Определение № 76 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3489/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 70 от 18.05.2021 г. по в.гр.д. 417/2021 г. на ОС - Бургас, в частта с която кат е потвърдено решение № 260140 от 26.01.2021г. по гр.д. № 4261/2020 г. на РС - Бургас, е отхвърлен иск по 233, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят – Т. Н. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение в обжалваната му част е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Формулирано е искане за отмяна на постановеното въззивно решение. Ответникът – М. Г. Т., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител, е представила писмен отговор на депозираната касационна жалба, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел за установено, че Т. М. дължи на М. Т. сумата от 1200 лв. –представляваща месечни наемни вноски за периода 01.08.2019г.- 30.11.2019 г., дължими по договор за наем от 01.03.2019 г., ведно със законната лихва от 27.12.2019 г. доокончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. No10791/2019 г. по описа на РС Бургас, като е осъден и да предаде на ищцата държането на 1/2 ид.част от самостоятелен обект в сграда в [населено място] поради прекратяване на договор за наем от 01.03.2019 г. В частта, с която съдът е приел за установено, че Т. М. дължи на М. Т. сумата от 1200 лв. –представляваща месечни наемни вноски за периода 01.08.2019г.- 30.11.2019 г., дължими по договор за наем от 01.03.2019 г., ведно със законната лихва от 27.12.2019 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. No10791/2019 г. по описа на РС Бургас, решението като необжалвано е влязло в законна сила. Що се касае до решението в частта му, с която Т. М. е осъден да предаде на М. Т. държането на 1/2 ид.част от самостоятелен обект в сграда в [населено място] поради прекратяване на договор за наем от 01.03.2019 г., то подадената касационна жалба е процесуално недопустима. Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД и е приел, че е необходимо установяването на следните предпоставки: наличие на облигационни отношения между страните, основани на сключен договор за наем, по който договор ищецът да е предоставил за временно ползване на ответника процесният имот срещу заплащане на уговорена наемна цена;наемното правоотношение да е прекратено на някое от правопрекратителните основания, респ. да е било развалено с едностранно волеизявление от наемодателя поради виновно неизпълнение на поето от наемателя договорно задължение;ответникът да държи без правно основание наетия имот и да него предава на наемодателя след прекратяването на договора за наем. Прието е че при разглеждане на иска за опразване на нает имот следва да бъдат установявани единствено наемното правоотношение, неговото съществуване, точно изпълнение на неговото съдържание и съответно дължи ли се връщане на наетата вещ, като изцяло неотносими за предмета на такъв спор са въпросите свързани с установяването на това кой е действителният собственик на имота. Посочено е, че именно заради това законодателят е предвидил в разпоредбата на чл.314, ал.3 ГПК, която предвижда че при спор за опразване не се допускат за разглеждане възражения за собственост. Прието е, че между страните е сключен договор на 01.03.2019г. за отдаване под наем на 1/2 ид.част от самостоятелен обект в сграда сидентификатор [...] по КККР на [населено място] - апартамент, според който ищцата в качеството си на наемодател е предоставила на ответника в качеството му на наемател за временно възмездно ползване 1/2 ид.част от описания имот срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 300 лв., като в т.3 от договора страните са се уговорили, че самият договор служи като приемо-предавателен протокол за предаване държането на имота,ведно с наличното имущество и оборудване, във вид годен за ползването му съобразно неговото предназначение –за живеене /като се описва и състоянието на имота/. Установено е, че срокът на договора е десет години, като уговорката е месечният наем да се заплаща авансово до 10-то число на текущия месец – в брой, или по предоставена от наемодателя банкова сметка, а в раз.V от договора са договорени хипотезите за прекратяването му, една от които е неплащане на наемните вноски в определения срок, както и неплащане на текущи изискуеми разходи от наемателя, а също и с едномесечно писмено предизвестие от една от страните. Прието е, че ответникът не е успял да докаже по никакъв начин твърденията си относно съдържанието на договора за наем –твърдения, които от една страна са твърде противоречиви и неясни, а и твърде общи, без посочване на конкретни факти. Изложени са съображения за това, че от една страна ответникът твърди, че уговорката му с ищцата да живее безвъзмездно в имота била още от 2015 г. /когато тя е закупила имота на публична продан/, а от друга- че е подписал договора за наем ,тъй като бил въведен в заблуждение какво му се поднася за подпис /за което роля имало и слабото му зрение и мястото, където му бил поднесен за подпис/. Съдът е приел за неоснователно и възражението, че договорът няма основание, поради което се явява нищожен по арг.от чл. 26 ал. 2 ЗЗД, тъй като ответникът не е доказал, че право на ползване не е договорено срещу получаване от страна на ищеца на наемна цена. С оглед данните по делото съдът е приел, че страните са били в облигационно правоотношение по договор за наем, което е прекратено с изтичането на едномесечния срок от връчването на изпратена нотариална покана. Настоящият състав, като взе предвид обстоятелствата по делото намира, че по иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД за връщане на недвижим имот след прекратяване на наемно правоотношение цената му следва да се определи съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК и е в размер на наема за една година (в този смисъл разясненията, дадени в мотивите към т. 20 от тълкувателно решение № 6/2012 г. по описа на ОСГТК, ВКС). Видно от данните по делото, договореният месечен наем в договорът от 01.03.2019г. г. е 300 лева, респ. наемът за една година възлиза на сумата от 3600 лева, която сума е и цената на иска. Така определената цена на иска е под минималния праг за касационно обжалване от 5000 лева, което обуславя недопустимостта на подадената касационна жалба и по отношение на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,