Определение № 1097 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4447/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 16949/01.08.2022 г., подадена от И. Д. Б., чрез адвокат София Н., срещу решение № 880 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 3012/2021 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 01.07.2021 г. по гр. д. № 15866/2019 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявения от И. Д. Б. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. Въззивният съд, сезиран с жалби и на двете страни, е съобразил, че по делото е предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за компенсиране на неимуществени вреди пряко от застрахователя, причинени при пътнотранспортно произшествие по вина на водача на МПС, застраховано по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, и законната лихва от датата на заявяване на претенцията по щета пред застрахователя. Приел е за установено по делото наличието на валиден застрахователен договор с ответника, покриващ отговорността по риска гражданска отговорност за увреждащия автомобил и с това - материалната легитимация на застрахователя, както и противоправното поведение на деликвента за настъпване на вредите. Посочил е, че с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 2745/2020 г. по описа на Софийския градски съд деликвентът С. Р. С. е бил признат за виновен за това, че на 27.11.2018 г., около 17.10 ч., в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Пежо“, peг. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение (чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП), като не е предприел своевременно спиране при наличие на техническа възможност да възприеме намиращата се на платното за движение пешеходка С. Д. Б., пресичаща от ляво надясно спрямо посоката на лекия автомобил, вследствие на което причинил смърт по непредпазливост. Софийският апелативен съд не е споделил правния извод на първата съдебна инстанция за принос от страна на пострадалата пешеходка по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като основание за намаляване отговорността на застрахователя. Изложил е, че приетият за доказан факт, че Б. е пресичала в зоната на кръстовище, означава, че е действала правомерно, защото по смисъла на § 6, т. 54 пешеходни пътеки на кръстовища са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение. А щом е пресичала на пешеходна пътека, на която са приравнени продълженията на тротоарите в зоната на кръстовища, то приносът й е изключен по силата на особената разпоредба на чл. 119, ал. 5 ЗДвП (ДВ, бр. 9 от 2017 г., в сила от 26.01.2017 г.). Според цитираната разпоредба при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие. В решението е обсъден и спорният пред въззивния съд въпрос за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД. Съдът е посочил, че от фактическа страна, пред първата инстанция чрез показанията на свидетеля К., правилно ценени, като основани на лични впечатления и изхождащи от незаинтересовано лице, се установява, че между ищеца, на 67 г., и загиналата му съпруга С. Б. съществувала трайна и сплотена връзка; двамата били неразделни, свързвал ги дългогодишен семеен живот. След внезапната й смърт ищецът бил съкрушен, психически рухнал и не искал да общува с никого, изолирал се от социални контакти (в пенсионна възраст към този момент), и общувал с пълнолетния им син (на 37 г.), с когото живеели в едно домакинство. Като е изходил от така установените факти относно действителните семейни отношения, Софийският апелативен съд е направил извод, че жалбата на И. Б. е частично основателна и при определяне размера на обезщетението от страна на Софийския градски съд е нарушен материалният закон (чл. 52 ЗЗД). Приел е, че преживените морални страдания са значителни по интензитет, поради установените отношения на близост и привързаност между съпрузите по време на дългогодишния им семеен живот. Те са утежнени от факта, че със загубата на съпругата си И. Б., намиращ се в напреднала възраст, е лишен от партньорката до себе си и преживяната трагедия е рефлектирала пряко върху психиката му и начина му на живот – той е станал затворен в себе си, изолиран от околния свят и демотивиран към него. Като е взел предвид горните факти относно действителните отношения между загиналата и нейния съпруг, както и всички други обективни фактори, свързани с обществено-икономическите условия на живот, и практиката на съдилищата по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът е заключил, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е занижено и следва да бъде увеличено до общия размер от 120 000 лв., над който до претендирания искът се явява неоснователен. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. От касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е видно, че И. Б. не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е направил единствено оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 52 ЗЗД, като присъденото от него обезщетение не е справедливо, а занижено. Същият сочи, че ВКС следва да допуска касационно обжалване по въпроси, които се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; в случая се касае за извършване на тълкувателна дейност за конкретния случай, а не да се извършва тълкувателна дейност във връзка с чл. 52 ЗЗД. Жалбоподателят счита, че решението на Софийския апелативен съд е несправедливо, а несправедливите решения следва да бъдат отменени от ВКС. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай в изложението, както и в касационната жалба, липсва формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено е изразено оплакване от определения по реда на чл. 52 ГПК размер на обезщетението. Дори да се приеме, че е формулиран общ въпрос относно приложението на чл. 52 ГПК, по него въззивното решение не влиза в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Според нея понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението: характера на увреждането, обстоятелствата, при които то е извършено, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на пострадалия, обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането и др. В случая Софийският апелативен съд е съобразил решението си с гореизложеното. Присъденото от него обезщетение отговаря на критериите за справедливост. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на 100 лв. разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,