Определение № 60260 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 994/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260058 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 279/2020 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 108 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 3024/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на ответницата Е. Д. П., че ищецът И. К. К. е собственик на основание универсално саморъчно завещание от 09.05.2007 г., оставено от С. А. М., на осем земеделски земи и три имота в урбанизирана територия в землището на [населено място], като за два от имотите ответницата е осъдена да предаде и владението на ищеца.

Въззивният съд е приел, че завещателят С. А. М. към момента на смъртта си на 05.04.2016 г. е бил собственик на процесните имоти. Единствен негов наследник по закон е ответницата Е. Д.. Със саморъчно завещание от 09.05.2007 г., обявено на 02.11.2016 г., С. М. е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на ищеца И. К. К..

Спорният въпрос по делото е дали С. М. е могъл да действа разумно при съставяне на завещанието, като няма спор по делото, че приживе той не е бил поставян под запрещение.

Съдът е обсъдил свидетелските показания и приетите експертизи. Приел е за установено от разпита на свидетелите К. / съсед на жилищния имот / и С. / личен лекар-психиатър /, че през 1993 г. С. М. е претърпял черепно-мозъчна травма; след 2000г. бил избухлив, страдал от безсъние, имал параноидни мисли, че го преследват и искат да го окрадат, че разни мъже искат да го отровят; заключвал пътната врата, живеел в две стаички, натъпкани с кашони, торби, натурии; трупал боклуци в двора си; имал проблеми с паметта, включително забравял да си вземе лекарствата. Независимо от заболяванията си, той бил интелигентен човек, водел нормален разговор и споделял страховете си, не се водел на диспансерен учет. Свидетелката С. разбрала за завещанието, когато посетила М. заедно със сина на ответницата Ц., видяла е, че завещателят се е подписал като „архимандрит И.“ и от М. знае, че е направил завещанието в полза на негов познат И.. Обсъдени са и показанията на свидетелите Р. / съсед на друг имот / и Е. / роднина по майчина линия /, според които М. бил спретнато облечен, разговарял за политика и религия, изявил желание да стане член на БЗНС, помагали си със свидетеля Е., но отказал да разреши строителство в съсобствен имот; ходел в Държавен архив и в поземлената комисия да урежда въпроси по възстановяването на собствеността на земеделските земи; считал, че Душко, бащата на ответницата Е., е виновен за проблемите му, включително и с народната власт; къщата му действително била претрупана с вещи, но подредени, а М. ходел да се къпе в детската градина.

Обсъдени са единичната и двете тричленни експертизи.

Според единичната експертиза М. е страдал от органично разстройство на личността, състояние след черепно-мозъчна травма; застойна сърдечна недостатъчност, ИБС, ИКМП, перманентно предсърдно мъждене, САП, артериална хипертония, ХОБС, хроничен пиелонефрит, анемичен синдром, ХМБС и съдова енцефалопатия, но не се установяват данни за психично заболяване, представляващо разстройство на съзнанието или деменция и няма данни за нарушена психична годност. Към момента на съставяне на завещанието М. е можел да се грижи за себе си и да защитава интересите си в обичайни ситуации. Поради особеностите на мислене, емоции, памет и внимание може да е била нарушена способността за възприемане на детайлите и оценката на сложните ситуации, както и да взема бързи и неощетяващи решения, да прави прогнози, да осмисля правни последици от поведението си.

Първата тричленна експертиза потвърждава констатациите и заключенията на единичната, но като краен извод приема, че към момента на изготвяне на завещанието поведението на М. е било болестно обусловено и той не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и да предвижда последиците от действията си.

Според втората тричленна експертиза, видно от самия документ на завещанието, М. е бил емоционално стеничен, с дезорганизиран мисловен процес, с мегаломанни налудности и параноични нагласи към наследниците му по закон, което нарушава способността му правилно да преценява обстоятелствата, да оценява евентуалните последици от действията си и като цяло правните резултати от поведението си. Повторен е изводът, че към момента на завещанието М. не е бил в състояние да разбира смисъла и последиците от постъпките си.

Съдът е приел, че медицинските експертизи могат да аргументират наличието на заболяване и това е медицинският критерий от преценката дали едно лице действа разумно при съставяне на завещание, но правният критерий и крайният извод следва да бъде направен от съда въз основа на преценка на доказателствата.

Прието е, че по делото няма медицинска документация за психични заболявания на М.. Завещанието е съставено повече от 9 години преди смъртта на М. и той е имал многократна възможност да го унищожи или промени, но не го е сторил. Завещанието не е било скрито от околния свят, свидетелката С. е виждала документа и знае, че е в полза на „И.“, за завещанието знаел и синът на ответницата. Следователно неговото съдържание е израз на същинската воля на М. и то за продължителен период от време.

Като се е позовал на показанията на свидетелката С. съдът е приел, че въпреки своите заболявания, М. е водил нормален разговор, бил е критичен към състоянието си. Свидетелката е психиатър, била е лекар на М. за продължителен период от време и ако е имало влошаване на неговото състояние, тя би предприела съответните медицински или други мерки, но не го е сторила. Това не са направили и роднините му, а също и компетентните държавни органи.

Съдът е направил извод, че по делото няма данни към момента на съставяне на завещанието психосоматичното състояние на М. да е мотивирало извършеното правно действие и съдържанието на завещанието да е било различно от действителната воля на завещателя. М. е изразил воля и се е разпоредил с имуществото си за след смъртта си.

Прието е, че освен правен акт, завещанието е и емоционалноморален акт, който изразява отношението на завещателя към неговите близки; изрично е посочено в полза на кого е завещанието и това е манифестирано години преди смъртта на М.. Изложени са логични аргументи защо той не иска имуществото му да бъде придобито от наследниците му по закон. Те се потвърждават и от свидетелските показания.

Прието е, че наличието на недовършени думи, задрасквания, подчертавания и вмъквания сочат голямо вълнение при съставяне на текста, но не и за спонтанност и необмисленост. Освен завещанието, М. е извършвал и други действия във връзка с имуществените си интереси – посещавал е различни институции с оглед възстановяване на собствеността и грижа за тази собственост.

Като краен резултат въззивният съд е приел, че не е осъществено пълно и главно доказване на направеното възражение за унищожаемост на процесното завещание поради твърдяното обстоятелство, че М. не е могъл да действа разумно към момента на неговото изготвяне. Това възражение е неоснователно, което означава, че атакуваното завещание е валидно и може да произведе целения вещноправен ефект. Въз основа на това завещание ищецът е могъл да стане собственик на процесните имоти, а за два от тях, които се владеят от ответницата, искът за предаване на владението им е основателен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Е. П..

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Жалбоподателката свързва оплакването си за очевидна неправилност на първо място с обстоятелството, че въззивният съд е взел решението си в разрез със заключенията на трите съдебно-психиатрични експертизи, приети по делото. Освен това счита, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, според която във всички случаи съдът е длъжен да даде оценка на заключенията на вещото лице и тази оценка да бъде мотивирана.

Въпросите по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са следните:

1. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи, без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл.202 ГПК и трябва ли съдът, независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата;

2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни;

3. Допустимо ли е въззивният съд, след като е събрал специални знания на експерти, да не възприеме заключенията на съдебни експертизи, без да изложи мотиви защо не ги обсъжда или защо не ги възприема.

На следващо място – решението било очевидно неправилно, тъй като съдът решил, че няма да обсъжда възраженията на ответницата по чл.42 ЗН срещу процесното завещание. В случай, че не се приеме очевидна неправилност, жалбоподателката счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1, евентуално – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства; 2. Следва ли въззивният съд да осъществява служебно, при липса на възражение от заинтересованата страна, проверка на валидността на завещателно разпореждане.

Ответникът в производството Е. Д. П. оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.12, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, която се установява при самия му прочит, без да е необходимо запознаване с доказателствата по делото. Очевидна неправилност има при грубо нарушаване на закона – когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма или не е приложена императивна правна норма. Очевидна неправилност има и при явна необоснованост, когато грубо са нарушени правилата на формалната логика.

В настоящия случай такива нарушения не са налице.

Когато съдът преценява валидността на едно завещание при разглеждане на иск по чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН, по необходимост той приема заключение на вещо лице, което да отговори на въпроса какво е било здравословното състояние на завещателя към момента на изготвяне на оспореното завещание. Завещателната дееспособност е регламентирана в чл.13 ЗН. Според тази разпоредба всяко лице, навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание. Медицинската експертиза установява наличието или липсата на болест, изразяваща се в „слабоумие“ по смисъла на чл.13 ЗН. Преценката обаче на втория критерий – дали завещателят е бил способен да действа разумно, се прави от съда, след обсъждане на всички доказателства по делото. Съгласно чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В настоящия случай и двете тройни експертизи съдържат заключение, че М. не е бил в състояние да разбира смисъла и последиците от постъпките си. Този краен извод обаче съдът не е длъжен да възприеме, защото навлиза в преценката, която само съдът трябва да даде - дали завещателят е могъл да действа разумно. Вещите лица са изяснили подробно здравословното състояние на М., което е част от преценката, която съдът трябва да извърши. Но тази преценка включва и други обстоятелства – външният вид и текстът на самото завещание, които в случая са показателни, както и свидетелските показания за начина на живот на М. през последните му години, включително и към момента на изготвяне на процесното завещание. Именно такава съвкупна преценка е извършил и съдът в настоящия случай, като е изложил подробни мотиви защо счита, че към момента на съставяне на завещанието М. е могъл да действа разумно. Дейстивтелно, М. е имал особен характер и странности, задълбочени от претърпяната черепно-мозъчна травма, които не винаги се вписват в представата за нормален начин на живот. Текстът на завещанието действително сочи на „мегаломанни налудности и параноични нагласи към наследниците му по закон“, тъй като съдържа части, разкриващи силната му неприязън към Д. /мъж на неговата сестра, която го е отгледала/ и невярната му представа, че завещанието може да бъде оповестено чрез средствата за масова информация, а също и части, посветени на представата му, че като си отиде от този свят, няма да бъде забравен „в молитвите на всички вярващи“ и че умира за каузата на „Б. справедливост“. Въпреки тези странности, разкриващи особен и напрегнат емоционален свят, завещанието като цяло създава впечатлението за човек, който много добре знае какво прави и че това е правният акт, който ще доведе до преследваната от него цел – „моята собственост да не попадне в алчно протегнатите ръце на моите роднини и особено в наследниците на този, чрез който влиянието на БКП успя тотално да отрови живота ми до последната секунда“. Въпреки дребните зачерквания и на места нечетливия почерк, както и една прибавка след първия подпис, като цяло завещанието разкрива способност за логично протичане на мисълта и ясен изказ. Способността на завещателя да действа разумно в ежедневния си живот, при отчитане на всичките особености на здравословното и емоционалното му състояние, както и страховете му от преследване, се разкрива и от свидетелските показания, на което е акцентирал и съдът.

Въззивният съд не е действал в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС по прилагането на чл.202 ГПК – решение № 248 от 16.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1271/2015 г., III г. о., решение № 224 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 612/2018 г., III г. о., решение № 24 от 23.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 437/2019 г., I т. о. и др., според която съдът е длъжен да изложи мотиви защо не възприема заключението на вещото лице. В настоящия случай съдът изрично е посочил докъде се разпростира компетентността на вещите лица при изследване на въпроса за завещателната дееспособност, а по въпроса дали завещателят е могъл да действа разумно и дали като резултат завещанието е унищожаемо на основание чл.43, ал.1, б.“а“ преценката е на съда. По този начин съдът е обосновал тежестта на собствената си преценка, която се опира на обсъждане на всички доказателства по делото, като заключенията на вещите лица са само част от тези доказателства. Следва да се има предвид и това, че съдебната практика е формирала свои критерии за оценка на свидетелските показания, а вещите лица, които основават заключението си на такива показания, не са длъжни да знаят и съблюдават тази практика. Затова меродавна е оценката на свидетелските показания, дадена от съда. Освен това съдът е изложил и други аргументи, които са решаващи за неговата преценка – за липсата на психични заболявания на завещателя, за дългия период от съставяне на завещанието до смъртта на завещателя, в който завещанието не е било унищожено; за афиширането на завещанието пред други лица, за това, че завещанието е емоционалноморален акт, който изразява отношението на завещателя към неговите близки; за способността на завещателя да води самостоятелен живот, както и мотиви от текста на самото завещание; за извършването от М. и на други правни действия в свой интерес, като възстановяване на собственост върху имоти.

Не може да се приеме, че въззивният съд е основал решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите, и по този начин е действал в противоречие с практиката на ВКС. Макар и лаконични, мотивите на въззивния съд обхващат преценка както на заключенията на вещите лица, така и на свидетелските показания и на текста на самото завещание и отразяват крайния извод на съда, че въпреки всички специфики на конкретния случай, завещателната дееспособност е налице.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси, свързани прилагането на чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН. Не е и налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като има богата практика на ВКС по тези въпроси.

Въпросите, свързани с прилагането на чл.42, б.“б“ ЗН не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивният съд изрично е посочил, че няма да се произнася по възражението по чл.42, б.“б“ ЗН, тъй като във въззивната жалба оплакванията са само във връзка с прилагането на чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно – тъй като възражението по чл.42, б.“б“ ЗН не е било предмет на въззивното производство, то не може да бъде предмет и на касационното, съответно – свързаните с това възражение въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника в настоящото производство И. К. К. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 25.02.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,