Определение № 2336 от 27.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 414/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сити Холидейс“ ЕООД, чрез адв. А. против решение № 959/29.06.2022г., постановено по в.гр.д. № 526/2022 г. от Апелативен съд София в частта, с която като е потвърдено решение № 260102 от 24.11.2021г. по т.д. № 71/2021г. по описа на Окръжен съд София, касаторът е осъден да заплати на Х. Й. П. и А. Д. В.-П. на основание чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД сумата от 14 741,60 лв., съставляваща заплатена продажна цена по развален предварителен договор от 14.05.2019 г. за покупко-продажба на недвижими имоти- апартаменти, находящи се на четвърти етаж в жилищна сграда с административен адрес [населено място], [улица], построена в УПИ VI-...., кв. .. по плана на [населено място], на основание чл.93, ал.2, изр.2 ЗЗД сумата от 39 000 лв., представляваща платен задатък в двоен размер по развален предварителен договор от 14.05.2019 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник обжалва решението на въззивния съд като поддържат неправилност поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата се поддържа, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел, че е налице неизпълнение от страна на ответното дружество на задълженията му по предварителния договор, а ищците са изправна страна по него. До този извод съдът е достигнал, тъй като не е обсъдил всички направени във въззивната жалба възражения на ответника, не е обсъдил всички доказателства по делото и по-конкретно нотариалната покана до ищците, а други е тълкувал превратно и така без да изясни делото от фактическа страна, е постановил решение, което е неправилно поради допуснати нарушения на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Твърди се, че продажбата на имотите, предмет на предварителния договор, е извършена от ответното дружество на трето лице след прекратяване действието на предварителния договор, сключен с ищците, което според касатора е настъпило автоматично с оглед клаузите на чл.17 и чл.20 от уговорките на договора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС: 1/ Може ли въззивната инстанция да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи собствени мотиви по въпросите, които са формирали обхвата на въззивното обжалване; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши цялостен анализ на доказателствата във взаимна връзка, да прецени и обсъди всички събрани доказателства, доводите и възраженията на страните по реда на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК и 3/ Длъжен ли е съда, имайки предвид гаранционната и обезщетително-наказателната функция на задатъка да тълкува волята на страните, инкорпорирана в клаузите на договора, като вземе предвид обстоятелствата при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Твърди се, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 68 от 24.04.2013 г. по гр. дело № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., Решение № 37 от 23.03.2021 г. на IIІ г.о. и Решение № 865 от 23.12.2010г. по гр. дело № 1831/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Ответниците по касационната жалба - Х. Й. П. и А. Д. В.-П., чрез адв. Н., в отговор на жалбата излагат съображения за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество за правилност и законосъобразност на същото. Претендират разноски за касационната инстанция. С обжалваното въззивно решение съдът e приел за основателни исковете по чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД и чл.93, ал.2, изр.2 ЗЗД и в тази част е потвърдил решението на първоинстанционния съд. За да достигне до този извод, съдът е приел, че от фактическа страна страните нямат спор по следните факти и обстоятелства: сключен между страните на 14.05.2019 г. предварителен договор за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти, по силата на който ответното дружество се е задължило да построи и да прехвърли на ищците собствеността върху два апартамента, подробно индивидуализирани в договора срещу цена на имотите от 100 000 евро, платими както следва – 10 % при подписване на договора, 40 % при получаване на акт обр. 14, още 40 % при получаване на акт обр.15 за сградата, а останалите 10 % при получаване на акт обр.16; уговорена е в полза на продавача неустойка за забава в размер на 0,05 % върху неплатената сума за всеки просрочен ден, но за не повече от 5 % и не повече от 30 дни, след което за продавача се поражда правото да развали едностранно договора, за което следва да уведоми писмено купувачите, както и да задържи 15 % от цената на имотите; с анекс от 06.07.2020 г. договорът е изменен, като между страните е постигнато съгласие правото на собственост върху имотите да бъде прехвърлено след подписване на акт обр.15 за сградата и получаване на удостоверение за завършеност на същата срещу заплащане на 90 % от общата продажна цена от купувачите, а останалите 10 % - след въвеждане на сградата в експлоатация; към момента на подписване на анекса, купувачите са заплатили на продавача общо 40 000 евро от договорената цена; уговорено обединяване на двата апартамента, одобрено със заповед от 08.02.2021 г. на гл.архитект на [община] за допълване на издаденото за сградата разрешение за строеж; с нотариална покана ответното дружество е поканило купувачите да се явят на 24.09.2020 г. в 13,30 ч. в кантората на нотариус А. за заплащане на остатъка от цената по предварителния договор и за да им бъде прехвърлена собствеността върху имотите, но купувачите не са се явили в посочения ден и час за нотариално изповядване на сделката; последвало е изявление на продавача, получено лично от купувача А. П. на 03.11.2020 г., че на основание чл.20 от предварителния договор прекратява едностранно същия, както и че ще задържи 15 % от цената по чл.2 от договора, а остатъкът ще върне на купувачите; на 15.10.2020 г. с нот.акт № ..., том .., рег. № ...., дело № 198/2020 г. на нотариус А., ответното дружество е продало процесните апартаменти на И. Ю. Р. за сумата от 20 000 лв.; на 11.01.2021 г. ответното дружество е върнало на ищците сумата от 43 875 лв. от общо платените от тях 78 116,60 лв., задържайки по този начин платения задатък и изчислената от него неустойка за забава при плащанията на цената. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че страните за били обвързани от валидно облигационно отношение по предварителен договор за покупко-продажба и договор за изработка, по силата на които ответникът се е задължил да построи да прехвърли на ищците съсобствеността върху два апартамента в новострояща се сграда. С извършеното от ответника отчуждаване на имотите на 15.10.2020 г. на трето лице, последният се е поставил в последваща субективна невъзможност да изпълни своето основно задължение по предварителния договор, като невъзможността на престацията в случая е юридическа, а не фактическа, доколкото вещта съществува, но не може да бъде прехвърлена, тъй като никой не може да прехвърли права, които не притежава. Позовавайки се на нормата на чл.89 ЗЗД, според която при невъзможност за изпълнение на задължението на една от страните по двустранен договор, настъпила след възникването му, договорът се разваля по право, съдът е приел, че процесният договор е развален по право и доколкото развалянето има обратно действие, то на основание чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД се дължи връщане на даденото по договора или ответникът дължи връщане на сумата от 34 241,60 лв., представляваща разликата между платените от купувачите 78 116,60 лв. и доброволно върнатите от продавача 43 875 лв. Във връзка с възраженията на въззивника – ответник, че купувачите са били в забава и съответно са неизправна страна по договора, въззивният съд е изложил, че обстоятелството, че длъжникът по един двустранен договор не изпълнява или не изпълнява точно своето задължение по причина, за която той отговаря, не прекъсва договорната връзка, респ. не води до „мълчаливо“ разваляне на договора, а само дава основание на изправната страна да иска реално изпълнение заедно с обезщетение за забавата, или обезщетение вместо изпълнение, или да развали договора по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. Посочил е, че дори и двете страна по договора да са едновременно в неизпълнение, договорът продължава да ги обвързва, а не се прекратява по право, поради което не може да се приеме, че процесният предварителен договор е бил прекратен с конклудентни действия поради неявяването на купувачите пред нотариуса в дена, посочен в нотариалната покана от продавача. Отделно от това съдът е приел, че доколкото купувачите не са били уведомени от продавача за факта на издаване на акт обр.15 на 01.07.2020 г., доколкото клаузата на чл.2 от договора, допълнен с подписания на 06.07.2020 г. анекс съдържа едновременно два модалитета – условие и срок, до узнаването на купувачите за настъпването на условието /издаването на акт обр.15/ или до надлежното им уведомяване, срокът за плащане на част от продажната цена за тях не е започнал да тече. За неоснователно е прието и възражението на въззивника-ответник, че в негова полза се е породило уговореното в чл.20 право за неустойка за забава, като са изложени съображения, че след като въззивникът се е разпоредил на 15.10.2020 г. с процесните имоти преди да развали договора с ищците по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД, той в нарушение на чл.11 от предварителния договор сам се е поставил в последваща невъзможност за неизпълнение и като неизправна страна няма право на неустойка. По отношение на иска за заплащане на уговорения в предварителния договор задатък въззивният съд е приел, че в конкретния случай след като договорът е бил развален на основание чл.89 ЗЗД на 15.10.2020 г. с продажбата на имотите, предмет на договора на трето лице, купувачите като изправна страна по договора имат право да искат връщане на заплатения от тях задатък в двоен размер. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касаторите процесуалноправни въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не обосновават допускането на касационното обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като видно от съдържанието на въззивното решение, съдът не се е възползвал от процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, а мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Поради липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението, не следва да се обсъжда посочения от касатора допълнителен критерий. Вторият въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да извърши цялостен анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди в мотивите на решението си всички относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но той няма претендираното от касатора значение за изхода на спора, тъй като не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, посочена в изложението, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Така поставения процесуалноправен въпрос е обоснован с оплакванията на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилно възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и неправилна преценка на събраните по делото доказателства, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а позоваването на необосноваността има значение във фазата на допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито не се разкриват в конкретния случай от съдържанието на обжалвания съдебен акт. Третият въпрос също няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същият не е обуславящ за изхода на спора. За да уважи иска по чл.93, ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел, че след като продавачът по предварителния договор е прехвърлил имотите на трето лице при съществуващо валидно облигационно правоотношение с купувачите, т.е. преди да направи волеизявление за разваляне на договора, то той не е изпълнил основното си задължение, обективирано в чл.1 и чл.11 от предварителния договор, поради което се явява неизправна страна по него. Доколкото в този случай договорът се счита за развален по право поради невъзможност за изпълнение /за сключване на окончателен договор/, настъпила по вина на продавача с извършеното от него разпореждане, за изправната страна – купувачите е възникнало правото да искат двойния размер на заплатения от тях задатък. Въззивният съд не е тълкувал изобщо разпоредбите на чл.17 и чл.20 ЗЗД във връзка с претенцията за заплащане на платения по договора задатък, доколкото първата от тях касае приемане на изпълнението на строителните работи от купувачите, а втората - неустойката за забава при неплащане на суми на посочените падежи и правото на продавача при неизпълнение на паричните задължения на купувачите в уговорените срокове да развали договора, като ги уведоми писмено за това, които разпоредби са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Решаващият извод на съда за уважаване на иска по чл.93, ал.2 ЗЗД е, че ответното дружество е неизправна страна по договора, тъй като се е разпоредило с имотите в полза на трето лице при съществуваща между страните по делото валидна облигационна връзка, която връзка е прекратена по право от момента на това разпореждане поради невъзможност за изпълнение на предварителния договор. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда сочения допълнителен критерий. В заключение не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторът дължи на насрещните страни сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.