Определение № 2802 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1830/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото И. П. П. и П. И. Р., чрез процесуален представител, срещу Определение № 1651 от 01.07.2024г. по в. ч. гр. д. № 1770/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Определение от 10.06.2024г., постановено по гр. д. № 4865/24 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционния акт е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.

Оплакванията на частните касатори са за неправилност на обжалваното определение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че в случая не може да има повече от един способ за защита на даденото материално право, както и че наличието на друг способ за защита обуславя липсата на правен интерес по отношение на другите способи.

В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК частните касатори поставят следните въпроси, за които считат, че са от значение за изхода на спора, а именно:

1. Може ли да има повече от един способ за защита на дадено материално право?

2. Предпоставя ли наличието на друг способ за защита липса на правен интерес по отношение на другите способи за защита?

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован с противоречие на обжалваното определение със задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в: ТР № 8/27.11.2013г. по т. д. № 8/ 2012г. на ОСГТК на ВКС – и по двата въпроса, като по втория се сочи и ТР № 3/10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. /т.4/ на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, съставът на САС е установил, че производството пред СГС е образувано по искова молба на И. П. П. и П. И. Р. срещу „Инвестия“АД, с която се твърди, че са съсобственици при равни квоти на недвижим имот, представляващ Студио № 10, придобит по време на брака им в режим на СИО, трансформирана в обикновена съсобственост след развода им; Имотът бил придобит от ищцата И. П. по силата на договор от 29.10.2015г., сключен с праводателя „Булгарко“АД, който бил обявен в несъстоятелност, но срещу имота се провеждало и продължавало индивидуално изпълнение по изп. дело, образувано по искане на кредитора „Българска банка за развитие“АД; Последният с договор от 27.10.2023г. цедирал вземанията си на ответника „Инвестия“АД, като изпълнението било насочено срещу процесния имот въз основа на договор от 23.10.2012г. за ипотека на право на строеж, сключен между праводателя „Булгарко“АД и „ББР“АД; Ищците не били нито длъжници по дълга, нито ипотекарни длъжници, тъй като ипотечното право не обхващало процесния имот, който бил нововъзникнал в резултат на промяна на инвестиционните проекти по време на строителство през 2013г.; В договора за цесия от 27.10.2023г. било посочено, че общият размер на вземанията към момента на сключване на договора бил 117 168.82 лв., като според писмо на банката размерите били изчислени съобразно чл.76, ал.3 ЗЗД; Според доклад от 12.10.2023г. на синдика на „Булгарко“АД, размерът на непогасените вземания след събирането на суми по изп. дело бил 55 409.28лв., срещу което ответникът възразил с молба от 9.01.2024г. по делото по несъстоятелност, поради което бил налице правен спор по този въпрос; С обявление от 12.04.2024г. по изпълнителното дело имотът бил обявен за публична продан, поради което за ищците бил налице интерес да установят недължимост на претендираните от взискателя суми над 55 409.28лв., като събирането на суми над този размер би ги ощетило.

Приемайки, че се касае за иск по чл.124, ал.1 ГПК – за несъществуване на претендирано от ответника право на парично вземане над определен размер, въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че така формулираният петитум сочи на иск за факт, който би бил недопустим съобразно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК. Изложено е, че обемът на дължимата престация по едно вземане е част от самото вземане, чрез което то се индивидуализира. Споделени са обаче останалите изводи в обжалваното определение за недопустимост на иска. Прието е, че при изложената от ищците фактология и при висящо изпълнително производство, техният интерес да установят, че дължимите суми на взискателя по процесния договор за кредит, обезпечен с ипотека, са в по-малък размер от установения от ЧСИ или претендиран от кредитора, може да се реализира единствено по пътя на обжалване на разпределението по реда на чл.462 ГПК. Позовавайки се на т.2 от ТР № 4/11.03.2019г. на ОСГТК на ВКС и по аргумент от разпоредбата на чл. 429, ал.3 ГПК, съгласно която ипотекарният или заложен длъжник на чужд дълг има качеството на длъжник в изпълнителното производство, решаващият съдебен състав е намерил за неоснователен довода на ищците, че тъй като не били длъжници по изпълнението, не разполагат с този път за защита.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Поставените от касаторите въпроси не са съобразени с горепосочените изисквания на тълкувателното решение. Освен че е общо формулиран и еднозначен принципен отговор не може да му се даде, първият въпрос не съответства на изразената в атакуваното определение правна воля на въззивния съд. По ясен и категоричен начин в мотивите на акта е изложено, че при тези твърдения в исковата молба и при висящо изпълнително производство единственият път за защита на претендираното от ищците право е обжалване на разпределението по реда на чл.462 ГПК. Същите съображения са относими и към втория поставен в изложението въпрос, който също е генерално формулиран. По отношение правния интерес от предявяването на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, какъвто е настоящият иск, следва да се има предвид, че преценката за наличието му е винаги конкретна и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба с оглед засегнатите права от възникнал правен спор, като не следва да има друг установен специален ред за защита. След съобразяване, че се търси защита на право, предмет на изпълнително производство, решаващият съд е акцентирал именно на това, че правният интерес от търсената от ищците защита в случая може да се реализира единствено чрез обжалване разпределението по чл.462 ГПК. Цитираният от касатора при обосноваването на въпроса израз от мотивите на акта „друг способ за защита – по чл.462 ГПК“, неправилно се интерпретира като един от няколкото възможни способи за защита, вместо придаденият му от съда смисъл на единствен. Тоест, въпросът не е и достатъчно коректен и не отразява точно обективираната в обжалвания акт правна воля на съда.

Освен поради липса на общата предпоставка, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на заявеното основание по чл. 280, ал. 1,т.1 ГПК, тъй като задължителната практика, на която касаторът се позовава, не е релевантна към предмета на настоящия правен спор.

При този изход на спора, заявеното в частната жалба искане за връщане на делото на инстанциите по същество за произнасяне по молбата за обезпечение на иска, е неоснователно.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение