Определение № 1662 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3618/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №8804/31.07.2024г. от „МОНТАЖИ" ЕАД, ЕИК[ЕИК], представлявано от изпълнителния директор Н. К. Н. срещу Решение №261 от 14.06.2024г. постановено по в.гр.дело №235/2024г. по описа на ОС – Плевен, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС по отношение на касатора, е признато, че М. Х. Б. е собственик на основание давностно владение, упражнявано повече от 10 години до подаване на исковата молба, на апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 41,01 кв.м., с идентификатор [№], разположен в сграда с идентификатор: [№], като ответникът е осъден да му заплати разноски. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. На първо място счита изводът на съда, че ищецът е манифестирал намерението си за своене по отношение на ответното дружество за направен в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС по приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС. На следващо място излага, че от събраните гласни доказателства се установява, че Б. многократно е напускал ведомственото жилище и в продължителни периоди от време не го е обитавал. Касаторът твърди, че на 10.05.2004г. е предприел действия по управление на незаетите апартаменти в [населено място], собственост на „Монтажи" ЕАД, като на 13.05.2004г. са били издадени настанителна заповед на Г. А. и договор за наем, сключен между „Монтажи" ЕАД и новият наемател по отношение на процесния апартамент №17. В изложението посочва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като формулира следните въпроси:

1.При първоначално установяване на държане на недвижим имот въз основа на правно основание следва ли лицето, което твърди, че е владелец да докаже начален момент на промяна на намерението си за своене на недвижимия имот? По този въпрос касаторът счита, че изводите на въззивния съд противоречат на Решение №86 от 16.02.2009г. по гр. д. №855/2008г. и Решение №197 от 27.10.2015г. по гр. д. №2426/2015г. на Върховен касационен съд, в които се посочва, че за оборване на презумцията по чл. 69 ЗС са необходими активни и явни действия, с които да се разграничи установеното държане с владението и намерението да се свои имота. Излага, че в същия смисъл са и Решение №291 от 09.08.2010г. по гр. д. №859/2009г., Решение №41 от 26.02.2016г. на ВКС по гр. д. №4951/2015г., Решение №115 от 28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г., Решение №118 от 21.05.2013г. по гр. д. №1535/2013г., Решение №291 от 09.08.2010г. по гр.д.№859/09г. на ВКС, Решение №262 от 29.11.11г. по гр.д.№342/11г. на ВКС, и Решение №31 от 15.02.2011г. по гр.д.№1273/09г.

2. Може ли да се формира правно-валидна воля за своене/владение за себе си/ при знание, че по време на този период е налице законова забрана за това? Касаторът се позовава на §1 на ДР на ЗДЗС с ДВ, бр. 46/2006г., в сила от 01.06.2006г., според която давността за придобиване на държавен или общински имот /без значение дали е публична или общинска собственост/ спира да тече до 31.11.2011г., а с § 1 изм. ДВ, бр. 105/2006г. датата, до която нормативно е спрян срокът на придобивната давност е 31.12.2014г., т.е. отново законодателят изключва възможността за придобиване правото на собственост по давност, но за сроковете на придобивната давност, които изтичат или биха изтекли след 01.06.2006г. Посочил е, че с Решение №3/24.02.20022г. по к. дело №16/2021г. на КС са обявени за противоконституционни разпоредбите на §1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 46 от 2006г., поел. доп., ДВ, бр. 18 от 2020г./ и на §2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр.7 от 2018г./, като изрично е посочено, че обявяването на разпоредбите за противоконституционни не засяга тяхното действие до момента, т.е. изтекли до момента периоди, в които е упражнявано фактическо владение, няма да се броят при преценка дали имот е придобит по давност, поради срокът от 2006г. до 2022г. не следва да се зачита от съда.

В случай, че съдът прецени, че липсват основанията по чл. 280, ал.1 от ГПК, касаторът моли касационно обжалване да се допусне на основание чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че според последователната практика на ВКС, служебното въвеждане в предмета на доказване във въззивното производство на неизтъкнат или несвоевременно предявен от страните факт, както и служебното произнасяне по неправилност на фактическите изводи на първата инстанция, без сезиране с надлежно оплакване обуславят допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката и отмяна на обжалваното решение като неправилно при съществено процесуално нарушение - Решение №50056 от 12.05.2023г. на гр. д. №1116/2022г., Решение №50106 от 11.10.2022г. по т. д.№279/2022г., Решение №105 от 28.09.2022г. по гр. д. №3905/2021г., решение №136 от 17.10.2019г. по т. д. №2673/2018г. на ВКС. Посочва, че в Решение №26 от 13.03.2019г. по гр. д. №234/2018г. на ВКС приемането от въззивния съд за установен факт, който не е твърдян от ищеца и не е включен в предмета на доказване се определя като очевидна неправилност и обуславя допускането до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Твърди, че по настоящото дело, в противоречие с цитираната практика, въззивният съд е приел, че ищецът е придобил имота по давност в резултата на владение, осъществявано в период, различен от този, посочен от самия него.

Ответникът по касационната жалба –М. Б., чрез адв. С. с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Счита, че с обжалваното решение съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Излага, че жалбата е недопустима, а по същество – и неоснователна. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно, и съответства на установените по делото факти. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване, като му бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 124 ГПК, предявен М. Хр. Б. против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, и против „МОНТАЖИ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], представлявано от Н. Н.. Ищецът твърди, че като работник в СО „МОНТАЖИ” – София, със Заповед № РД 9.12 468 от 09.01.1989г. бил настанен във ведомствено жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 41.01 кв.м. Твърди, че след като възникнала възможност за закупуване на жилището по определената му оценка и указания за внасяне по сметка на Окръжен Народен Съвет-Плевен, с вносна бележка от 06.03.1997г. внесъл сумата от 63835.20лв., но до финализиране на сделката не се стигнало. Независимо от това, той продължил да обитава жилището повече от 20 години, като го владее като собственик, явно, необезпокоявано, без досега никой да е предявявал претенции по отношение на имота, считано от март 1997г. Твърди, че въпреки обявения мораториум, за периодите от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. е изтекла давност, както и срок между 31.12.2017г. и 19.01.2018г. и за периода от 08.03.2022г. до завеждане на настоящата искова молба. В заключение счита, че е изтекъл срок повече от 10 години, през който е владял имота, поради което моли на основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗС да бъде признато спрямо ответниците, че той е собственик на имота.

Ответниците- Държавата и „Монтажи“ ЕАД, чрез депозираните писмени отговори оспорват иска. Твърдят, че ищецът М. Х. Б. не е придобил правото на собственост върху процесния имот, а претенцията му, че е изтекла 10 - годишна придобивна давност в негова полза е изцяло недоказана.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че с Акт №4826 за държавна собственост на недвижим имот от 06.10.1983г., имотът е предоставен на оперативно управление на Общински народен съвет-П.. Със Заповед от 09.01.1989г. М. Б. е бил настанен в жилищен блок, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес]. С вносна бележка от 06.03.1997г., М. Х. Б. е внесъл по сметка на Окръжен Народен съвет сумата от 63835,20 лева, като за основание е посочено „ддс покупка жилище бл.92“.

Въззивният съд е приел, че процесният апартамент №17 във вх.Е на бл.92 в[жк]е бил ведомствен такъв на ДСО “Монтажи“, тъй като няма данни да е предоставен за обезщетяване на собственици от площадката на обекта с жилища, респ. за обезщетяване на собственици с отчуждени имоти за провеждане на мероприятия на ГНС или да е предоставен за оборотен фонд на СД “ИНМ“. Следователно той няма характер на частна държавна собственост съгласно чл.2, ал.3 от ЗДС, като не е предоставен за оперативно управление на ОбНС - Плевен, а е бил ведомствен на ДСО“Монтажи“ [населено място]. Бил е включен в баланса и отчета на дружеството и по конкретно в „сметка 203 - сгради“, като същият имот е включен в имуществото на праводателя на „Монтажи“ ЕАД, а именно ДСО „Монтажи“.

Въззивният съд е посочил, че държавното имущество, предоставено на търговски дружества и юридически лица с нестопанска цел престава да притежава качеството държавна собственост, дори и държавата да е била единствен собственик към момента на прехвърляне на активите, и доколкото процесният имот няма характер на частна държавна собственост, то е счел, не следва да излага доводи относно приложимостта на решение № 3/24.02.2022г. по к.д.№16/2021г. на КС за съответните периоди на давностно владение.

