Определение № 470 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1089/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1511 / 20.07.2012 год. по гр.д.№ 495 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение – 2 състав, в частта с която със същото е потвърдено решение № 56 / 06.10.2011 год. по гр.д.№ 74 / 2010 год. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение ,в осъдителната му част, с която касаторът е осъден да заплати на И. И. Т. сумата от 40 200 лева - сбор от непогасена в срок главница от 20 наемни вноски, за периода м.юни 2008 - м. април 2009 год. и 3 000 лв.- непогасена част от две наемни вноски за периода март – април 2008 год., както и 10 417 лв. – на основание чл.86 ал.1 ЗЗД – обезщетение за забава в издължаването на главницата. Касаторът оспорва решението като недопустимо, поради произнасяне на въззивния съд в разрив с принципа за диспозитивното начало, с оглед погрешна правна квалификация на иска, както и като неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - недопуснати свидетелски показания, въпреки липсата на приложима основание за недопускането им, съгласно чл.164 т.3 и т.4 ГПК.Счита, че неправилно съдът е отказал да разгледа възражението за недействителност на цесионния договор, на който основава иска си ищеца, както и че с оглед произнасяне по същата е образувано гражданско дело, решението по което е с преюдициално значение за решаването на настоящия спор, поради което и с касационната жалба е отправено искане за спиране, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, по приключване с влязло в сила решение на гр.д.№ 17419/2012 год. на СРС, 49 състав. Ответната страна - ищецът И. И. Т. и ЕТ „ Л. Н. Г. „, конституиран като трето лице помагач на ответника в производството – не са депозирали становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по основанията за допускане на касационото обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът - в качеството на цесионер, придобил право на вземане срещу ответника по договор за цесия, сключен с третото лице помагач, с което последният му е прехвърлил вземания, вкл. „ всички произтичащи от това права, привилегии и обезпечения „ по сключените с ответника два договора за наем - от 13.04.2007 год. и 08.03.2008 год., е предявил спрямо ответника вземанията от наемна цена за месеците март – април 2008 год. по договора от 2007 год. и за периода м. май 2008 год. – м. април 2009 год. – по договора от 2008 година, ведно с обезщетение за забава, на основание чл. 86 ал.1 ЗЗД. Ответникът - наемател по договора с цедента, е противопоставил възражение за нищожност на договора за цесия, поради липса на съгласие за сключването му, алтернативно - поради липса на предмет, с оглед неиндивидуализирането на вземанията - предмет на цесията - по размер. В депозирания отговор на исковата молба ответникът изрично сочи, че като сключен под отлагателно условие – плащането на първата месечна наемна вноска – незаплатена, вторият от наемните договори изобщо не е влизал в сила, поради което и за наемодателя не е възникнало право на вземане от наемна вноска, а от обезщетение за ползване. Въпреки последното, ответникът е твърдял / отговор на искова молба / изпълнение на задължението за наемна цена и консумативни разходи по всеки от договорите, вкл. плащането на гаранция за добро изпълнение по първия договор. За връщането на последната е постановено влязло в сила решение по иск ,предявен от [фирма] против ЕТ „ Л. Г. „ и последният е осъден да я върне, поради липса на основание за задържането й. Ответникът се позовава на това решение, като приложимо с последиците на чл. 299 ГПК за настоящото производство,предвид обвързваща сила на мотивите между страните по спора - ответникът и третото лице помагач, като страни по наемния договор от 13.04.2007 год.: след като съдът е приел за основателен иска за връщане на гаранцията, то спрямо ответника - наемател наемодателят не е доказал наличие на изискуеми вземания по договора за наем, като основание за задържане на гаранцията. В решението си по този спор, обаче, съдът изрично е приел, че направено от ответника – наемодател възражение за изискуеми вноски от наемна цена по първия наемен договор, подлежи на разглеждане само в случай на предявено възражение за прихващане, а такова не е заявено. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил самостоятелни изводи по част от релевираните във въззивната жалба възражения ,а в останалата част препратил към мотивите на пръвоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК. Отрекъл е последиците на чл.299 ГПК досежно допустимостта на постановеното решение, с аргумент от субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо, съгласно чл. 298 ал.1 и ал.4 ГПК. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че с предаването на предмета на втория наемен договор, с протокол от 29. 04.2008 год., по същество е потвърдено заплащането на първата наемна вноска, като условие за влизането му в сила, респ. и настъпила изискуемост на задължението на наемодателя да предостави вещта за ползване. С оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд, очевидно въззивният съд е споделил извода за неустановени погашения на претендираните наемни вноски, с доказателствена тежест за ответника, както и че възражението за нищожност на договора за цесия, на заявените от ответника алтернативни основания, е непротивопоставимо в настоящия спор - между цесионера и длъжника, доколкото макар и релевантни към произнасянето по сочения във въззивната жалба довод за неправилност ,свързан с това възражение, въззивният съд не е изложил собствени мотиви. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът възпроизвежда довода си за недопустимост на въззивното решение, предвид обстоятелството, че като предмет на цесията е разгледано изискуемо вземане от наемна цена, при възможна претенция / с оглед твърдените обстоятелства за невлизане в сила на сключения втори наемен договор / единствено за обезщетяване на пропуснати ползи, т.е. на извъндоговорно основание. При формално позоваване на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, от изложението по п.2 на приложението по чл.284 ал.3 ГПК може да бъде конкретизиран въпроса за допустимостта, в производство по иск, предявен от цесионера, на възражение на длъжника относно действителността на договора за цесия. По довода за недопустимост на въззивното решение: касаторът очевидно смесва правната квалификация на иска с действителното основание на което твърди, че цедентът е придобил вземания, респ. същите са могли да бъдат валидно прехвърлени на цесионера. Последното обуславя възражение срещу основателността на иска, но е неотносимо към правната квалификация на иска на цесионера към длъжника. Въззивният съд не е излязъл извън предмета на спора и не е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса. Приел е, че с договора за цесия са прехвърлени вземания за наемна цена по изрично посочените в същия два наемни договора, предвид достатъчно индивидуализирания произход на вземанията и при неуговорени с договора за цесия изключения. Не съществува вероятност за недопустимост на въззивното решение по изложените от касатора съображения. Изводимият чрез конкретизация на изложението по п.2 въпрос, съгласно правомощието на касационната инстанция, предоставено с ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ВКС, макар покриващ общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – по въпроса за обхвата на възраженията, противопоставими от длъжника на цесионера и конкретно - за допустимостта на възражение срещу действителността на договора за цесия, предявимо от длъжника спрямо цесионера, не е доказано наличието на противоречива съдебна практика или непротиворечива такава, ведно с обстоятелства предпоставящи преодоляването или осъвременяването й, с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството, за да би се обезпечило точното прилагане на закона и развитието на правото. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е недостатъчно да обоснове допускане на касационното обжалване. При това обстоятелствата, наведени от ответника по твърдение за нищожност на цесията са свързани единствено с неиндивидуализация на вземането по размер, при определимост на същото в договора за цесия с ясно посочване произхода му / договорите за наем, съставляваща основанието му /. За определяемостта на престацията, като достатъчна за индивидуализацията на предмета на договора, не е налице противоречива съдебна практика. Направеното искане за спиране на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК е недопустимо. Касационният съд може да допусне спиране в хипотезата на чл. 229 ал.1 т.4 ГПК само в производство по реда на чл. 295 ГПК, в което разпоредбата / ал.2 / изрично препраща към правилата на въззивното производство, респ. към чл.229 ГПК. Няма основание да се счете изгубило сила ТР № 2 / 02.07.2004 год. ОСГК и ТК на ВКС - т. 9 и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 година. Недопускането на касационното обжалване на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, обаче, изключва самостоятелно произнасяне по исканото спиране, тъй като прекратява висящността на производството пред настоящата инстанция към която то е относимо и преценимо. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение