Определение № 2082 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 681/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРБ против решение № 429/28.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 597/2025 г. от състав на Окръжен съд – Русе. Ответникът по касационната жалба я оспорва с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел за основателни обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 3000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 18 010,13 лева обезщетение за имуществени вреди. Съдът е приел, че против ищеца е образувано досъдебно производство №3802/2023г. по описа на РП – В./ ДП №269/2023г. по описа на РУ – Бяла С./, с оглед престъпление по чл. 343, ал.1 б. „а“ НК – за това, че поради нарушаване на правилата за движение по пътищата по непредпазливост са причинени значителни имуществени вреди ППС. Заради това, че тестът на водача с „Д. Тест 5000“ отчел наличие на наркотично вещество– амфетамин, му бил съставен Акт за установяване на административно нарушение / АУАН /. Със ЗППАМ № 23-0248-000106 от 02.06.2023г., издадена от началник на РУ – Бяла С., заради констатираното с АУАН нарушение на чл.5 ал.1 т.3пр.2 от ЗДвП – управление на ППС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, като му било отнето свидетелството за управление на МПС. С Постановление от 22.05.2024г. наблюдаващият делото прокурор прекратил досъдебното производство, водено за престъпление по чл. 343, ал.1 б. „а“ НК - за причинени вследствие на ПТП значителни имуществени вреди в размер на 12090,20 лв., на основание чл. 24, ал.1 т.9 НПК / в предвидените в особената част на НК случаи пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното производство /. В мотивите на Постановлението прокурорът посочил, че извършеният на полеви тест дал положителен резултат за наличие на наркотично вещество амфетамин, но при изготвената химико-токсикологична експертиза такова не било установено. В диспозитива на Постановлението било отбелязано, че се прекратява досъдебното производство, образувано за престъпление по чл. 343, ал.1 б. „а“ НК, без да е коментирано дали са налице данни/доказателства за друго извършено престъпление, вкл. и относно престъпление по чл. 343б, ал.3 НК. От удостоверение от Сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР – Р. съдът е установил, че СУМПС на ищеца е върнато на 05.06.2024г. с оглед на това, че с Постановление за прекратяване на наказателно производство от 22.05.2024г. на РП – В. е прекратено наказателното производство във връзка с деянието, по съображения, че експертизата на проби от водача не е установила наличието на алкохол и наркотични вещества. От представените удостоверения от работодателя, за периода м. юни 2022г. - м. май 2023г. вкл., когато е заемал длъжността „ шофьор“ съдът е приел за установено, че ищецът е получил брутни трудови възнаграждения в размер на 36 565,80 лв., а за периода м.юни 2023г. – м. май 2024г. – в който заемал длъжността „ общ работник“ получил брутни трудови възнаграждения в размер на 18 554,87 лв.. Съдът е приел, че производството е водено в срок, който съответства на разумния / една година /, ищецът не е привличан като обвиняемо лице, по отношение на него не са постановявани мерки на процесуална принуда и по делото не са ангажирани доказателства да се е отразило сериозно на здравословното му състояние, поради което въззивната инстанция е приела, че интензитетът и видът на търпените от него неимуществени вреди не съответстват на определения от районния съд като паричен еквивалент размер на обезщетение и той се явява завишен. Безспорно неимуществените вреди, търпени от него, следва да се обезвъзмездят парично и като адекватен на тях размер въззивната инстанция определя 3000 лева, който счита за справедлив. Прието е, че безспорно е налице причинна връзка между пониското трудово възнаграждение, получавано от К. след отнемането на СУМПС, и самата принудителна административна мярка, чието действие било прекратено на 05.06.20245г., когато СУМПС на К. е било върнато. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че имуществените вреди са в резултат на решението на работодателя да преназначи работника – ищец на по-ниско платена длъжност и липсва причинна връзка между воденото досъдебно производство против ищеца и настъпилите за него имуществени вреди, като в тази насока се поставя правен въпрос. В случая е прието, че е налице причинна връзка между отнемането на СУМПС и преназначаването на ищеца на по-ниско платена длъжност, тъй като ищецът е работил на длъжност „шофьор“, като при отнемането на СУМПС той е преназначен, тъй като при лопса на свидетелство за управление на МПС той не е бил в състояние да осъществява трудовите си функции и в тази връзка е прието наличието на причинна връзка между отнемането на СУМПС и настъпилите имуществени вреди. В цитираното от касатора решение на ВКС фактическата обстановка е различна от настоящата, поради което и липсва соченото противоречие, като касационно основание по допускането до касационно обжалване на въззивното решение. Поставя се въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1170,86 евро, заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС