както и знанието за това у приобретателя по атакуваната сделка следва да бъдат преценени към момента на сключване на предварителния договор, тъй като това е моментът, в който се взема решение за закупуване на имота. Намира, че този извод създава предпоставки за заобикаляне на закона чрез сключване на антидатирани предварителни договори с цел избягване на последиците, свързани с недействителността. Сочи, че предварителният договор по своята правна същност представлява облигационно задължение за сключване на окончателен договор при определени, предварително договорени условия, но ако не са налице пречки от каквото и да е естество за сключването му, включително и влошено финансово състояние на някоя от страните по него. Изтъква, че в случая от сключването на предварителния договор до сключването на окончателен са изминали 9 години, с оглед на което не е без значение какви обстоятелства са настъпили както в правната сфера на продавача, така и в правната сфера на купувача. Намира за неуместно позоваването на решение № 263 от 21.01.2019 по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, IV г.о., което е постановено по съвършено различни факти. Сочи още, че в случая към момента на сключване на окончателния договор продавачът се е намирал в такова правно и финансово положение, което при полагане дори на обикновена грижа и бдителност от страна на купувача би довело до знание за увреждащия характер на сделката.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК, като излага съображения за очевидна неправилност на решението с оглед мотивите на въззивния съд, че преценката на всички релевантни факти следва да се извърши не към момента на сключване на окончателния, а на предварителния договор. Обосновава и наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Към кой момент следва да се преценява наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД: към момента на постигане на съгласие в определен бъдещ момент да се сключи окончателен договор /момента на сключване на предварителния договор/ или към момента на сключване на окончателния договор, който реално произвежда целения правен резултат /вещно-прехвърлително действие или други желани от страните правни последици/? Твърди, че въпросът е решен противоречие с решение № 635 от 06.10.2008г. по т.д. № 268/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Ако към момента на сключване на предварителния договор няма предпоставки за обявяването за недействително на действието, за което страните са постигнали съгласие да извършат в определен бъдещ момент, но към момента на изпълнението на това бъдещо действие /сключването на окончателния договор/ такива предпоставки съществуват, ще се счита ли, че това действие уврежда кредиторите? Към кой от тези два момента ще се преценява знанието за увреждането? Касаторът поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторът – ищец А. Н. И. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага довод за немотивираност на въззивното решение. Сочи, че между дружеството и Т. О. липсва сключен предварителен договор за покупко-продажба, поради което по отношение на същата знанието за увреждане следва да се преценява към момента на сключване на процесната сделка. Твърди още, че поради значителните различия в съществените условия по предварителния договор между дружеството и В. М. и процесната сделка, същите не се явяват съставни части на една сделка, с оглед на което решение № 263 от 21.01.2019г. по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, IV ГО се явява неприложимо по настоящото дело. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд при произнасяне по спорния предмет да изложи мотиви, с които да обоснове съществуването или не на релевантните по делото факти и обстоятелства. Твърди се противоречие с решение № 163 от 03.02.2021г. по гр.д. № 123/2020г. на ВКС, III г.о., решение № 44 от 10.07.2020г. по гр.д. № 1963/2019г. на ВКС, II г.о., решение № 170 от 29.11.2018г. по гр.д. № 3957/2017г. на ВКС, III г.о.

2. Относно основанието /правопораждащия юридически факт/ за възникване и съществуване на валидно облигационно договорно правоотношение с насрещни права и задължения с предмет: обещание за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Сочи се противоречие с решение № 94 от 28.08.2019г. по гр.д. № 3612/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 46 от 17.09.2015г. по т.д. № 4489/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 367 от 27.01.2015г. по гр.д. № 5852/2013г. на ВКС, IV г.о.

3. При предявен иск по чл.135 ЗЗД, когато уговорките в предварителен договор за съществените условия на обещаната продажба на недвижим имот не са възпроизведени в последващия договор в нотариална форма, а са налице съществени промени и значителни различия в съществените условия на продажбата /относно продавания недвижим имот и определената цена/, към кой момент следва да се преценява знанието на купувача за увреждането с продажбата на кредиторите на продавача – към сключване на предварителния договор или към момента на изповядване на нотариалната сделка? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът – ищец А. Н. И. представя отговор на касационната жалба на синдика Г. П. С., в който поддържа, че представеното от този касатор не е касационна жалба по смисъла на закона, а защита на ответниците и на престъпленията по служба на въззивния състав, тъй като съдържа неверни твърдения за сключени „предварителни” договори и договор за изработка.

Ответниците Т. К. О. и И. К. О. оспорват касационните жалби. Правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице произнасяне в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС, а въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните и се е произнесъл в съответствие с решение № 263 от 21.01.2019г. по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, IV ГО. Излагат и съображения за неоснователност на касационните жалби.

Ответниците В. Б. М. и Е. С. М. оспорват касационната жалба на синдика на „Милинвест” ЕООД /в несъстоятелност/. Поддържат, че синдикът не е легитимиран да обжалва постановеното решение, тъй като не е заявявана претенция с правно основание чл.649 ТЗ, съдът в противоречие с процесуалния закон е конституирал без искане от ищцата като съищец синдика на „Милинвест” ЕООД /в несъстоятелност/ и че такъв иск би бил погасен и по давност. Правят възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посоченото от синдика решение на ВКС не е в противоречие нито с обжалваното решение, нито с решение № 263 от 21.01.2019г. по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, IV ГО

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Неоснователно е възражението на ответниците за недопустимост на подадената от синдика на „Милинвест” ЕООД /в несъстоятелност/ касационна жалба. Съгласно разпоредбата на чл.649, ал.3 ГПК синдикът на дружеството се явява страна по настоящото делото, поради което се явява легитимиран да обжалва постановеното въззивно решение за отхвърляне на предявения иск.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването, че претенция с правно основание чл.649, ал.1 ТЗ вр.чл.135 ЗЗД не е заявена, като е изложил съображения, че според съдебната практика от съществено значение за квалификацията на иска като такъв по чл.649, ал.1 ТЗ и неговата допустимост е моментът на неговото предявяване – изисква се това да е след открито производство по несъстоятелност на длъжника, както и да съдържа твърдения за увреждащ характер на оспорваните действия спрямо масата на несъстоятелността. Посочил е, че в процесния случай ищцата действително е формулирала петитум да бъде обявена за недействителна само спрямо нея процесната сделка от 11.04.2014г., но в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения, че на общото събрание на кредиторите, проведено в началото на септември 2018г., синдикът е обявил, че е готов с необходимите документи и до една седмица ще заведе иск, с който да се удовлетворят вземанията им, но това не е направено повече от пет месеца, както и че първият ответник, разпореждайки се с четири свои имота 18 дни след постановяване на решението за прекратяването му и обявяването му в ликвидация, е целял да увреди интересите на кредиторите си. Приел е, че тези твърдения сочат, че според ищцата процесната сделка уврежда именно масата на несъстоятелността и удовлетворяването на всички кредитори, като искът е предявен и при наличието на открито производство по несъстоятелност на „Милинвест“ ЕООД. Поради това е достигнал до извод, че първоинстанционният съд законосъобразно е квалифицирал иска като такъв по чл.649, ал.1 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД и служебно е конституирал синдика на дружеството като съищец.

Въззивният съд е приел още, че искът е предявен и в рамките на едногодишния преклузивен срок по чл.649, ал.1 ТЗ от откриване на производството но несъстоятелност, като е изложил съображения, че едногодишният срок по чл.649, ал.1 ТЗ изтича на 23.05.2019г., а исковата молба е подадена на 15.02.2019г., с оглед на което правото на иск не е преклудирано.

Предвид дадената правна квалификация на предявения иск въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивниците, че ищцата нямала правен интерес от завеждането му, тъй като е кредитор от шести ред, като е посочил, че влязлото в сила решение по специалния П. иск в производството по несъстоятелност има действие не само за ищцата, но и за синдика и всички кредитори съгласно изричния регламент на чл.649, ал.5, пр.2 ТЗ.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищцата е кредитор на обявеното в несъстоятелност ответно дружество „Милинвест“ ЕООД с прието вземане, включено в списъка на приетите вземания, обявен по партидата на търговеца в ТР на 20.07.2018г., в размер на 7 720,83 лева главница, включено с ред за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ, като за лихвата до общия размер от 10 659.77 лева е прието с ред за удовлетворяване по т.9 на същия текст. Посочил е, че вземането на ищцата произтича от некачествено изпълнено строителство по договора от 01.11.2004г., сключен с ответното несъстоятелно дружество, като с влязло в сила на 14.01.2016г. решение № 37/14.01.2016г. по в.т.д.№ 670/2015г. на ВОС, след частична отмяна на решението по гр.д. № 5759/2011г. на ВРС, дължимото на „Милинвест“ ЕООД възнаграждение от ищцата е намалено със сумата от 1379 евро поради отклонение в поръчката, изразяващо се в изграждане на апартамент № 3 и гараж № 2 с по-малка от договорената площ и изграждане на сграда с по-голяма РЗП. Приел е, че това вземане възниква в момента на неизпълнение на задълженията на изпълнителя по договора за изработка да изпълни строителството без отклонения в договореното и подаването на исковата молба до съда с искане за намаляване на дължимото от нея възнаграждение на строителя, поради което е намерил за неоснователно твърдението на ответниците, че вземането е възникнало с постановяване на съдебното решение № 37/14.01.2016г. по в.т.д. № 670/2015г. на ВОС, което го признава по основание и размер.

Въззивният съд е посочил, че задължително условие за уважаване на П. иск е доказване на увреждащото правно действие на длъжника, което е предмет на желаната от кредитора отмяна, като преценката доколко са застрашени интересите на кредитора се прави не към момента на завеждане на иска по чл. 135 от ЗЗД, а към момента на извършване на разпоредителното действие. Приел е обаче, че в процесния случай увреждането на кредитора, както и знанието за това у приобретателите по атакуваната сделка следва да бъдат преценявани към един по-ранен момент. В тази връзка е взел предвид следните факти: че по силата на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в строеж от 25.01.2005г. „Милинвест“ ЕООД като продавач се е задължило да продаде на В. М. като купувач собствен недвижим имот, съставляващ ап.№ 6 на [улица], с площ около 59 кв.м. за сумата от 33 420 евро, платима на посочените в чл.2 вноски; че съгласно заключението на ССчЕ, по данни от приложените по делото квитанции към ПКО, издадени от „Милинвест“ ЕООД, платената сума е 33 757,45 лева; че с договор за изработка от 15.11.2005г., възложителят В. Б. М. се е задължил да заплати авансово сумата от 18 500 лева за извършването на СМР на апартамент 6 с площ от 44,17 кв.м. и изба с площ от 3,80 кв.м., находящ се на [улица]; че ССчЕ не е открила документ, установяващ сумата, която е следвало да бъде доплатена по този договор; че е съставена фактура № 94/14.11.2005г. с издател „Милинвест“ ЕООД и клиент Е. М. с приложен към нея касов бон за сумата от 19 200 лева с ДДС; че с договор за изработка от 15.11.2005г. с възложител Т. О. изпълнителят „Милинвест“ ЕООД се е задължил да извърши СМР на обекта, находящ се на [улица], срещу авансово заплатена сума от 18 000 лева, като е издадена фактура № 95/15.11.2005г. от „Милинвест“ ЕООД за клиент Т. К. О. за авансово плащане на обекта на [улица] за 18 000 лева с ДДС. Въззивният съд е посочил още, че продавачът/изпълнител и купувачите/възложители са постигнали и споразумение с нот. заверка на подписите от 08.07.2008г., с което „Милинвест“ ЕООД се е съгласил да раздели технически за своя сметка, след съдебно решение за делба или договор за доброволна делба, апартамент 6 с площ от 114,25 кв.м. на: апартамент 7 с площ от 58,92 кв.м. за В. и Е. М. и апартамент 8 с площ от 47,47 кв.м. за Т. О., като в нот.акт № 42/14г. е вписана продажна цена за целия апартамент на М. и О. в размер на 37 200 лева, от които 19 200 лева за В. М. и 18 000 лева за Т. О. и е посочено, че купувачът М. е платил тази стойност на 14.11.2005г., а Т. О. - на 15.11.2005г. Въззивният съд е посочил още, че данъчната оценка на имота е 126 280,890 лева, а средната пазарна цена – над 100 000 лева.

