Определение № 4912 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4472/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 102049/01.09.2025 г., подадена от Р. Г. С.-К., чрез адвокатите Л. Т. и Д. К., срещу решение № 4764 от 18.07.2025 г. по гр. д. № 1105/2025 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 15885 от 20.08.2024 г. по гр. д. № 7695/2023 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 34 ЗС е допусната делба между Р. Г. С.-К., Ц. Н. З., Ю. Х. Й., П. Н. А., В. Р. И., К. С. К. и С. С. Д. на следния недвижим имот: апартамент № 62, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 67.90 кв.м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, състоящ се от стая, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 11 с площ от 5.69 кв.м и заедно с 0.838 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при квоти: 5305/16323 ид.ч. за Р. Г. С.-К., 1836.33/16323 ид.ч. за Ц. Н. З., 1836.33/16323 ид.ч. за Ю. Х. Й., 1836.33/16323 ид.ч. за П. Н. А., 1836.33/16323 ид.ч. за В. Р. И., 1836.33/16323 ид.ч. за К. С. К. и 1836.33/16323 ид.ч. за С. С. Д., като вместо това въззивният съд е допуснал делбата на имота при следните дялове: 6/24 ид.ч. за Р. Г. С.-К., 3/24 ид.ч. за Ю. Т. Н. (конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса К. С. К.), 3/24 ид.ч. за С. С. Д., 3/24 ид.ч. за П. Н. А., 3/24 ид.ч. за Ю. Х. Й., 3/24 ид.ч. за В. Р. Й. и 3/24 ид.ч. за Ц. Н. З.. Въззивният съд е съобразил, че Софийски районен съд е сезиран с иск за делба, предявен от Р. Г. С.-К. срещу Ц. Н. З., Ю. Х. Й., П. Н. А., В. Р. И., К. С. К. и С. С. Д., на описания по-горе недвижим имот – апартамент. Ищцата твърди, че процесният имот бил придобит на 30.05.1990 г. от баща й Г. Е. С. по време на брака му с втората му съпруга Л. П. С.. Стойността на същия била 16 323 лв., като при покупката на имота сумата в размер на 4897 лв. била заплатена с лични средства на Г. Е. С., получени от неговата сестра, а сумата в размер на 11 426 лв. – с банков кредит. Впоследствие, на 06.02.1991 г., заемът бил погасен изцяло от Г. Е. С. с негови лични средства. Ето защо Р. С.-К. твърди, че имотът станал лична собственост на последния, а не бил в режим на съпружеска имуществена общност. Г. Е. С. починал на 08.04.2003 г. и бил наследен от нея и съпругата му Л. П. С., като всяка една от тях получила по 1/2 част от имота. Л. П. С. починала на 06.05.2022 г., като нейната 1/2 ид.ч. била наследена от ответниците, явяващи се нейни първи братовчеди, и всеки един от тях получил равен дял - по 1/12 част. Ето защо претендира извършването на делба при посочените квоти. Евентуално счита, че лична собственост на нейния баща били 4897/16323 ид.ч. от имота, съответстващи на заплатената част от него с лични средства на баща й, а останалата част от 11426/16323 ид.ч., съответстваща на заплатената със заем част от имота, станала съпружеска имуществена общност. След смъртта на Г. С. наследила половината от неговата част от имота, а именно 1/2 от 10610/16323 ид.ч. или 5305/16323 ид.ч., а останалата част от 11018/16323 ид.ч., собственост на Л. П. С., била наследена от ответниците при равни квоти, т.е. по 1836.33/16323 ид.ч. За да допусне делбата при определените от него квоти, първостепенният съд е приел, че 4897/16323 ид.ч. са станали лична собственост на наследодателя на ищцата Г. Е. С. на основание чл. 21, ал. 2 СК (отм.). Софийски градски съд е намерил, че основният спорен въпрос пред него е дали при придобиването на процесния имот от страна Г. Е. С. и Л. П. С. част от същия, съответстваща на 4897/16323 ид.ч., е станала лична собственост на Г. Е. С., доколкото е налице преобразуване на лично имущество, или целият имот е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от двамата, които се явяват праводатели на страните по делото за делба. Съдът е приел, че от договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 30.05.1990 г. се установява, че процесният имот е придобит от Г. Е. С. и Л. П. С. срещу сумата от 16 323 лв. В договора е отбелязано, че една част от посочената сума – 4397 лв., е заплатена с лични средства на купувачите, а другата част – 11 426 лв. – със заемни средства от ДСК. Не се спори по делото, че към момента на придобиване на имота купувачите са били в брак, поради което и на основание чл. 19 СК (отм.) имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от Г. Е. С. и Л. П. С.. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко–продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК (чл. 21, ал. 1 и 2 СК, отм.). Съгласно мотивите към посоченото тълкувателно решение съпругът, притежавал преобразуваното лично имущество, може по всяко време на брака и след неговото прекратяване да предяви положителния установителен иск за признаване личния характер на придобитото имущество, с което да го отграничи и изключи от съпружеската имуществена общност. Това е правна възможност, предоставена на всеки от съпрузите. Затова, ако намерението им е било да придобият общо, воля на съпруга е да не релевира личния си принос в придобиването. Следователно, в случая активно материалноправно легитимиран да предяви чрез иск или възражение правото на преобразуване на лично имущество е бил само Г. Е. С., който е страна по договора за покупко-продажба и по отношение на който са изложени твърдения, че е вложил лично имущество във връзка с придобиване на процесния имот. Посоченото право би могло да бъде упражнено както по време на брака на съпрузите, придобили имуществото, така и след прекратяване на същия чрез развод или унищожаване, но не и при прекратяване на брака със смъртта на единия от съпрузите, тъй като правото на иск за преобразуване на лично имущество е правна възможност, предоставена на всеки от съпрузите, като всеки един от тях има правото на преценка дали да релевира личния си принос при придобиването, или не, доколкото намерението им е било да придобият общо вещта, доказателство за което е фактът, че и двамата съпрузи са страна по договора. Следователно, правото на преобразуване на лично имущество в посочената хипотеза не може да бъде упражнено от страна на наследника на единия от съпрузите, поради което и само на това основание възражението за преобразуване на лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК (отм.), релевирано от ищцата по делото за делба и наследник на Г. Е. С. - Р. Г. С.-К., се явява неоснователно. За пълнота Софийски градски съд е посочил, че по делото не се установяват изобщо да са налице предпоставките за частична трансформация, предвидени в чл. 21, ал. 2 СК (отм.). Визирал е, че съгласно чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака изцяло с лично имущество по чл. 20, ал. 1 СК или с друго лично имущество, придобито преди брака. Когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити отчасти с лично имущество по предходната алинея, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна. Притежаването на парична сума от единия съпруг (придобита по дарение от родители или по друг начин, изключващ съвместния принос), за да се закупи жилище, не е достатъчно като факт, за да се приеме за оборена презумпцията за съвместен принос на двамата в придобиването на имота. Когато страните са манифестирали по отношение на останалите, включително и по отношение на най-близките си роднини, отношения като съпрузи, което обстоятелство кореспондира и с факта за съвместното титулярство в договора за покупко-продажба, то не може да се изключи съвместния принос в придобиването. В конкретния случай, действително, съгласно разписка от 28.04.1990 г., Г. Е. С. е получил сума в размер на 13 080 лв. от неговата сестра Ю. Е. К. и нейния съпруг П. С. К. във връзка с уреждане на собствеността по отношение на апартамент на родителите на Г. Е. С. и Ю. Е. К.. Според въззивния съдебен състав, на базата на събрания доказателствен материал може да се формира извод, че част от тази сума е вложена за покупката на процесния имот, предвид факта, че е получена около месец преди покупката, както и с оглед показанията на свидетеля П. С. К., който сочи, че Г. С. е искал да придобие апартамента, в който живее, с получената от свидетеля и съпругата му сума. От друга страна обаче, от събраните по делото писмени доказателства – молба от Л. П. С. до министъра на търговията, както и заповед за настаняване на Л. П. С., издадена от министъра на търговията, се установява, че Л. П. С. е била служител в Министерство на търговията, което е било собственик на процесния имот, като именно в това качество същата първоначално е получила правото да използва имота, а впоследствие – да го закупи заедно със съпруга си Г. Е. С.. От показанията на свидетелката П. Й. К. се установява, че Г. Е. С. и Л. П. С. са споделяли, че имотът е придобит, тъй като е предоставено правото на Л. П. С. да го закупи, тъй като жилището е било „ведомствено“ и тя е била служител, а съпругът й е вложил парични средства, поради което приносът им е бил съвместен, като никога не е имало „караници и спорове за тези неща“. Ето защо въззивният съд е заключил, че не може да се изключи съвместният принос и на двамата съпрузи при придобиване на процесния имот, дори и част от средствата за закупуване на същия да са били предоставени от единия съпруг. Съдът е изложил и че Г. Е. С. е починал на 08.04.2003 г., като е наследен от Р. Г. С.-К. (дъщеря) и Л. П. С. (съпруга). На основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 СК, Р. Г. С.-К. е придобила 1/4 част от имота по наследство от нейния баща Г. Е. С., а Л. П. С. е станала собственик на 3/4 части – 1/4 по наследство от Г. Е. С. и 2/4 части въз основа на договора за покупко-продажба от 30.05.1990 г. Л. П. С. е починала на 06.05.2022 г. и е наследена поравно на основание чл. 8, ал. 4 ЗН от К. С. К., С. С. Д., П. Н. А., Ю. Х. Й., В. Р. Й. и Ц. Н. З., като всеки от тях е получил по 1/6 част от притежаваните от Л. П. С. 3/4 части от имота, т.е. по 3/24 ид.ч. В хода на процеса и след подаване на въззивната жалба е починала К. С. К., като е наследена от нейния син и законен наследник Ю. Т. Н.. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. На първо място, формулира въпроса: Има ли право съдът да отхвърли претенцията за частична трансформация на лично имущество на единия съпруг в придобития в режим на СИО недвижим имот с аргумента, че тази трансформация се компенсирала с нематериални заслуги за придобиването на имота на другия съпруг, като по отношение на него се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, евент. – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпроса: Следва ли да бъде уважена претенцията на единия съпруг за трансформация на лично имущество в придобития на името на двамата съпрузи от общината недвижим имот, като се позовава на противоречие с ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, жалбоподателката твърди, че по въпроса дали претенцията за частична трансформация, която по своята същност представлява установителен (имуществен), а не конститутивен иск, принадлежи само на бившия съпруг или е наследима, въззивното решение влиза в противоречие с ППВС № 5/1972 г., т. 8 и решение № 165/19.10.2015 г. по гр. д. № 2185/2015 г. на ВКС, І г. о. Постъпил е отговор на касационната жалба от Ц. Н. З., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 от тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въззивното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали претенцията за частична трансформация, която по своята същност представлява установителен (имуществен), а не конститутивен иск, принадлежи само на бившия съпруг или е наследима, за проверка за противоречие на постановеното въззивно решение с визираната от жалбоподателката съдебна практика. При разглеждане на спора по същество съдът ще се произнесе и по другите въпроси от изложението към касационната жалба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,