От приложения протокол от 03.09.2001г. е установил, че в списъка на кандидатите за закупуване на апартаменти - собственост на дружеството на основание заявените от тях молби и жилищни нужди е включен и Б., като комисията предлага на СД да внесе предложение в МРРБ за продажбата на жилището. От приложените документи, в т.ч. заповед от 24.10.2001 г. на Министъра на РРБ, издадена на основание чл.21, ал.1 от ЗППДОбП /отм./, чл.2, ал.4 от ЗДС, чл.18а, ал.3 от ПРУПСДП /отм./, е видно, че на „Монтажи“ЕАД -гр.София е разрешено да прехвърли чрез покупко - продажба собствеността върху посочените апартаменти, сред които и процесният.

От показанията на свидетеля С. Н., съдът е приел за установено, че от 1989г. в процесния апартамент е живял само М. Б.. Наем след 1997г. не е плащал, защото е дал пари за закупуването му, но нямал документ, че го е купил. Когато е бил в Русия, е дал ключовете на комшията и С. /негова приятелка/, която е живяла 4-5 години там, имала е ключ, но го е предала на управителката на общежитието.

Свидетелката Г. Г. знае, че блок 92 на „С.“ е на „Монтажи“, както и, че на Б. било предложено да закупи апартамента, но той не се явил, а се е явила С., която предала ключовете и подписали протокол.

От показанията на свидетелите, съдът е приел за установено, че след развода си, М. Б. се е настанил в процесния апартамент №17, като в период от около 2 години докато е работел в Съюза, не е живеел там, но в този период никой друг не е бил настанен в него. След завръщането си, той казал на свидетеля, че е заплатил някаква сума и апартаментът вече е негов. Съдът е кредитирал показанията на св. Н., че в този апартамент М. Б. живее повече от 20 години.

От приложената вносна бележка от 06.03.1997г. е приел, че М. Б. е внесъл сумата от 63 835.20 лв. ДДС за покупката на жилището в [жилищен адрес] като съдът е посочил, че самият ищец не се позовава на този придобивен способ, тъй като въпреки внасянето на горепосочената сума, до финализиране на сделката не се е стигнало.

От приложения протокол от 29.10.2002г., подписан и от свидетелката Г., се установява, че са прекратени наемните отношения с М. Б. по отношение на апартамент №17, като са предадени ключовете.

На 10.05.2004г. е направено предложение да бъде издадена настанителна заповед на Г. И. А., като са представени заповед от 13.05.2004г. и договор за наем от същата дата, сключен между „Монтажи“ЕАД със седалище [населено място] и Г. А. по отношение на процесния апартамент №17. На 27.03.2007г. и 19.02.2019г. от „Монтажи“ЕАД със седалище [населено място] до въззиваемия М. Б. са изпратени писма, че процесният апартамент е собственост на дружеството, поради което следва да предаде владението върху същия или да сключи договор, тъй като живее в него без правно основание.

С оглед тези доказателства, въззивният съд е приел за установено, че М. Б. е упражнявал фактическата власт върху процесния имот от 09.01.1989г.- въз основа на наемно правоотношение, в който случай презумпцията по чл.69 ЗС не го ползва за периода до 29.10.2002г., когато наемното правоотношение между него и „Монтажи“ЕАД е прекратено.

Въззивният съд е приел, че след този период М. Б. е продължил да упражнява фактическата власт върху имота, без валидно наемно правоотношение, т.е. е придобил е качеството на владелец, не на държател. Въпреки, че за периода след 13.05.2004г. се установява, че за процесния имот е бил сключен договор за наем с друго лице - Г. А., от доказателствата по делото се установява, че той не е живял в същия, а имотът се е ползвал от въззиваемия, който имал ключ от него.

Въззивният съд е посочил, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт върху конкретната вещ в период, по - дълъг от 10 години след нейното установяване, при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си и само ако елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС са установени при пълно и пряко доказване от претендиращото собствеността лице, предявеният установителен иск за собственост се явява основателен. В тази насока е съобразил писмата на въззивника от 27.03.2007г. и от 19.02.2019г., като е приел, че дори началото на давностния срок да не е 29.10.2002г., а най - рано 27.03.2007г., то до 19.02.2019г., владението на въззиваемия върху процесния имот съдържа всички изискуеми признаци, поради което към датата на предявяване на исковата молба - 15.02.2023г. е придобил същия по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС.

Предвид тези изводи, въззивният съд е отменил решението в частта му, в която е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗС по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че М. Б. е собственик на процесния недвижим имот, частна държавна собственост, на основание давностно владение, упражнявано повече от 10 години до датата на подаване на исковата молба, като е отхвърлил установителният иск срещу Държавата, и е потвърдил решението в частта му, с която искът е уважен по отношение на „Монтажи“ ЕАД.

При изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първия поставен въпрос относно началния момент на промяна на намерението за своене, не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че първоначално Б. е живял в имота под наем. Посочил е, че дори началото на давностния срок да не е 29.10.2002г. – когато наемните отношения с него са прекратени, а най - рано -27.03.2007г.- когато от изп. директор на Монтажи ЕАД до М. Б. е изпратена покана да предаде владението на апартамента до 19.02.2019г.- когато му е изпратено следващото писмо, в което се посочва, че живее в апартамента без правно основание, то в последния период владението на въззиваемия върху процесния имот съдържа всички изискуеми признаци.

Не се констатира наличието на противоречие с цитираната от касатора практика, обективирана в решение №86 от 16.02.2009г. по гр. д. №855/2008г. и Решение №197 от 27.10.2015г. по гр. д. №2426/2015г. на Върховен касационен съд. Безспорно е, че когато държането произтича от наемно правоотношение между собственик и наемател, като впоследствие наемателят променя намерението си и завладява вещта, то тази промяна следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика, който е и бивш наемодател. Разрешението на въззивния съд е съобразено с тази съдебна практика, тъй като изводът му, че ищецът е започнал да владее имота с намерение да го свои се основава на писмените доказателства, според които след заплащане на сумата за закупуването му през 1997г., той е продължил да живее в него, и въпреки отправената му покана през 2007г. е отказал да го освободи. От изпратеното второ писмо от ответника се налага извода, че при липсата на правно основание за това, и без да заплаща наем, ищецът е продължил да живее в апартамента и към 19.02.2019г. със съзнанието, че вече е собственик, а не наемател. Следователно, на ответното дружество е било известно намерението на ищеца, но по делото лисват доказателства за предприети от негова страна юридически действия за упражняване правото си на собственост, или такива по см. на чл.116 ЗЗД, водещи до прекъсване на давността.

Вторият поставен въпрос относно формирането на правно-валидна воля за своене при действието на законовата забрана за придобиване по давност не съответства на фактическата обстановка, установена по делото. Въззивния съд е достигнал до извод, че процесният апартамент е бил предоставен за управление на праводателя на „Монтажи“ ЕАД - Стопанско обединение „Монтажи“, което е било преобразувано в ЕТД с държавно имущество съгласно разпореждане № 103/13.10.1993 г. на МС. Имотът е включен в капитала на дружеството при преобразуването, като се установява, че още през 1977г. ведомственият жилищен блок №92, в който се намира процесният апартамент е бил предоставен за стопанисването на праводателя на „Монтажи‘ ЕАД. Позовавайки се на разпоредбата на чл.2, ал.4 от ЗДС, според която не са държавна собственост по смисъла на този закон имотите и вещите на търговските дружества, каквото качество има „Монтажи“ЕАД, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество, въззивният съд е приел, че процесният апартамент е ведомствено жилище, поради което същото няма характер на частна държавна собственост. Доколкото имотът не е държавна или общинска собственост, то въпросът поставен във връзка с обявения мораториум не отговаря на общата предпоставка по см. на чл. 280, ал.1 ГПК тъй като нито е от значение за изхода на спора, нито по него въззивният съд е развил мотиви, обусловили крайните му изводи за основателността на предявения иск.

В заключение настоящият състав намира, че не се налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установи разрешенията на въззивния съд да са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. Останалите, съдържащи се в изложението и касационната жалба аргументи, свързани с несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза по допускане до касационно обжалване.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се констатира въззивният съд да е въвел служебно в предмета на доказване във въззивното производство на неизтъкнат или несвоевременно предявен от страните факт, или служебно да се е произнесъл по неправилност на фактическите изводи на първата инстанция, без да е бил надлежно сезиран, каквито оплаквания са развити в касационната жалба. Във въззивното решение са развити съображения по изложените от Държавата и „Монтажи“ ЕАД аргументи, т.е. с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в рамките на надлежното му сезиране с двете жалби. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Доколкото в исковата си молба ищецът твърди, че се легитимира като собственик на процесния имот в резултата на давностно владение, осъществявано в периода 01.06.21996г. до датата на завеждане на исковата молба, то решението на въззивния съд не се явява очевидно неправилно. Изводът за периода, през който е приел за осъществено владение, довело до придобиване на имота по давност, съответства на фактите по делото в контекста на приложимите законови разпоредби. В случая обжалваното решение не страда от пороци, обуславящи очевидна неправилност. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 600.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ и съдействие, и пълномощно.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.