Въззивният съд е изложил съображения, че споразумението с нотариална заверка на подписите от 08.07.2008г. е с достоверна дата и доказва, че към 2008г. между страните по него са съществували договорености за придобиване на посочените в него обекти за всеки от ответниците, които са и предмет на оспорените от ищцата договори за продажба на имот и за изработка. Приел е, че плащането на цената по двете фактури от 14.11.2005г. и от 15.11.2005г. е доказано, като този факт е изрично обявен и в процесния нотариален акт от 11.04.2011г. Въз основа на тези доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че между „Милинвест“ ЕООД и ответниците през 2005г. са възникнали валидни облигационни отношения по изграждането и закупуването на апартамент № 6 на пети етаж на строящата се на [улица] жилищна сграда по предварителен договор за покупко-продажба на имота и договори за възлагане извършването на строителството, като в началото на 2006г. В. М. и Т. О. са били във владение на апартамент № 6. Приел е, че изпълнението на задължението на „Милинвест“ ЕООД към купувачите е станало възможно едва след влизане в сила на решението по чл.19 ал.3 ЗЗД на 21.11.2013г., постановено по гр.д. 2926/2006г. на ВОС. Изтъкнал е, че доколкото атакуваната сделка е изповядана няколко дни след постановяване на решението за прекратяване на дружеството по реда на чл.517 ал.4 ГПК и откриване на производство по ликвидация по гр.д. № 2192/13г. на ВОС и при наличието на предварителен договор за покупко-продажба на имота, това изповядване е станало в изпълнение на задълженията на строителя за прехвърляне на собствеността на имота. Намерил е обаче, че това прехвърляне на собствеността върху имота уврежда кредиторите на прехвърлителя, тъй като намалява имуществото му, служещо за общо тяхно обезпечение.

Въззивният съд е изложил съображения, че в хипотезата на сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот знанието за увреждане у купувачите по атакуваната сделка следва да бъде преценявано към момента на сключването на предварителния договор, тъй като това е моментът, в който се взема решение за закупуването му. Позовал се е на даденото в този смисъл разрешение с решение № 263/21.01.2019г. по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, четвърто г.о.. Изтъкнал е, че сключването на окончателния договор през 2014г. се осъществява в изпълнение на поетите по предварителния договор облигационни задължения на страните и не предпоставя формирането на ново субективно отношение – знание у приобретателите относно наличието на задължения на прехвърлителя и евентуалната увреда на неговите кредитори. Приел е, че липсват доказателства по делото към 2005г. ответниците да са знаели за задължения на „Милинвест“ ЕООД, за негови неудовлетворени кредитори, за наличието на запори върху имуществото му или дружествените дялове на едноличния собственик на капитала му. Поради това е достигнал до извода за отсъствието на елемент от фактическия състав на правото на иск по чл.649 ал.1 вр.чл.135 ЗЗД и за неоснователност на предявения иск.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените от синдика на „Милинвест” ЕООД /н./ материалноправни въпроси в частта относно момента, към който следва да се преценява увреждащият характер на сделката, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е възприел твърдението на ищците и е приел, че прехвърлянето на собствеността върху имота уврежда кредиторите на прехвърлителя, тъй като намалява имуществото му, служещо за общо тяхно обезпечение. Формулираните от този касатор въпроси, както и поставеният от касатора А. И. трети въпрос в частта относно момента, към който следва да се преценява наличието на знание у приобретателите за увреждането на кредиторите, са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Не е налице обаче твърдяното от синдика на „Милинвест” ЕООД /н./ противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение № 635 от 06.10.2008г. по т.д. № 268/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като същото е постановено при различна фактическа обстановка – при договор за прехвърляне на недвижим имот, който не е предшестван от сключването на предварителен договор за прехвърляне на имота, като е прието, че знанието за увреждането следва да е налице към момента на сключване на транслативната сделка и е отречено значението на евентуално знание у приобретателя за увреждането към момент, предхождащ сделката с година и осем месеца. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От една страна, по начина, по който е формулиран от касаторката И., въпросът е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за наличие на съществени промени и значителни различия в съществените условия на продажбата /относно продавания недвижим имот и определената цена/ спрямо предварителния договор. Такъв извод – за съществено различие в съдържанието на предварителния и на окончателния договор, не е формиран във въззивното решение, поради което е липсва произнасяне по така поставения въпрос. От друга страна, по въпроса за момента, към който следва да се преценява наличието на знание за увреждането, е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 263/21.01.2019г. по гр.д. № 1384/2018г. на ВКС, IV г.о., според което знанието на купувача за увреждането на кредитора с извършеното от длъжника прехвърляне на недвижим имот с предварителен договор следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, когато възниква вземането на купувача спрямо продавача по предварителния договор /да иска сключване на окончателен договор/, а не към момента на влизане в сила на решението по чл.19 ал.3 ЗЗД. Това разрешение е обосновано с изричната норма на чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД, според която знанието се преценява при постигане на съглашение за възмездно прехвърляне. С оглед наличието на формирана по поставения въпрос практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.

Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касаторката А. И., се отнася до приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По тези въпроси е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства, съобразявайки направеното от ищцата оспорване на писмените доказателства, и въз основа на съвкупната им преценка е формирал собствени изводи по съществото на спора. Въпросът е поставен във връзка с изложени от касаторката твърдения, че изводът на въззивния съд за наличие валидни облигационни отношения между ответното дружество и Т. О. с предмет изграждане и продажба на процесния имот, които са възникнали през 2005г., преди сключване на атакувания договор на 11.04.2014г., е декларативен и необоснован, тъй като не се основава на анализ на съдържанието на сключените сделки и липсват мотиви защо въззивният съд приема, че тези сделки имат за предмет предварителен договор за покупко-продажба между тези страни. Противно на твърденията на касаторката, въззивният съд е достигнал до извода си за наличие на възникнало между посочените страни правоотношение по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот след обсъждане на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и доводите на страните, в това число и сключеното между страните споразумение с нот. заверка на подписите от 08.07.2008г. Несъгласието на касаторката с този извод на въззивния съд поради неговата необоснованост представлява по същество оплакване за неправилност на обжалвания акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания процесуалноправен въпрос.

Вторият материалноправен въпрос, поставен от касаторката А. И. - относно основанието /правопораждащия юридически факт/ за възникване и съществуване на валидно облигационно договорно правоотношение с насрещни права и задължения с предмет: обещание за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, е формулиран общо и теоретично. Въпросът е релевиран във връзка с извода на въззивния съд, че през 2005г. между „Милинвест“ ЕООД и ответниците – физически лица, са възникнали валидни облигационни отношения по изграждането и закупуването на апартамент № 6 на пети етаж на строящата се на [улица] жилищна сграда по предварителен договор за покупко-продажба на имота и договори за възлагане извършването на строителството. Този извод – за наличие на възникнало между дружеството и ответницата О. правоотношение по предварителен договор, е обусловен от приетите за установени конкретни факти след обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният въпрос е обоснован с твърдението, че сключените между ответното дружество и ответницата О. договори не включват задължителните съгласно практиката на ВКС уговорки на предварителен договор, противно на приетото от въззивния съд. Следователно въпросът по същество представлява оплакване за неправилност на произнасянето на въззивния съд по наличието на правоотношение между ответниците по предварителен договор за покупко-продажба на имота, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, твърденията на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, са свързани с извода му, че наличието на знание за увреждане следва да бъде преценявано към момента на сключване на предварителния договор между страните. Евентуалното неправилно прилагане на чл.135 ЗЗД и произнасяне по посочения въпрос представлява незаконосъобразност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която може да се обсъжда само след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответниците Т. К. О. и И. К. О. следва да бъдат присъдени разноски за защита срещу подадената от А. И. касационна жалба в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, а разноски за защита срещу подадената от синдика на „Милинвест“ ЕООД /н./ касационна жалба не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. На останалите ответници разноски не следва да се присъжат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,